Историята на ужасното изкуство – това на Хитлер, Мусолини, Япония и Америка по време на Втората световна война – показва, че не е задължително то да бъде изтънчено. Излагането на „Mein Kampf“ от израелския президент току-що го доказа отново.
На 12 ноември гледах един видеоклип на Исаак Херцог, който взема всички торти по пътя на глупостта, която успява да бъде и пагубна. В него израелският президент държи екземпляр от „Mein Kampf“, преведен на арабски език.
Видеоклипът е направен един ден след огромната демонстрация в Лондон в подкрепа на прекратяването на огъня в Газа и освобождаването на палестинците от дългогодишните жестоки репресии на Израел. Ето част от това, което Херцог каза:
„Искам да ви покажа нещо изключително. Това е книгата на Адолф Хитлер „Mein Kampf“. Това е книгата, която доведе до Холокоста, и книгата, която доведе до Втората световна война. Това е книгата, която доведе […] до най-страшното зверство на човечеството, срещу което се бориха британците.
Тази книга беше намерена само преди няколко дни в северната част на Газа, в детската стая, която беше превърната в база за военни операции на Хамас, върху тялото на един от терористите и убийците на Хамас, и той дори си прави бележки, отбелязва си и научава отново и отново идеологията на Хитлер за избиване на евреите, за изгаряне на евреите, за избиване на евреите.
Това е истинската война, в която се намираме. Така че всички онези, които демонстрираха вчера – не казвам, че всички те подкрепят Хитлер. Но казвам само, че като пропускат да разберат каква е идеологията на Хамас, те по същество подкрепят тази идеология.“
Можете да видите едноминутна и 22-секундна версия на този видеоклип тук [https://twitter.com/dialectichiphop/status/1723709746916589868] или по-дълга версия на BBC тук [https://www.bbc.com/news/av/world-67396773]. И в двата случая наблюдаваме как израелският държавен глава разиграва едновременно картата на Холокоста, картата на Хитлер, картата на еврейската жертва и картата на Хамас като убийци и чудовища.
Не мога да идентифицирам телевизионната мрежа, която показа по-кратката версия на Херцог, и съм учуден, че ВВС я прие достатъчно сериозно, за да я излъчи, но това е ВВС в наши дни – винаги в подкрепа на трансатлантическата кауза.
Колко забележително слаба е пропагандата в повечето случаи, помислих си, след като гледах Херцог и си водих записки. Това е вярно в много, много случаи в летописите на ужасното изкуство – на Хитлер, на Мусолини, на Япония и на Америка по време на Втората световна война. Като го погледнеш сега, нищо от него не е много изтънчено по простата причина, че не е нужно да бъде.
Пропагандата е свързана със силово въздействие, а изтънчеността е последното нещо, за което се сеща пропагандистът. Баналното винаги е достатъчно. Японците по време на войната в Тихия океан бяха „японци“ или „нипс“, а в многобройните американски пропагандни изображения те имаха нарисувани зъби и мустаци, и носеха кръгли очила над злите си азиатски очи.
След като изгледах видеото на Херцог, тръгнах да търся кадри от Лондон [[https://www.youtube.com/watch?v=izcARmpvVOU]] от предишния ден. От избухването на военните действия на 7 октомври досега имаше много демонстрации срещу жестоката военна кампания на Израел в Газа и дано да има още много, но 11 ноември в Лондон изглежда като най-голямата досега.
„Освободете Газа“, „Прекратяване на огъня сега“, „Не от наше име“ – това бяха част от нещата, които се крещяха и изписваха на плакати, докато протестът се проточваше бавно през централен Лондон от Хайд Парк до посолството на САЩ на няколко мили. Полицията оцени броя на протестиращите на 300 000 души. От кадрите – всичко, с което разполагам – бих казал, че броят им е близо половин милион.
Ако гледате достатъчно пропаганда, съвременна или историческа, ще откриете, че няма значение дори ако сценариите и изображенията издават грубостта и унижението на тези, които произвеждат пропагандата. Целта е единствено да се уловят мислите и чувствата на немислещото мнозинство.
Израелска пропаганда е отчаяна
Но този проект е по-труден сега, в епохата на цифровите медии и все по-влиятелната независима преса. Така ми се струва. Сега хората могат да видят повече и да го видят по-ясно и непосредствено, при условие че решат да гледат. И все повече хора избират така.
Ако идиотският клип на Херцог ни казва нещо, то е, че израелският пропаганден отдел е в отчаяно състояние, след като вече е загубил ПР войната, докато Израелските отбранителни сили копаят дупката все по-дълбоко с всеки изминал ден.
След като изгледах видеото на Херцог, а след това и кадрите от Лондон, се сетих за един паметен пасаж от „Произход на тоталитаризма“ на Хана Аренд:
„В един постоянно променящ се, неразбираем свят масите бяха достигнали точката, в която вярваха едновременно на всичко и на нищо, мислеха, че всичко е възможно и че нищо не е вярно. Масовата пропаганда откри, че нейната аудитория е готова по всяко време да повярва на най-лошото, независимо колко абсурдно е то, и не възразява особено срещу това да бъде заблуждавана, защото така или иначе смята всяко твърдение за лъжа.“
Аренд гледа назад към Райха и Сталиновия Съветски съюз, когато пише прочутия си трактат през 1951 г. Но изглежда, че тази мисъл никога не е била далеч от ума ѝ.
