Отново е 9 май и отново този ден предизвиква различни чувства, спомени и мисли за миналото и бъдещето. Разбира се, става дума само за онези българи, за които денят и изобщо събитията в родната и световната история имат значение. Раздвоението идва от факта, че от години на 9 май в България се отбелязват различни паметни дати – както традиционния Ден на победата, свързан с края на Втората световна война в Европа и капитулацията на Третия райх, така и относително по-новия Ден на Европа, отбелязващ лансиранана на 9 май 1950 г. от френския външен министър Робер Шуман идея за Европейска общност за въглища и стомана, от която започва обединението на Европа (всъщност на Западна Европа).
Какъв е проблемът?
На пръв поглед, няма нищо лошо в това да има повече поводи за празнуване. При по-внимателно вглеждане в датата обаче се оказва, че двата празника трудно съжителстват и делят хората, една част от които искат да празнуват Деня на победата, а други, по-скоро официалните институции – Деня на Европа. Споровете се въртят около това, че Денят на победата се свързва с Червената армия, а днес всичко свързано със Съветския съюз у нас се възприема като срамна тайна от миналото, която по-добре да премълчаваме. Но не е толкова безспорна и другата дата, защото трябва да припомня, че когато Западна Европа прави първите си стъпки към обединение, България е в лагера на противниците и остро критикува всички стъпки – Общността за въглища и стомана, Общия пазар, Европейската икономическа общност, та дори и перспективите да създаване на Европейския съюз, докато внезапно в края на 80-те години не се оказахме в позата на молители пред вратата на Обединяваща се Европа.
За да излезем от дилемата коя дата да отбелязваме и коя да премълчаваме, можем да приложим характерния за историята хронологически подход. Ако разположим събитията във времето, няма как да не забележим, че пръв е 9 май като Ден на победата. В началото на май 1945 г. настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, осъществявано от Запад (след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.) и от Изток (след дългото настъпление на Източния фронт, започнало през 1942, ускорило се през 1943 и станало неудържимо през 1944 и 1945 г.) се приближава до река Елба, където западните и източните армии се срещат, а германският вермахт капитулира. Това е денят, от който започва следвоенната история на европейския континент.
Радостта тогава е огромна, но тя не пречи на съюзниците, водени от възникналите вече противоречия, да се опитат да представят победата по различен начин. Затова, когато ръководителите на Третия райх разбират, че краят е неизбежен, те предпочитат да признаят поражението си пред западните си противници и на 8 май капитулацията е подписана именно пред тях. Това е причината за западноевропейските държави Денят на победата да е бил и си остава 8 май. През годинити те го отбелязват тържествено, макар и с все по-малко живи участници. За Западна Европа логично след Деня на победата на 8 май идва Деня на Европа на 9 май – така и празниците следват историческата хронология.
У нас обаче нещата са доста по-различни. За нас през целия следвоенен период Денят на победата се отбелязва според втората капитулация на Германия, когато германците са принудени да повторят ритуала на 8/9 май в Карлсхорст пред всички представители на Антихитлеристката коалиция и най-вече пред съветските военни. Това не е първият случай, когато политиката налага едно ритуално действие да бъде повторено. Проблемът е, че както и да оценяваме и пресмятаме участниците във военните действия, мащаба им, пораженията и победите, няма как да избегнем извода, че германският вермахт е сразен на Източния фронт от Червената армия. И този извод не може да бъде променен от оценките ни за характера на държавата, която защитава тази армия. Именно съветската роля във войната, а не толкова съюзните задължения, принуждават американците и англичаните да се съгласят на повторното подписване на капитулацията. Това обаче определя за нас Деня на победата на 9 май, затова двете дати съвпадат.
За днешна Русия не съществува никакъв проблем – за тях празникът е един и при това свещен – Ден на победата в най-страшната война, която държавата им някога е преживявала. За нас, българите, обаче нещата са по-сложни. Ние трябва да избираме кое от двете събития да поставим на първо място: от едната страна е миналото с Деня на победата, а от друга – настоящето и бъдещето с Деня на Европа. И за конформистките ни нагласи, подсилени от новото противопоставяне на Запада с Русия през последните години, отговорът изглежда предопределен – ние отбелязваме Деня на Европа, към която вече десетилетие и половина принадлежим.
Този избор, който наблюдаваме и днес, не е много достоен. Не мисля, че има нещо лошо да гледаме напред, а не назад, въпросът е от какви позиции вървим към бъдещето. Начинът, по който българите възприемат историята през последните десетилетия, показва ясно изразена тенденция към национализъм и то от типа защита и оправдаване на всичко, което нашите предшественици са правили в миналото, независимо от характера му.
Това наблюдение с пълна сила се отнася и до историята на България в годините на Втората световна война. Българските правителства, които вкарват страната в Тристранния пакт и я правят част от похода на нацистка Германия към световно господство, които приемат пронацисткото антиеврейско законодателство, които изпращат евреите от присъединените към Обединена България земи в лагерите на смъртта, които са готови да направят това и с останалите евреи в българските земи, вече се представят просто като патриоти. А несъгласните, онези, които с думи, дела и оръжие са се противопоставяли на пронацистката политика и са били част от европейското съпротивително движение, не се споменават изобщо или за тях се говори с подигравателни и обидни прозвища („терористи”, „обирджии на мандри”, „предатели на националните интереси”, „разбойници”).
При подобни нагласи странно ли е, че българите вече не се чувстват свързани с Деня на победата. Та нали, както каза един историк, ако Германия беше победила, България щеше да бъде сред победителите и да реализира националния ни идеал? Но пък при това положение щяхме да бъдем част от една друга обединена Европа – свободна от евреи, а необразованите славяни щяха да обслужват господстващата раса, една много по-единна и дисциплинирана Европа на новия германски ред! Сигурно има известно преувеличение в тази картина, но е време да разберем докъде може да ни доведе подобна преоценка на историята ни.
Една от малкото функции на историята е да припомня поуките от миналото. Затова нека отбележим двата празника в логичния им ред – Денят на победата е предварителното условие, за да може Европа да започне да се обединява и с десетилетия успява да запази мира, за съжаление само до първото десетилетие след края на Студената овйна. А ние, българите, не бива да забравяме, че без победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война нямаше да отбелязваме 80-годишнината от спасяването на евреите, защото тогава влаковете са спрени само временно, до края на войната.
Източник - Нови времена