Има една особена историческа закономерност: когато някой икономически строй започне да се разлага и да отмира, господствуващите при него класи достигат до върха на блаженството и разточителството си, като че ли за да се донаситят на своето вече завършващо владичество, а широките народни маси изпадат в непоносимо тежки социални бедствия, сякаш за да съберат достатъчно омраза и революционни сили за унищожаването на старото общество и творчески пориви за изграждането на новото.
Така станало и в Османската империя през втората половина на XIX в. Разорителните действия на процеса на първоначалното натрупване на капитала спрямо простите стокопроизводители, необузданото грабителство на турските феодални потисници и ориенталското безгрижие на Високата порта довели работата дотам, че и най-смирените и предпазливи издатели на текущия местен печат захванали да се надпреварват кой по-сполучливо и потресаващо да изрази стопанската разруха на държавата и нищетата на обикновените хора в нея.[1]
Още в 1869 г. в-к „Право” се заема да разкрие ония „причин на бедността по нашето отечество…, които донякъде зависят н от нас”[2]. Но личи си, че откритията му в тая област нищо не допринесли за оправянето на обърканата икономика, защото впоследствие пак същият вестник съвсем тревожно поставя въпроса, „как да се помогне на сиромашията, която заплашва наший народ, или с други думи: как да се подобри вещественото му състояние?”[3]. Дълбока загриженост обзела и голямото цариградско списание на българската буржоазия — „Читалище”. Ст. С. Бобчев, един от неговите най-просветени уредници, със съжаление отбелязва: „Много пъти е писано и говорено за безчет богатствата и хубостите, с които природата е надарила нашата прекрасна татковина… При всичко това, наший търговец се оплаква от нямането на кярове и алъш- вериши; наший занаятчий кълне днешното злочесто време, и наший орач се обръща към миналото, което му се представя обиколено в златни венци, и с горчива въздишка той го вика за свидетел и утешител на нещастията му”… Изобщо казано, икономическото положение на нашето общество е „твърде бедствено”[4]. И в-к „Век” счита за „неоспорим факт…, че нашийт поминък е още на низка степен, или по-добре, че той западва”, а „Ден”, сякаш за да подкрепи и доразвие това мнение, добавя: „Народа ни е сиромах, той е беден, той работи; но нито в работата си вижда облага, нито подир работата си намерва успех… Недоброто икономическо положение на нашата татковина е извора на много неповолни, на много печални явления в живота ни.”[5]
И наистина въпреки пословичното си трудолюбие и пестеливост българските занаятчии и особено селяните, станали само за окайване. „Нека ги споходим — поканва ни някой си „Ш” — най-напред у дома им. Там ний намирваме причина за големи съжалявания. Що виждаме? — Къща гола, къща празна, с трън да се завъртиш, нищо да не закачиш….”.[6] Тези сведения за жалкото икономическо и социално състояние на раята през 70-те години са убедителни и ярки, но те бледнеят пред оная представа, която получаваме за него от литературното наследства на Христо Ботев.
Защото никой друг от възрожденците просветители или революционери не е успял да вникне толкова дълбоко в същността му и да схване цялата му ужасяваща и гибелна роля.
Ботев не веднъж изтъква, че „сиромашията е станала всеобща” и „ни убива и нравствено, и физически”[7]; Гневно напада „ония гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашиот напредок”[8] в икономиката и науката и си въобразявали, че действително е тъй. Ала „българският народ, кого едни наричат „немци на юг”, други – „английци на восток”… „не е друго, освен вол в хомот, роб на бръсната глава и на калимявката, роб и сам на себе си”.[9]
Притиснат под ярема на варварското турско иго, „предвождан от предатели и заблуждаван от продажници”, той е достигнал материално до „положението на класическите илоти, економически до просяшка торба…”; Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня.”[10]
„Нека ми докаже някой, че българският народ не е вол, който оре земята само и само за това, за да нахрани господаринът си, че не е човек в темницата, който е осъден до живот на робство, и че не е кон, който със завезани очи върти колелото на държавната мелница и който за награда на своят труд не яде друго нищо, освен плява, трици и камшик” – пише Ботев.[11]
Затова и, на първо място след завоюването на политическа свобода Ботев поставя необходимостта от постигането на икономическо благоденствие за обществото. Защото нетърпимите стопански и социални бедствия са една от най-важните причини, които ще подтикнат съотечествениците му към решителна и отчаяна въоръжена борба срещу жестоката феодална тирания.
