През последните две десетилетия поредица от кризи доведоха до възхода на авторитарни държави, показвайки че капитализмът и демокрацията са  несъвместими поначало.

Все по-трудно е да се игнорира фактът, че демокрацията по света е в отстъпление.

От една страна, много от най-могъщите държави в света – от Китай до Саудитска Арабия – се управляват от авторитарни администрации, които изглежда, че стават все по-силни. От друга страна, зачитането на либералните демократични норми – като правото на протест и независимостта на съдебната система – намалява при съществуващите правителства. И много държави, които като че ли вървяха по пътя към демокрацията – като Унгария и Турция – са заседнали в нещо като „нелиберално демократично“ чистилище.

Общо около 72 процента от населението на света живее под някаква форма на авторитарно управление, според някои експерти. Изследователи от Freedom House твърдят, че около 38 процента от населението на света живее в страни, които могат да бъдат характеризирани като „несвободни“. Либералният академик Лари Даймънд нарече отстъплението на демокрацията по света „демократична рецесия“.

Ерозията на демокрацията беше особено трудна за разбиране от страна либералите. В техните глави нещата не трябваше да стоят по този начин.

В техните представи падането на Берлинската стена имаше за цел най-накрая да сложи край на всички нерешени въпроси относно съвместимостта на демокрацията и капитализма. Последният неизбежно щеше да се разшири, носейки със себе си правата и свободите, които мнозина в богатия свят бяха приели за даденост. Останалият свят беше предопределен да се сближи с модела, въведен от Запада.

Когато това не стана, либералните теоретици и политиците излязоха с редица аргументи, за да обяснят очевидното противоречие между разпространението на капитализма и отстъплението на демокрацията.

Тези от дясната страна на политическия спектър обясняват това отстъпление с външните „врагове на демокрацията“. За тях това са причинителите на новата Студена война Си Дзинпин и Владимир Путин, – макар и любопитно не Мохамед бин Салман или Виктор Орбан – са виновни за промиването на мозъци с авторитарна пропаганда на обичащите демокрацията народи на Запада.

Центристите са склонни да твърдят, че истинският проблем са „екстремистите и от двете страни“ и ни обясняват, че демократичните социалисти като Бърни Сандърс и Джеръми Корбин, които никога не са се доближавали дори до постигане на държавна власт, споделят също толкова голяма част от вината за отстъплението на демокрацията, колкото и бившите световни лидери на популистката десница като Борис Джонсън и Доналд Тръмп .

Всяка такава оценка на проблема с демокрацията, разбира се, е изцяло субективна, откриваща причините за нейното отстъпление в едни или други политици. Много либерали искрено вярват, че най-голямото предизвикателство пред демокрацията днес са няколко „лоши момчета“, които покваряват една иначе добре функционираща система.

Тези аргументи, разбира се, са крайно абсурдни. Подкрепата за демокрацията не намалява, защото гласоподавателите са с промити мозъци от вражеска пропаганда в TikTok.  Подкрепата за демокрацията намалява, защото демокрацията просто не работи по начина, по който ни беше казано.

Първо, комбинацията от капитализъм и демокрация трябваше да донесе просперитет и напредък на всички нации, които ги възприеха. За кратко време след падането на Берлинската стена, когато глобализацията се развихри, това изглеждаше правдоподобна история.

Финансовата криза сложи край на тази колективна заблуда в Глобалния Север. Членовете на поколението, навършило пълнолетие по време на кризата от 2008 г., трябваше да се приспособят към реалността, че едва ли ще живеят по-добре от родителите си.

Но дори преди финансовата криза, азиатската криза от края на 90-те години показа на мнозина в развиващия се свят, че отварянето на пазарите за международен капитал може да води до катастрофа. Някаква комбинация от авторитаризъм и пазарен контрол изглеждаше като естествен отговор на това.

Второ, очакваше се, че прогресът, донесен от демокрацията и капитализма ще доведе до още повече демокрация. Проверките и балансите, свързани с демократичните институции, биха сложили край на корупцията. Образованото население би избрало „правилните“ лидери. И вместо да провеждат кампании, базирани на остарели идеологии, тези лидери ще се състезават за гласове, като се обръщат към „средния гласоподавател“, внасяйки умереност в разделените преди това общества.

Вместо това корупцията се увеличава, идеологията се завръща и хората продължават да избират „грешните“ лидери. Може би създаването на толкова социалноикономически разделени общества, в които управляващата класа не може да разбере тревогите на обикновените гласоподаватели, в крайна сметка не ни води към демокрация.

Някои по-задълбочено мислещи коментатори приемат, че удивително опростеното разбиране за това, което става с демокрацията може да не обяснява нещата, такива каквито са. В нова поредица от подкасти за Financial Times Мартин Улф е искрено загрижен за бъдещето на демокрацията.

Проблемът, според Улф, изглежда е, че неолибералите, с всичките им обяснения как сме дошли до края на историята, разпространяват свободните пазари твърде далеч и твърде бързо. Шоковата терапия от 90-те години не е била съчетана с мерки за облекчаване на социалното и икономическото разделение, което дойде с нея.

Такъв тип обяснения напомнят на аргумента, представен от прогресивния политически теоретик Карл Полани , който смяташе, че капиталистическите свободни пазари се разпространяват твърде бързо, за да могат обществата да се адаптират. Затова и онези, чиито животи и идеали са застрашени от появата на този нов свят може да се противопоставят на „пазарното общество“, често подкрепяйки авторитарни силни личности, които да го ограничат.

Прогресивните либерали като Улф са склонни да вярват, че решението на проблема ще дойде чрез някаква форма на регулиран капитализъм. Често тези коментатори са кейнсианци, които се застъпват за връщане към социалдемократическия консенсус от следвоенния период.

Но този вид носталгия не е по-здравословна от тази, проявявана от феновете на Тръмп, които копнеят за завръщане към свят преди разпространението на „джендър идеологията“. В края на краищата има причина, поради която кейнсианският консенсус се провали.

Веднага щом икономическият растеж през 1970-те години се забави, латентната битка между работници и шефове, която кипеше под повърхността на обществото, внезапно избухна в политическия мейнстрийм. Без свръхпечалби, извлечени от останалия свят, за да се пази този битка в тайна, имаше само един избор за управляващата класа: тотална война срещу работниците.

Поради тази причина, въпреки факта, че е очевидно, че капиталистическите демокрации изискват мерки за намаляване на неравенството, докато се справят с климатичния срив, прогресивната капиталистическа визия за бъдещето няма шанс да бъде приложена.

Остава само едно заключение, което може да се направи, а то е че капитализмът и демокрацията никога не са били непротиворечиво съвместими.

Грейс Блейкли е щатен журналист във в. Tribune и автор на книгата „Откраднат: Как да спасим света от финансилизацията“

Източник - Jacobin