Дълбоките обществени промени винаги започват с предлагане на нови идеи и отричане на старите. Така в края на социализма недоволната от политическите ограничения и строгата (и доста глупава) цензура интелигенция започна своята битка със системата чрез отричането ѝ, макар и с езопов език. Емблематични за онова време бяха: романът на Блага Димитрова „Лице“ от 1981 г., критикуващ сталинизма, книгата на Желю Желев „Фашизмът“ от 1982 г., която уж описва националсоциалистическата държава, но прави алюзия със социалистическата, пиесите на Иван Радоев „Човекоядката“ от 1976 г. и на Йордан Радичков „Образ и подобие“ от 1986 г., представящи недъзите на онази система и нейните ръководители (най-вече Тодор Живков), карикатурите на Тодор Цонев, посветени на Тодор Живков, филмите „Една жена на 33“ от 1982 г. на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов, „Маргарит и Маргарита“ от 1989 г. на режисьора Киран Коларов по идея на писателя Александър Томов и други подобни.
Тези художествени и не толкова худжествени произведения успяват да разрушат идеологическия облик на социализма като справедливо общество. Само че не бива да забравяме, че въпреки цензурата и ограниченията те се появиха официално в България. Сиреч самите власти вече усещаха, че нещата не са такива, каквито са ги представяли много години и трябва да се променят. За това, че и официалните идеолози на системата на държавния социализъм от съветски тип не вярват в системата говори една много любопитна дискусия между проф. Любен Николов, проф. Петър-Емил Митев и доц. Бернард Мунтян от 1990 г., която наскоро препубликувахме в сборника „След 130 години: Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ В нея и тримата търсят причините за задънената криза, в която е изпаднал социализма, и ги намират не само в сталинизима и ленинизма, а и в марксизма. Така отгоре – както от интелигенцията, която има силно влияние върху тогавашното общество, така и от властите и приближените им по време на „перестройката“/преустройството беше делегитимиран социализмът.
Това е едно от обясненията защо толкова лесно започна преходът – повечето хора бяха доволни и въодушевени от предстоящите промени, които обещаваха политическа и икономическа свобода и демокрация. Много скоро след това обаче се оказа, че силата на новите политици беше в борбата им против символите от социализма, а не в очертаването на основните символи на новата система, като изключим постепенно опразващите се от съдържание думи „свобода“ и „демокрация“.
И продължи иконоборчеството: голямата борба със символите чрез смяна на имената на улици, институции, села и градове (вкл. и със заличаването на определението „народен“), премахване на паметници и паметни плочи, свързани с антифашистката съпротива (ама не били антифашистки, защото в България не управлявала фашистка партия, което е вярно, но пък влиза във водената от нацистка Германия коалиция Тристранен пакт, поради което нашата съпротива е част от европейската антифашистка борба).
Борбата на новите „демократи“ с паметниците-символи днес вече можем да отчетем като успешна. Улиците по градове и села имат нови имена, хиляди паметници бяха съборени, изхвърлени и претопени, преди някой да се сети да ги събере и покаже – такава е функцията на Музея на социалистическото изкуство, създаден през 2011 г., сиреч две десетилетия след първата иконоборческа вълна. Макар и трудно, но все пак беше разрушен през 1999 г. и Мавзолеят – не казвам на Георги Димитров, тъй като неговото тяло беше изнесено и погребано още през 1990 г. А вече празната сграда чакаше решение за какво да бъде използвана. Но многото идеи родиха един резултат – разрушаване.
След това дойде редът на новите символи, които би трябвало да очертаят образа на новата демократична власт. Как изглеждат те?
Също както и след 1944 г. се започна с почит към жертвите на предходния режим: паметни места бяха оформени на мястото на лагера в Белене, както и на мястото на лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.
Вероятно липсата на нови символи, за които да се борят, за пореден път обръща енергията на новите власти към старите символи. Само така мога да си обясня защо 34 години след като започна пътят ни към свобода и демокрация десни активисти продължават да се борят със символите на миналото.
Затова най-големият символен сюжет на 2023 г. стана битката с Паметника на съветската армия. Едва сега, 34 години след началото, най-после десните намериха сгодна геополитическа и вътрешнополитическа ситуация да посегнат на този грандиозен символ на победата на Червената армия над националсоциализма в Европа в годините на Втората световна война. И централните му фигури с победоносно вдигнатия автомат Шпагин (а не насочен към когото и да било), българската майка с дете и българският работник бяха също толкова символно разрязани на парчета и повалени на земята
Ще се изкуша само да цитирам част от последното изказване на евродепутата Радан Кънев: „Символът на окупационната съветска власт се валя по земята, където му е и мястото. Този позор десетилетия наред трябваше да ни напомня, че не сме част от свободния свят, че сме обречени на азиатска диктатура“. Правя го, защото се налага да напомня на г-н Кънев, че подобни паметници продължава да има в свободни страни като Германия, Австрия, Унгария, Словакия. А това, което ни обединява с тези страни, е, че те също като България са били част от Тристранния пакт и са били победени. Те пазят паметта и за тази част от историята си. За разлика от нас, които обявяваме, че винаги сме били прави, а за лошите неща, които ни се случват, са виновни всички други. Нищо чудно, че се чувстваме толкова нещастни, защото никой не ни разбира.
И още нещо. Какво замени вече разрушените символи – Мавзолея и Паметника „1300 години България“? Отговорът е нищо или почти нищо. Опасявам се, че и в случая с Паметника на съветската армия ще ни остане само разрушението.
Но да се върна на темата си – разрушаването на Паметника на съветската армия е поредната битка на новите управници със символите от миналото. Проблемът е кога и как ще се появят новите символи, за които ще сме готови да се борим?
Ако не успеем да открием такива, най-вероятно ще си останем в омагьосания кръг на борба за и против миналото, без да даваме достатъчно убедителна перспектива на следващите поколения. Такава перспектива, което да е нещо повече от членство в ЕС, НАТО, консумация и доходи, защото хората имат нужда не само от материални блага, а и от идеални цели и символи.