В самото началото на „Възвание към българите”, издадено от БРЦК по повод на подготовката на Старозагорското въстание през 1875 г., великият български революционер пише: „Нещастний народе, ти не живееш живота на народ, ти нямаш цивилизация. Твоята промишленост е още в люлката си; твоето земеделие и твоята търговия не са развити; твоята чест, твоето имущество и живот, както и животът на твоите деца, зависят от прищевките на други… Такова положение е непоносимо, ако то продължи. Твоя свещена длъжност е да грабнеш оръжието, без да се бавиш и колебаеш.”[12] Всички български вестници и списания, печатани с позволението на Високата порта, са на мнение, че нстъпилата икономическа разруха не произлиза от турското феодално иго и може да бъде преодоляна и в неговите условия но чрез просвещаването на народа, упорито трудолюбие, образуването на дружества и провеждането на подходяща стопанска политика. В някои от тях това разбиране проличава дори още от заглавията им и от първите уводни статии по страниците им. Така например девизът на нашето най-голямо икономическо списание по онова време „Журнал за наука, занаят и търговия», гласи: „Успех с разум, работа с наука” … Вестник „Право” излиза на икономическото поприще с лозунга: „В работене и учене е нашето спасение!”; „Напредък” пък е на мнение, че за да премине България към икономически подем, е нужно „да се създадат капитали — и то: знанствени, парични и хорски” и да бъде възприета „новата система на французката философска школа”[13], т.е. буржоазнодемократичната идеология и съответствуващите й порядки; Вестник „Век” стига до извода, че „от нас самите зависи да бъдем честити и. . . да добруваме донякъде”, но за да преуспеем, налагало се да не купуваме стоки „из Европа”, а да овладеем майсторски занаятите и да усъвършенствуваме произведенията си”, да се изменят правилата, които определят нашите външни търговски сношения”[14]….
Още като ученик в Одеса Ботев следи всички тези издания и вестници, поместените в тях икономически теории и програми. Дори по-късно сам споделя за своето „правило” да не заспива, преди да прегледа „или уводния член на някой турски политик, или разните новини в някоя българска псалтикия”[15]. Това проличава от съчиненията му, в които често се спира на много oт тях. Бил е толкова добре запознат със съдържанието на списанията „Журнал за наука, занаят и търговия”, „Просвещение чрез науки, промишленост и търговия” и „Стопан”, че отправя забележки към редакторите им, задето „са се заели … да развалят българският език и да го направят неспособен за нищо”[16]
Осведомен навреме за проповядваните в страната ни възгледи по народното стопанство, Ботев противопоставя на тях своите. Съгласно споменатите списания и вестници турската феодална тирания не е причина за икономическия упадък на България, нито пък е пречка за неговото преодоляване. Но на съвсем друго становище по този въпрос е Ботев. Той изключва и най-малката възможност за преминаването към стопански, социален и културен подем в обстановката на турското феодално потисничество.
В своите икономически спорове с цариградската „разноцветна, но едномислеща журналистика”[17] Ботев изхожда от две основни положения: първо, от разбирането, че никой народ не може да се просвети и образова, преди да подобри дотолкова стопанското си състояние, щото напълно да обезпечи физическото си съществуване и, второ, от непоклатимото революционно верую, че никакво развитие на промишлеността, селското стопанство, търговията и на производителните сили въобще не е постижимо в условията на политическото робство.