В разговор с френски активист за свобода на словото, проведен малко преди смъртта ѝ през 1975 г., Аренд казва още по-ясно какво в крайна сметка се получава при обстоятелства като нашите. „Ако всички винаги ви лъжат“, казва тя на Роже Ерера, „последицата не е, че вие вярвате на лъжите, а че никой вече не вярва на нищо.“
Половин век преди Херцог да заснеме своя видеоклип и демонстрантите да изпълнят улиците на Лондон, Аренд нарича 11 ноември „перфектен“.
Хубаво е, че все по-малко хора се поддават на псиопсихологическите и пропагандните удари на държавата за национална сигурност, корпоративните медии и безмилостните – наистина хитлеристки, ще го кажа – режими като израелския.
Но да живееш в свят, в който не вярваш на нищо от това, което се говори, е своеобразно нещастие. На практика това е предаване на целия публичен дискурс и на цялото публично пространство на злонамереното, неприличното, нечовешкото, унизителното и принизеното.
Истината, а заедно с нея и логическото мислене и обикновената почтеност, стават „алтернативни“.
Има ли начин да се изградим отвъд унизителните ни обстоятелства? Или трябва да се лутаме безкрайно в състояние на негативизъм, на невяра, на отчуждение от собствените ни полиси?
Възвръщането на езика
Моят отговор е „да“ на първия въпрос, „не“ на втория: винаги има начин да се изгради различно бъдеще – това е въпрос на общ принцип. В този случай проектът трябва да започне с възвръщането на езика. Отхвърлянето на официалния език на управляващите, както правят много хора сега, е начало. След това трябва да се научим отново да говорим на езика, на който не се говори, на езика, в който се крие истината.
До голяма степен поради начина, по който съм прекарал професионалните си години, съм особено чувствителен към силата на езика, когато той се използва за постигане на яснота и разбиране или за замазване и невежество. Езикът на институциите, езикът на властта, е изграден от затъмняващи евфемизми – „глобално лидерство“, „съпътстващи щети“, „смяна на режима“, „разузнавателна общност“, „ред, основан на правила“ и т.н. през бюрократичния речник – и от смели фалшификации като тази, която Исаак Херцог ни предложи миналата неделя.
Оруел описва как езикът на идеолозите и бюрократичните мандарини опустошава способността ни да мислим ясно – точно това е неговата цел – в „Политиката и английският език“. Откакто той публикува есето си във в. „Хоризонт“ през април 1946 г., проблемът в сегашния му вид е още по-лош в продължение на седем десетилетия.
Тази употреба на езика е обезоръжила самия език, като го е лишила от утвърдителната му сила, така че речта или писането извън ортодоксалността могат да бъдат отхвърлени като място за сериозен дискурс. Езикът е обезсилен като средство за творческа мисъл или като подтик за нови, творчески действия.
Пример за това е абсурдната, обидна употреба на „антисемитизъм“, която ни тормози в момента. Очевидното намерение е да се наложи огромно мълчание, за да се прикрият престъпленията на апартейда в Израел.
Задачата, която стои пред нас, е да се възстановим. Тя е да си върнем езика, да подновим живота му, да го изтръгнем от умъртвяващото влияние на институциите, бюрокрациите и корпоративните медии, които са деформирали езика в инструмент за налагане на конформизъм. Ето защо всеки вик и плакат, чут или видян в Лондон или в много други градове тези дни, е важен, значим и стойностен акт.
Ясният език е инструмент – без украса, написан и изговорен ясно, разговорен в най-добрия смисъл на това понятие, но напълно способен на финес и сложност. Това е езикът на историята, а не на мита.
Този език не се използва в името на империята, а винаги в името на човека. „Свободна Палестина“, „От реката до морето“: Това са примери за език от две и шест думи (“From the river to the sea” – б.р.), който описвам.
Това е езикът, който е необходим, за да се противопоставим на властта, а не да се приспособяваме към нея. Това е език, който предполага полезността на интелигентността и критичната мисъл. Той е предназначен за поставяне на много достойни въпроси. Той е безрезервно посветен на разширяването на това, което може да се каже във враждебния отговор на „голямото неизразимо“, както го наричам аз.
Чрез този език ни очаква по-жизнена и пълноценна обществена дискусия. Чрез този език Исаак Херцог, Антъни Блинкенс и Урсула фон дер Лайен, които замърсяват публичното ни пространство, могат да бъдат сведени до това, което са – лъжци и пропагандатори.
Силата на езика, който описвам, ще лиши езика, на който те говорят, от всякаква власт.
Нека го говорим, нека го пишем, нека го драскаме по стени и картони. Нека го познаем като най-мощния инструмент, с който разполагат онези, които отказват мълчанието, което Исак Херцог се опита да наложи на всички лондончани миналия уикенд.
Части от тази статия са адаптирани от новата ми книга „Журналистите и техните сенки“, която може да бъде закупена от издателство Clarity Press или чрез Amazon.
Патрик Лорънс е писател, коментатор, критик, дългогодишен кореспондент на вестници и списания в чужбина в продължение на много години, главно за „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Той е колумнист, есеист, автор и лектор. Предпоследната му книга е „Време, което вече не съществува“: Американците след американския век, Йейл, 2013 г. През юли 2023 г. новата му книга „Журналистите и техните сенки“ е публикувана от издателство Clarity Press. Уебсайтът му е patricklawrence.us.
Източник - Zeit-Fragen Cooperative