…В зората на Новото и Неизвестното, ние имахме мечти за България. Мечти имахме и ние, бившите комунисти, станали социалисти, и бившите комунисти, станали седесари. И най-лошото, което се случи е, че изчезнаха мечтите.
Ако не вярвате, задайте на близки и познати въпроса: „За каква България мечтаете?“ и ще видите какъв поглед ще получите.
Историята на един народ е и история на неговите мечти. Мечтаели са хората на хан Аспарух и на цар Иван Асен II; мечтаели са войните на Петър Делян, загивайки от византийски меч; мечтаели са въстаниците на Константин и Фружин през 1404, преди да ги смаже Сюлейман; мечтаели са лудите глави на Априлското въстание; мечтаели са Строителите на съвременна България, увековечени от Симеон Радев; мечтаели за обединение на българите, разпръснати в няколко държави; мечтаел е моя баща за ново общество – сито, образовано и устремено.
Ние мечтаем ли? И за какво? За достойно място на България в „Клуба на богатите“? За благоденстваща България? И как ще го постигнем?
Проблемът е, че когато кажеш „КАКВО“, трябва да имаш идея и „КАК“. Иначе няма пълноценна мечта. Има някакъв блян, някакво сънуване, някакво мрънкане, но мечта няма.
И пак за Историята. В нея винаги е имало това „КАК“. В началото – меч, меч и пак меч. Своя Църква. Черешово топче. Своя Държава. Отново – пушки и топове. Балкана. После – Хаимбоаз, Перник – Волуяк, Димитровград. После – свобода и пак свобода. И до тук. А сега?
Хайде, ние остаряхме. Не разбрахме как и кога, но остаряхме. И моля се сега, мечтая сега, тези след нас, да стане така, че да започнат да мечтаят. Освен за себе си, и за България също. А ако има българска мечта, ще има българско бъдеще. Ако няма българска мечта, ще има нещо – магистрали, банки, казина, СПА – центрове, депутати, стратегии… Но бъдеще няма да има. Ще има само едно настояще – сиво, заблатено, а страхувам се – и злобно.
Защото народ без мечта заслужава само толкова.
10 ноември 2017