На повърхностните призиви на просветителите, че „по-напред тряба да се образоваме, пък тогава да искаме хляб”, Ботев отговаря: „Но я да попитаме тия нови синигери, могат ли те да ни учат на гладно сърце, както искат да се учиме ние? Затлъстяха от потът на народът, а сега искат да тлъстеят и от неговата глупост. Паразити! Комуто е широко около шията, нему е широко и около краката, и около ръцете, а комуто е празен стомахът, нему е празна и главата.”[18]
За българите „е настанало сънливо, неподвижно и твърде критическо време в сяко едно отношение. Хората не знаят как да прехранят семействата си, а ние говориме за умственото движение на народът, т. е. за народното просвещение!” – пише поетът[19] и изтъква, че именно „по причина на лошавото економическо състояние на населението” нашите училища „нямат, и не могат да имат, достаточни материални средства за поддържание”.[20]
„Ние сме съгласни — заявява той, — че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашият народ не съществуват… Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горно от своят добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хумотът, и птицата да изхвръкне из кафезът, и рибата да изскокне из мре-жата.[21]”
Спирайки се изчерпателно на въпроса за крайно стесненото и безплодно приложение на науката при робството, Ботев посочва: „там, дето на човекът са вързани и ръцете и краката и дето той не намира в какво да употреби своите знания и познания, то образованието, което въобще служи за ричаг (лост – б.р.) на човеческото щастие и благосъстояние, не преминува през границите на една проста и безполезна грамотност и не служи за друго нищо, освен за това, за каквото служи сяка една мода и сяка една разкош”[22]. По-късно още по-ясно заявява:
„Здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза”[23].
Така Ботев стига до окончателния извод, че на „нашият народ… преди сичко му е потребна свобода”[24], само след завоюването на която той ще успее да премине към икономически възход и да подобри материалното си състояние, а това пък от своя страна вече ще му даде широки възможности да се заеме с усвояването на различните науки, за да стане образован.
Литература
Кирил Ж. Горов. Социално икономическите възгледи на Христо Ботев. С. Наука и изкуство, 1968
Съставил В. Павлова
[1] Горов. Социално икономическите възгледи на Христо Ботев. С. Наука и изкуство, 1968, с. 51
[2] И. . . , Някои причини за бедност, в. Право, бр. 20, 12: VII. 1869
[3] Трябва да работим!, в. Право, бр. 35, 9. XI. 1873.
[4] Ст . С. Бобчев, Народно просвещение. Сказка. . . сп. Читалище, год. IV, бр. 12, 15. VI. 1874
[5] Влиянието на новата цивилизация върху нашийт поминък, в. Век, бр. 2,11. I. 1875; Икономическото ни положение, в. Ден, бр. 1, 12. II. 1875.
[6] Ш, Как стои у нас работническия разред, в. Ден, бр. 16, 26. V. 1875
[7] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Независимост, бр. 46, 31. VIII. 1874
[8] Хр. Ботев, Уводна статия, в Знаме, бр. 11, 16. III. 1875
[9] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Будилник, бр. 1, 1. V. 1873
[10] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Знаме, бр. 9, 16. II. 1875
[11] Хр. Ботев, Цариград, 11 февруари, в. Знаме, бр. 9, 16. II. 1875
[12] Хр. Ботев, Съч., т. II, София, 1949, стр. 393.
[13] Трябва да работим!, в. Право, бр. 37, 23. XI. 1873; Българскийт народ в економическо отношение, в. Напредък, бр. 2, 13. VII. 1874
[14] Ваш Б а т ю, Кога ще станем ний хора?, Век, бр. 34, 1874
[15] Хр. Ботев, Цариград, 5 януари, в. Знаме, бр. 5, 12. I. 1875
[16] Хр. Ботев, Знаеш ли ти кои сме?, в. Независимост, бр. 39, 13. VII. 1874
[17] Хр. Ботев, Цариград, 5 януари, в. Знаме, бр. 5, 12. I. 1875
[18] Хр. Ботев, Български известия, в. Знаме, бр. 13, 4. IV. 1875
[19] Хр. Ботев, Цариград, 22 септември, в. Независимост, бр. 50, 28. IX. 1874
[20] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Знаме, бр. 10, 2. III. 1875
[21] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Знаме, бр. 1, 8. XII. 1874.
[22] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Знаме, бр. 10, 2. III. 1875
[23] Хр. Ботев, Уводна статия, в. Знаме, бр. 11, 16. III. 1875
[24] Пак там, бр. 7, 26. I. 1875