Докато кризата се разгръща, грубото упражняване на сила от страна на САЩ и Израел предизвиква реакции. В ход е значителна трансформация в световната дипломация.

Моята награда за смело изказване на седмицата се присъжда на Самуел Монкада, посланик на Венецуела в ООН, който миналата седмица се обърна към Общото събрание по темата за Израел и неговите варварски нападения срещу палестинците в Газа.

Забележките му, които Consortium News възпроизведе, бяха подобаващо дълги. Тук черпя от уводните му параграфи:

„Боливарска република Венецуела решително осъжда израелската агресия срещу цивилното население в окупираните палестински територии. Това е операция по масово прогонване на цял един народ с цел анексиране на територията му от окупационната сила. Това е нов цикъл на експанзионистичен терор… Отвратително е да се гледа как въпреки жестокостта на фактите, които са на показ пред целия свят, правителството на САЩ и техните сателити се стремят да оправдаят неоправдаемото: че окупационната сила извършва геноцид срещу палестинския народ, както е определено в Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид и в Римския статут на Международния наказателен съд. Питаме се къде са онези, които в други случаи бързат да приложат отговорността за защита, а сега пренебрегват човешките права на палестинците, подложени на израелска окупация?“

Трябва да кажа, че едно е когато издания като ScheerPost и Consortium News публикуват подобни коментари или когато хиляди почтени хора маршируват в името на благоприличието и справедливостта. Съвсем, съвсем друго е една суверенна държава да осъди Израел и САЩ в зала като Общото събрание.

Всичко, което правим, има значение. Но Монкада и правителството, което той представлява, току-що издигнаха осъждането на апартейда в Израел до нивото на световната дипломация и отношенията между държавите.

Прескочете до Земята на Ейре (Ирландия – б. р.). Членовете на Dáil, долната камара на Националното събрание на Ирландия, бяха първите в Европа – и остават единствени в това отношение – които се изказаха в защита на правата на палестинците и срещу Израелските отбранителни сили след нахлуването на Хамас в Южен Израел на 7 октомври (което Dáil също осъди).

Както вече беше отбелязано, миналия месец Dáil гласува за експулсирането на израелския посланик и за сезирането на Международния наказателен съд за Израел. Тези предложения бяха отхвърлени с малко. Но въпреки това контрапредложенията на правителството „изразяват съжаление за ескалацията на насилието в Израел и окупираните палестински територии от [7 октомври] насам“.

Що се отнася до сезирането на МНС, правителството изтъкна, че разследването на израелските военни престъпления е в ход от 2021 г. насам – така че, няма смисъл.

Това са конкретни случаи, които предполагат едно по-голямо цяло. Припомняме, че след като през февруари 2022 г. САЩ най-накрая успяха да провокират Русия да се намеси в Украйна, 90 % от човечеството отказа да се нареди зад Вашингтон и неговите европейски държави-клиенти.

„Международната общност“, на чиято подкрепа режимът на Байдън непрекъснато се позоваваше, се оказаха 20-те нации, които наричаме Запад.

Нападенията на Хамас срещу цивилни на 7 октомври бяха повече или по-малко осъдени от всички, както би трябвало да бъде. Но необузданият отговор на Израел и необузданата подкрепа на режима на Байдън отново разделиха света.

Трансатлантическият алианс, със САЩ начело, както обикновено, подкрепя с всички сили открития геноцид на Израел. Подкрепата за него е оскъдна в държавите извън Запада, докато изразите на подкрепа за палестинците от Газа са многобройни, макар и в някои случаи приглушени.

Изключителна Ирландия

Ирландия, разбира се, е изключителен и интересен случай. Да, правителството на Лео Варадкар победи в Dáil миналия месец, но въпреки това ирландската идентичност е колкото незападна, толкова и западна. Ирландците познават западния колониализъм от първа ръка и не са забравили времето, прекарано под него.

По време на размириците Ирландската републиканска армия настояваше, че Ирландия трябва да се възприема като страна от Третия свят. Ако искате да се върнете още по-назад, Ирландия се е намирала отвъд римските стени; Рим никога не се е опитвал да я завладее.

Тези исторически реалности често могат да бъдат открити във външната политика на Дъблин и със сигурност, бих казал, в позицията му относно кризата Израел-Газа. В сряда градският съвет на Дъблин развявя палестинското знаме.

Що се отнася до „останалите“, Москва се оказа особено бърза след събитията от 7 октомври. Владимир Путин изчака цели три дни, за да припише на САЩ отговорността за нападението на Хамас и непропорционалния отговор на израелците, който тогава набираше скорост.

„Мисля, че мнозина ще се съгласят с мен – заяви руският президент в разговорите си с иракския премиер Мохамед Шиа` ал-Судани, – че това е ясен пример за провалената политика на САЩ в Близкия изток, които се опитаха да монополизират процеса на уреждане на конфликта.“ Две седмици по-късно Москва обяви, че ще приеме делегация на Хамас за кръг от преговори.

Оттогава насам Путин и различни висши руски служители прокарват идеята, че Москва може да играе роля в преговорите за уреждане на конфликта между Израел и палестинците.

Преминавайки направо към темата, Путин направи бързо, еднодневно пътуване до Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства в сряда. В четвъртък руският президент прие в Кремъл иранския президент Ебрахим Раиси.

Това започва да ми напомня за дипломатическия блиц, който Китай започна по-рано тази година, по-специално със инициирането на историческото сближаване между Техеран и Рияд.

Китай изпрати същите сигнали, макар и по-премерено. Многократно е заявявал, че насърчава прекратяването на огъня и преговорите за уреждане на конфликта и иска да се причисли към спонсорите на тези преговори, когато и да започнат.

Напоследък не е ясно какъв е резултатът от усилията на Пекин да се утвърди по въпроса за Израел и Газа, но това е напълно в унисон с решимостта на Народната република да повиши своята значимост като политическо и дипломатическо присъствие.

Нека не се губим в идеята за безкористния алтруизъм като преобладаващо настроение в Москва и Пекин. Макар че позициите им по отношение на Израел и палестинците са такива, каквито са заявени, изглежда ясно, че тези две сили виждат в тази криза възможност да разширят присъствието си в Близкия изток.

Оттук и забележката на Путин, че Вашингтон твърде дълго е „монополизирал процеса на уреждане на конфликта“.

Моята прогноза: Наблюдаваме трансформация в световната дипломация, която ще окаже значително влияние върху държавната политика през XXI век.

Не е за изпускане и фактът, че Русия и Китай поставят последната криза в Близкия изток в контекста на новия световен ред, който и двете страни подкрепят. И те са напълно прави в това отношение, не само по мое мнение, но, както чета, и по мнението на други незападни сили.

Широко разпространена е информацията, че много страни, особено в Латинска Америка и Близкия изток, са отзовали посланиците си в Тел Авив; Боливия напълно е прекъснала отношенията си.

Южна Африка вижда заповедта за арест на Нетаняху

Сега южноафриканците отиват по-далеч. След като отзова посланика си в началото на ноември, Претория [заедно с още четири държави] сезира Международния наказателен съд за разследване на това, което Южна Африка счита за военни престъпления и геноцид в Газа.

Този път не Лео Варадкар, а Южноафриканският президент Сирил Рамафоса направи това изявление. Министър Хумбудзо Нтшавени обяснява южноафриканската позиция пред репортери, след като Рамафоса оповести сезирането на Международния наказателен съд:

„Като се има предвид, че голяма част от световната общност е свидетел на извършването на тези престъпления в реално време, включително на изявленията за геноцидни намерения на много израелски лидери, очакваме скоро да бъдат издадени заповеди за арест на тези лидери, включително на министър-председателя Бенямин Нетаняху.“

Може би, а може би не, като се има предвид степента, до която САЩ са корумпирали международното публично пространство. Но възхитително недвусмислената позиция на Южна Африка е на едно ниво с тази на Венецуела, бих казал аз. Не е учудващо, като се имат предвид мрачните спомени на южноафриканците за собствените им 40 и повече години под африкански апартейд.

За пореден път историята на имперската колонизация се завръща, за да ухапе Запада в гръб.

Трябва да се вземат предвид Индия и Бразилия, които са сред по-големите и по-мощни членове на групата, която сега наричаме БРИКС плюс.

Индия на министър-председателя Нарендра Моди за пореден път се оказва разочарование. След десетилетия на подкрепа за палестинската кауза Моди, религиозен фанатик в тънка маска, предложи на Израел повече или по-малко безрезервна подкрепа в това, което Ню Делхи нарича „антитерористична операция“ срещу Хамас. Това е безцеремонно и отразява хинду-националистическата ислямофобия на индийския премиер и желанието му да остане на страната на режима на Байдън.

Бразилецът Лула критикува открито

Луис Инасио Лула да Силва зае позиция посредата: „Нахлуването на Хамас в Израел на 7 октомври беше терористичен акт, отговорът на Израел беше непропорционален, трябва да подкрепим решение с две държави“ и т.н.

Но откакто САЩ наложиха вето на призива на Бразилия за хуманитарна пауза в Съвета за сигурност миналия месец, Лула премина към открита критика на Израел и режима на Байдън. „Това не е война, това е геноцид“, каза той в широко коментирана забележка в средата на ноември. В интервю за „Ал Джазира“ миналата седмица Лула заяви:

„Днес в света няма лидерство…. Така че имаме ясен случай на човешка лудост…. Имаме около 16 000 загинали, сред които 6500 деца. Имаме 35 000 ранени, 7000 души са изчезнали и имаме повече от 40 000 разрушени къщи, разрушени болници. В името на какво? Човечеството полудява…. Не мога да разбера, как толкова могъщ човек като президента Байдън не е проявил чувствителност, за да спре това…“

Вътрешнополитически баланси, един или друг вид задлъжнялост или страх от САЩ, неоправдани нападения на Хамас срещу израелски цивилни: Подобни фактори са склонни да смекчат някои незападни реакции на кризата в Газа.

