АНАЛИЗИ > СТАТИИ
ПРЕЦЪФТЯЛАТА КУЛТУРА НА ГЛУПОСТТА

Панко Анчев - 05 януари 2024

Възможно е и културата на глупостта да изпадне в криза, която да се преживява тежко и да предизвиква сериозни конфликти. Но трудно ще се забележи, защото за нея кризата не е очистване на глупостта и възвръщане към нормалното, а преддверие към още по-дълбока тъмнина на абсурда, неудържимия хаос и разрушаване на разума. Тя е окончателна загуба на мисълта, изгубване на инстинкта за самосъхранение и е всецяло и всеобщо оглупяване до смърт. Следваща степен на тази култура няма. Или не е позната, поради което е невъзможно да се предвиди. Когато тази криза един ден все пак настъпи, ще я видим какво представлява и как се проявява. Но май няма да е скоро…

Защото сега тя е в своя апогей, бурен разцвет, тържество за победата над всичко, което е било преди нея и което е създало високите култури, цивилизации. Тя трябва да ги разруши, да ги превърне в руини и да се надсмее над тях, защото ги е победила. Вече е започнала да се държи като победителка в историята.

Културата на глупостта е преди всичко култура на бита, но и на всичко онова, което в нормалното време бе признато и ценено като дух, защото включва в себе си изкуствата, науките, образованието, нравствеността.

Когато у нас в края на миналия век се формира и утвърди под диктата на неолиберализма и постмодернизма  културата на глупостта, тя бе съвсем свежа и бодра и успешно се гримираше на интелектуална проява на нов тип мислене и творчество, както и на държавно управление и политика. Тя се кичеше със звънливи украшения като „европейски ценности“, „евроатлантическа солидарност“, „път към Европа“ и услаждаше живота на търсещите, но трудно намирали при старата власт възможности за престижно осъществяване полуинтелигенти и недоучени студенти. С такива ентусиасти, но и с готови да се продадат на безценица провалили се политици и държавници, за да запазят кожите си, пък и да позабогатеят в „пазарната икономика“, не бе трудно културата да се разпространи бързо и да се превърне дори в престижно занимание.

Никоя култура не се разпространява и не укрепва толкова бързо, колкото тази на глупостта. Най-ярките й представители се изучиха в чужбина, но и не са малко тези, които получиха дипломи в многобройните български университети. Три поколения вече се сменят. А може и повече, защото възпроизводството на такива интелектуалци е ускорено и твърде масово, в големи количества. Днес тези, които се занимават с култура, са толкова много, че количеството им не прави никому впечатление. Пък то каква култура е: пазар. Пазар на труда, на книгата, на изкуството, образованието и на какво ли не. Може да си неграмотен, глупав, необразован и бездарен – важното е да си на пазара и да се „конкурираш“ с конкуренцията и там да доказваш своите способности и възможности. Пазарът оценявал обективно и безпристрастно кой кой е и какво заслужава да получи.

Докато беше още в своето начало и водеше безпощадната си борба с националната култура, за да я измести и наложи своите „образци“ и „модели“, културата на глупостта бе свежа, силна, бодра и понякога дори и симпатична. Беше смешна и се виждаше, че е уродлива, но понеже не се беше още ожесточила и не бе започнала да си отмъщава заради присмехите, които е получавала, тя създаваше впечатление на нещо интересно. Това „нещо интересно“ не се издаваше съвсем, защото още не смееше да се разкрие напълно и да покаже магариите си. Но полагаше усилия да завърши онова, което бе започнало. Някои дори се надяваха, че все пак ще се получи някакъв положителен резултат и културата ще стане по-разнообразна и по-богата. И така ще бъде добре за всички.

Глупостта обаче не може дълго да си прикрива и гримира като не-глупост. Самата глупост е способна да имитира, но поради същността й имитациите й също са глупави, противни и непоносими. Но пък мнозина свикват с тях и дори ги намират за остроумни, находчиви, забавни.

В българската история преди не се бе случвало така да се съберат в едно три зли сили и едновременно да нападнат българския свят: неолиберализъм, постмодернизъм и култура на глупостта. Сега обаче вече ще знаем, че те винаги идват заедно и едновременно ерозират държавата, обществото, нацията. Нищо здраво не оставят и триумфът им е виден по състоянието на живота, който днес живеем.

