Отново е пролет и отново е май, а с него идва и „най-българският празник“ „24 май –денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“.
Тази година ще посрещнем празника след продължителни разправии сред българските политици за неговото място в обществения ни живот. Препирните избухнаха с поредните протуберанси на раболепната, слагаческа политика на българските управляващи партии пред атлантическите ни надзиратели – все по-брутално налагащи на България провеждането на още по-безочлива антируска политика. За най-добър отговор на тези изисквания нашите убоги управленци от ПП-ДБ, ГЕРБ и присъединилата се към тях ДПС, решиха да изземат от „Трети март“ функциите му на национален празник и с това да се „омаломощят“ във възможно най-голяма степен станалите вековна традиция празнични прояви на признателността на българския народ към освободителката ни Русия. Но ако не е „Трети март“ – денят на Сан-Стефанския договор, провъзгласил възкръсването отново на българската държава, тогава кой да бъде националния ни празник?
Отговорът веднага бе „намерен“ – национален празник да бъде „Двадесет и четвърти май“ – денят на древнобългарския книжовен език, на българската просвета и знание и на славянската писменост, още повече, че и без това много българи обичат и тачат този празник най-много.
Българският народ, обаче, даде мощен отпор на поругаването на „Трети март“. В деня на празника на връх „Свети Никола“ (на Шипка) при величествения Паметника на свободата, заедно с президента Р. Радев се изкачиха десетки хиляди хора, въпреки че полицията спря умишлено стотици коли на километри под върха с претекста, че по-нагоре нямало места за паркиране и хората, тръгнали и с деца трябваше да се изкачат и се изкачиха пеша?!. Масови чествания заляха градове и села. Изследване на „ГАЛЪП“ констатира, че 69.3 % от запиталите искат „Трети март“ да си остане национален празник и само 9.6 % са за смяната му.
Това стресна управляващите. Пръв в ситуацията „се ориентира“ „лидерът“ на ГЕРБ, (а всъщност „най-изявеният днес български политически и криминален престъпник“) Б. Борисов. Той побърза да признае, че партията му и той лично се отказват да „преместят“ националния празник. Без депутатите на ГЕРБ и Народното събрание не можеше да промени членовете не конституцията, определящи главния празник на България. Така „24 май“ остана само официален празник…
В случая е възмутително и е важно да се подчертае демагогското отношение към „24 май“ на управленците-проатлантици. Те го предложиха за национален празник единствено за да не бъде такъв „Трети март“. Разбира се с мотивите, че той е „най-българският“ празник, че е народен, обичан от всички и изцяло български – не се отнася пряко до други държави, че за достойнствата и за честването му сред българския народ цари пълно единство и съгласие.
Че „24 май“ е обичан и най-широко тачен се потвърждава от многовековната история на неговото честване – църковно, още от Средновековието и светско – от Възраждането насам. За многото десетилетия на празнуване от всички българи, по цялото ни етническо землище бяха създадени и се утвърдиха вълнуващи прояви на преклонение към просветата и знанието, на които е символ празника. Още от честването му в Пловдив през 1851 г, в Лом – 1860 г, в Скопие – 1862 г., Варна – 1863 г. той стана празник на българското училище, на възхвала на създателите на българското писмо, на българските книжовници и писатели. Празникът стана израз на преклонение на младото ни подрастващо поклонение пред знанието, пред училището, пред българския учител. След Освобождението и особено от 20-те години на миналия век насам, той се разгърна като богат училищен празник, приемаше нови разнообразни форми на честване, ставаше своеобразна кулминация на редица предшестващи го прояви в училища, читалища и университети. Във вълнуващ символ на празника се превърна тържествения, възторжен химн в прослава на светите братя Кирил и Методий и българското знание, събрал в едно прекрасните стихове на Стоян Михайловски от 1892 г. с вълшебната музика на Панайот Пипков от 1901 г. и призоваващ:
„Върви народе възродени,
към светли бъднини върви!
С книжовността, таз сила нова,
ти чест и слава поднови!
Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменна воден
и бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
Което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там гдето знането живей!
Като всенароден празник „24 май“ разгърна целия си духовен потенциал в десетилетията на Първата българска (социалистическа) република, която през 1957 г. го издигна в ранг на официален. Този му статут бе утвърден отново през 1990 г., най-напред на 30 март в кодекса на труда а от 15 ноември – вече и в Конституцията на Република България. Направи го последното народно събрание на Народна република България… През 1975 г. бе открит и прекрасният паметник на светите братя пред Народната библиотека, дело на скулптура Вл. Гиньовски и арх. Ив. Иванчев – спечелил си славата на едно от най-добрите постижения на монументалното ни изкуство.
Следва продължение.