Но аз откривам под всички официални изявления, колкото и да са разнообразни, известно единство на настроенията сред народите от глобалния Юг. В какво се състои това единство? Откъде се поражда то?

„Можем откровено да кажем, че диктатурата на един хегемон се разпада“, заяви Путин на руски форум по световните въпроси в края на миналия месец. „Виждаме го и всички вече го виждат. Тя излиза извън контрол и е просто опасна за другите. Това вече е ясно на световното мнозинство.“

Привеждам този цитат от един отличен материал на Джон Хелмер, дългогодишен кореспондент в Москва.

Путин има предимство, ако това е моят термин, когато става въпрос за правене на откровени наблюдения от този вид. Отношенията му със Запада са толкова дълбоко в кратера, че той няма какво да губи, ако си каже мнението.

Освен това е надарен, както често става ясно от речите му, с изключително остро разбиране на историята и настоящето като отрязък от нея. Говори ли от името на незападните страни, когато казва неща, които цитирах?

Това би означавало да се отиде твърде далеч, тъй като незападните народи са напълно способни да говорят от свое име. Но съм сигурен, че възгледът на Путин за „единния хегемон“ и опасностите, които той представлява, се споделят отвъд стълбовете на оградата, които отделят Запада от останалите.

Отвратителната кампания на Израел срещу населението на Газа и безсрамното ѝ насърчаване от страна на Вашингтон са две проявления на едно и също явление.

Докато кризата в Газа се развива, светът става свидетел на две нации, които разчитат единствено на силата, суровата, неподправена сила, за да прокарат това, което техните лидери настояват, че са техните интереси. И в двата случая, единият от които е повече или по-малко творение на другия, силата и насилието или заплахата от тях от години са в основата на отношенията им с другите.

Ако това е било неясно преди 7 октомври, то вече е ясно. Именно голямата видимост на грубото упражняване на сила катализира реакции като тези, които разгледах.

Историята – история, която САЩ и останалата част от Запада биха предпочели светът да забрави – също е част от незападните реакции на кризата в Близкия изток. Както всички бивши колонии добре знаят, империята не се интересува от човечеството.

Империята се интересува единствено от по-нататъшното разгръщане на своята власт, както и, в повечето случаи, от натрупването на капитал и извличането на печалба. Това са причините за съществуването на империята.

Незападният свят, благодарение на своя споделен опит и колективна памет, вижда Израел, който е не друго, а имперски аванпост, в този контекст. Ако палестинците са поискали нещо през последните 75 години, то е „по-справедлив свят“ – фраза, взета от неотдавнашната реч на Путин – в лицето на безмилостното упражняване на сила от страна на Израел над тях.

Нека не си правим илюзии относно мястото в световния ред на нации като Южна Африка, Бразилия или други, които се противопоставят на ежедневните жестокости на Израел в Газа. С изключение на Китай и Русия, те не са първостепенни световни сили. Дори тези две държави не могат да се сравнят с колективната сила на Запада.

Но трябва да отбележим едно разграничение, което правя от много години: Има могъщи и, просто силни държави.

Могъщите, наред с многобройните си качества, притежават автентичен етос, който се състои от нещо повече от думи, на чието утвърждаване те се посвещават. Те имат последователна визия за бъдещето. Те имат, с една дума, истинска цел, кауза, която е, независимо от това как се изразява на практика, човешката кауза – каузата на един по-справедлив свят.

Просто силните, каквото и да са представлявали някога, са се обезличили, тъй като разчитат на насилие, принуда или заплаха. Ако не сте забелязали, силните обикновено надделяват. Силата надделява в Газа, докато говорим.

Но това незначи че печелят. Напротив – те вече са загубили всичко.

Обсебеността на ционизма от земята и съпътстващата я омраза към живеещите на нея унищожават Израел в реално време. Седемгодишната мания на Америка за глобално превъзходство я доведе до състояние на – но точно – разпад.

Колелото на историята не се върти в полза на такива нации.

Патрик Лорънс, дългогодишен кореспондент в чужбина, главно за International Herald Tribune, е колумнист, есеист, лектор и автор на последната книга „Журналистите и техните сенки“, която може да бъде закупена от издателство Clarity Press или чрез Amazon. Сред другите му книги са Time No Longer: Американците след американския век. Профилът му в Twitter, @thefloutist, е постоянно цензуриран.

Патрик Лорънс e дългогодишен кореспондент в чужбина, главно за International Herald Tribune, медиен критик, есеист, лектор. Автор на „Време не стига: Американците след американския век“. Акаунтът му в Twitter, @thefloutist, е постоянно цензуриран без обяснение.