Бедата в този живот не е чак толкова материалната мизерия, която все повече се увеличава, въпреки уверенията на официалната пропаганда, че доходите се били увеличавали, а с заедно с тях и равнището на живота. Много по-страшна е духовната разруха, която дойде след разрухата на икономиката, промишлеността, здравеопазването, транспорта. Ярките представители на тази злополучна култура на глупостта са все българи, които от срам, че са българи и от желание да бъдат европейци кога съзнателно, кога от въпиющата си неграмотност рушат езика, объркват синтаксиса му, лишават го от красота, благозвучие и смисъл. Вижте й писателите на тази култура; каква убогост и нескопостност в подреждането на думите, колко елементарно художествено и социално мислене. Е, то е достатъчно и много удобно, за да ги превеждат на английски, дори да ги награждават с международни награди. Но литературата не може да бъде тяхно дело именно заради отношението им към българския литературен език.

Другият омерзителен знак на тази култура е отношението към миналото, традициите и историята. Това е отношение на лишен от разум и чувства човек, възпитаван да търси удоволствия, да бъде слуга, интелектуален роб, напълно бездуховен, който клъвнал от тук от там нещо от историята, вече смята, че може да дава оценки, да тълкува събития, факти; да се произнася за явления и да обяснява защо е против традиционни оценки и критериите, по които са били давани. В своята естествена и незасегната от книги и знания глупост тези „гении на своята култура“ с особена страст се нахвърлят върху всичко, което не произлиза от Запада, не е одобрено от САЩ и воюва с „демокрацията и европейските ценности“. Те са обсебени от бесове, които нито за миг не ги оставят спокойни и мирни и страстно рушат паметници, заклеймяват миналото и се наслаждават на дадената им за малко храброст, за да ликвидират паметници, сгради, минало.

Ако тези бабаите не бяха родени от културата на глупостта, едва ли щяха да дръзнат да се разправят с миналото на бащите си. Никой нямаше да може да ги накара – дори и със заповед от Вашингтон или Брюксел, та дори и от Москва. Тогава такива заповеди никой нямаше да посмее да издаде, защото мисленето беше друго. Моралът също!

Но днес всичко е позволено, понеже никой не може да си представи какво е това „всичко“. Стига в него да е някой голям паметник или велико събитие с участието не на западноевропейска държава. Те рушат Паметника на Съветската армия, защото вече са разрушили държавата. А рушенето е тяхната същност, смисъла на живота им, както и на тяхната идеология и култура, справедливо носеща името „култура на глупостта“. И от времето, в което тя преживява тежката си криза.

            Ако не рушат паметници, те ще преживяват „философски“ миналото, ще дъвчат в устите си понятия като „дефицит на бъдеще“, „времеубежище“, „пресищане от минало“ и други подобни празнодумства, които прикриват посредствеността и недоучеността им.

Един от тези, за които говоря, се оплаква, че в зората на демокрацията не можел да върви свободно на уличните демонстрации за демокрация, защото го били учили да марширува, а не да е свободен. Говори, а дори не съобразява (пък и няма кой да му каже), че такива мисловни конструкции издават съвсем повърхностно мислене, с което те се оправдават за собственото си безсилие. Но и това е достатъчно, за да ги харесат господарите им на Запад и да им подхвърлят още 30 сребърника. Ние знаем за какво се заплаща с 30 сребърника, нали.

Не всички са поразени от културата на глупостта. Но тези, които са нейни жертви, не могат да бъдат излекувани. Да не говорим, че тя се наследява по кръвен път и в следващото поколение трудно може да бъде заличена или поне обезсилена. Необходима е радикална промяна на условията за живот, на социалната система, за да получим надежда, че ще настъпи краят на това зло.

Най-напред обаче трябва да им се каже, че тези интелектуални недосничета няма вече място в българския свят. За да не си мислят, че са вечни. Ако някой наистина страда от „дефицит на бъдеще“, то това са именно те.

Нека им го повтаряме.

Пък дано разберат кои са и че времето им свършва.

Панко Анчев е български литературовед, литературен критик, публицист, историк и философ. Автор е на книги по въпросите на литературната история, културологията, философията на историята, политологията. Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“. Член на Съюза на българските писатели и българския ПЕН-център. Носител на национални литературни награди. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва