120 години от рождението на академик Георги Караславов (1904-1980)

“Роден съм на 12 януари стар стил, 25 януари нов стил, 1904 г. в 4 часа сутринта. Неделя било. В село Дебър, днес квартал на Първомай (преди Хаджи Елес, по-късно Борисовград и сега Първомай). Майка ми Яна разказваше, че дядо ми Георги, на когото ме кръстили, бил толкова радостен, че дал угощение… Баща ми Слав и майка ми се оженват по любов след войниклъка на баща ми. Аз съм първородният му син… Дядо ми ме обичаше много и искаше да ме изучи. Казваше „Абата ще си продам, но Георги ще го уча…“.

„Срещи с Георги Караславов“ на Стефан Коларов

За българската общественост, която е чела и познава българската литература е сред големите имена на нашата литература и култура – белетрист и драматург. През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за Герой на социалистическия труд (1959 и 1964), Герой на Народна Република България през 1974 г., Орден „Г. Димитров“ (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959). Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950—1962). Директор е на Народния театър “Иван Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп. „Септември“, главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958—1962). От 1958 г. е член на ЦК на БКП, а член на БКМС от 1922 и на БКП — от 1924.

Участва в Септемврийското въстание 1923 г. Завършва педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924—1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925—1928 следва агрономство в Софийския университет, като за организиране на студентска стачка е изключен. Продължава образованието си в Прага (1929—1930), същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).

Започва да публикува през 1919 в сп. „К’во-да е“. Работи в редакцията на вестник „Ведрина“ (1926 — 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед“ (1930—1934), „Ехо“ (1930—1934), „Жупел“ (1931—1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България“.

Някои от произведенията му са конфискувани от полицията — сборниците разкази „Изчадия адови” (1932), „На два фронта“ (1934), повестта „Селкор“ – 1933 г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.

Участва като доброволец във Втората световна война.

Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца — сборник разкази „Уличници“ (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче“ (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов“ (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.

В социално-битовите романи „Татул” (1938) и „Снаха” (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти.

Романът „Снаха“ излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма — характерни черти и на по-нататъшното му творчество.

Според критиците, след патриарха на българската литература Иван Вазов романът, като жанр в българската литература с тези две творби на академик Караславов – Снаха и Татул – достигат до „нужната стабилност и художествена защита“. Много изследователи на творчеството на дядо ми, са единодушни, че тези две произведения се оценяват за творчески връх на писателя, признати за шедьоври и за едни от най-големите постижения на българската селска белетристика. Изучават се в много университети в програмите им по славянска литература.

Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата“ (1946), „Нови пътища“ (1959); повестите „Танго“ (1946), „Бащин грях“ (1961) и др.

Най-крупната си творба — епопеята „Обикновени хора“ от шест части (1952—1975) не случайно все още е непозната и трудно разбираема на този етап от българите. Тази епопея се смята за „венец на художественото дело“ на Караславов. Тя е панорама на живота на българите от Първата Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора, борбите и жертвите им по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя – Дебър, днес квартал на град Първомай . Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг и бит.

Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов — „Габерови“ (1955), „Камък в блатото“ (1959), „Глас народен“ (1962), „Майка на всички“ (1973) и др. Автор е и на мемоари „Срещи и разговори с Никола Вапцаров“ (1961), „Близки и познати“ (1968), „Книга за Смирненски и Вапцаров“ (1971), „Срещи и разговори с Георги Димитров“ (1971), както и на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко“ – 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и т.н.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани от сина му Слав Георгиев Караславов.

Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна култура и литература, както и ревностен радетел за съхраняване културната българска памет, творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г. Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов, А.Дончев и др.

През 1956 г. допринася Старият град в Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване на възрожденския български дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници и скулптури – негови връстници и приятели като Зл. Бояджиев, Ц. Лавренов, Борис Ангелушев, Георги Божилов-Слона, Фунев и др.

Дядо ми е труден и многопластов автор и не случайно произведенията му се характеризират със сложните характери на героите, преплетени съдби и взаимоотношения, нрави и борби – от разрушителната алчност и разправии за имоти и нестихващите конфликти в клана, до назряващите борби между измъчения народ и богатите властници.

Като всеки автор, и той е дете на времето в което живее и твори – бурни с много насилие и жестокост години. Белязан е от събитията на тази епоха и това е заложено в неговите произведения – корените на класовата природа на своите герои, борбата за равенство, разкрива динамичните и драматични събития, които променят света и съдбата на героите му.

В деня на неговата 115-годишнина от рождението му през 2019 г. Пловдив беше обявен за столица на Европейската култура. Заслужено. Гордея се с корените си!

„Дигне ли се един народ за правдината си, мъчно се върви срещу него…“ Акад. Георги Караславов „Татул“,1938 г.

Георги Караславов е внук и съименник е на писателя Георги Караславов.