Въпреки че тригодишният му мандат беше прекъснат, позиционирането на Иран като стабилна регионална сила от страна на Ебрахим Раиси ще има трайни последици през следващите години.

Понятието за политическо наследство е неуловимо, ако сме склонни да го разглеждаме като следи от миналото в настоящето. Наследството е едновременно каузално твърдение – за причина и следствие – и контрафактическо твърдение, т.е. зависи от контекста.

Когато става въпрос за президентското наследство на покойния ирански лидер Ебрахим Раиси, се добавя и факторът на съкратения срок от само три години, за да се оцени, развие и илюстрира неговата многоизмерна политическа личност.

Почти всички важни процеси, протичащи в Западна Азия, са свързани с Иран по един или друг начин, доколкото Техеран или им влияе, или е пряко ангажиран в тях. Ето защо наследството на Раиси е и съвкупност от спомени за краткото време, през което е бил на президентския пост. Човек започва да се чуди дали създаването на трайно наследство е било ключов мотив за Раиси.

Единство на целите

Тригодишният мандат на Раиси се отличава с това, че той не участва в пререканията, които са ендемични за различните власти и институции в Иран, включително парламента, съдебната власт, Корпуса на гвардейците на ислямската революция, армията, разузнавателните служби, полицейските служби, духовния елит, вездесъщия базар, ръководителите на петъчните молитви и т.н.

Тъй като е духовник, прекарал целия си обществен живот в съдебната система, той придобива дълбоко разбиране за визията на аятолах Хомейни за велаят-е факих като ключов за ислямското управление. Ето защо пълното му подчинение на Върховния водач се крепи на убеждението, че то е от съществено значение за хармоничното функциониране на системата. Вероятно през последните три години президентството и правителството показаха рядко срещано единство на целите, дори и пред лицето на съгласуваното подклаждане на протестите от страна на западните сили.

Раиси открито приписваше действията и политиките си на указанията на върховния лидер. Това означаваше, че парализата на правителството, дължаща се на непрестанни фракционни вражди, изчезна. За това свидетелстваше главоломната скорост, с която Техеран успя да развие ядрената си програма, устоявайки на натиска от страна на Вашингтон и Брюксел.

Когато Раиси дойде на власт, Съвместният всеобхватен план за действие (СВПД), договорен от предишното правителство, беше стигнал до задънена улица. Администрацията на Раиси се опита да преговаря със САЩ чрез европейски посредници, за да съживи ядреното споразумение. Въпреки това администрацията на Байдън в крайна сметка отказа да възобнови JCPOA, а ЕС се оказа неефективен посредник.

Преговори със САЩ

При сегашното положение Иран е прагова ядрена държава. Също така през октомври миналата година беше прекратено оръжейното ембарго на ООН върху доставките на ракети за Иран, тъй като европейските членове на Съвета за сигурност решиха да не задействат механизма „snapback“. Иран вече може да доставя ракети законно, а санкционирането на подобни оръжейни доставки е доброволно. Това е огромна дипломатическа победа.

В по-дългосрочна перспектива друга голяма промяна в ситуацията около Иран е мълчаливото признание на Вашингтон, че Техеран може да бъде фактор за регионална стабилност и сигурност в западноазиатското тресавище. На 18 май „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че през изминалата седмица са проведени разговори между висши служители на САЩ и Иран – първите подобни разговори след иранско-израелските ракетни удари „tit-for-tat”.

Брет МакГърк, висш служител на Белия дом по въпросите на политиката в Западна Азия, и Абрам Пейли, заместник-специален пратеник за Иран, са присъствали на разговорите в Оман заедно с новоназначения временен външен министър на Иран Али Багери Кани, който през годините е играл активна роля в ядрените преговори на Иран със САЩ и европейските сили.

Дипломатическото танго в Маскат напомня за периода 2007-2009 г., когато САЩ и Иран си блъскаха главите относно условията за съжителство в Ирак. Според доклада на „Ню Йорк Таймс“ целта на разговорите в Оман е „да се опитат да накарат Иран, който доставя оръжия и обучава милиции в целия Близък изток, да предприеме действия за ограничаване на своите партньори“. Таймс съобщава, че „служители на американското разузнаване преценяват, че нито Хизбула, нито Иран искат да се включат в по-широка война“.

Поглед на изток

Но преговорите със САЩ са минно поле. Фактът, че те се превърнаха в „ново нормално“ при Раиси, се превръща в политическо наследство, като се има предвид бурната история на враждебността между САЩ и Иран. По ирония на съдбата това е дело на Раиси, който беше очернен като твърд хардлайнер, който премахна приоритетите в отношенията на Иран със Запада и вместо това започна да развива безпрецедентно сътрудничество с Русия.

Напълно възможно е Белият дом на Байдън да прецени, че е малко вероятно Иран и Русия да създадат нещо повече от сегашното си гъвкаво партньорство, което им дава възможност за маневриране. Казано по друг начин, Москва и Техеран не се разбират по някои важни въпроси (тук  и  тук), а прекомерното забавяне на стартирането на пакта Иран-Русия, дори след мъчителни преговори на високо равнище, само показва, че стратегическата автономност е в основата на външнополитическото наследство на Раиси.

Не е изненадващо, че императивите, които двете страни изпитват, за да увеличат натиска върху САЩ в Западна Азия и да създадат де факто единен фронт срещу САЩ от Черно море до Персийския залив, просто не са достатъчни за сключването на официален съюз.

Рационална съпротива

Иранската информационна агенция „Нур нюз“ измисли подходящо описание на жизненоважната връзка между дипломатическите стратегии на Иран и нуждите на бойното поле на Оста на съпротивата под ръководството на Раиси – „рационална съпротива“. Във всеки случай геостратегическата реалност е такава, че ако Израел се чувства в капан днес, Иран е отговорен за това.

Раиси осъзна, че само с твърда сила не може да се реши надвисналата криза, и разбра значението на меката сила, въплътена в културата и ценностите на Иран, чрез която той може да генерира доверие и да мобилизира регионалната и международната публика около перспективни програми, които гледат отвъд военните и политическите проблеми.

Отвращението от войната се превърна в аксиома в подхода на Раиси, което на свой ред трансформира иранската „мека сила“. Това стана възможно само защото Раиси дълбоко разбираше, че властта не е нищо повече от способността да влияеш на другите, за да получиш това, което искаш.

Траекторията на американско-иранските преговори в Оман ще бъде наблюдавана дори и след смъртта на Раиси и външния министър Хосейн Амир-Абдоллахиан – един изключителен дипломат на съвремието, чийто живот бе трагично прекъснат в най-хубавия му час.

В крайна сметка Раиси и Амир-Абдолахиан избегнаха изкушението да практикуват повече от това, което небесната сила позволява – ако заимстваме думите от пиесата на Кристофър Марлоу „Доктор Фауст“. Дали това не е най-доброто им съвместно наследство за поколенията, докато Иран се движи напред под ново ръководство?

Наследство от камък

Привличането е мощен инструмент. Част от харизмата (емоционалната привлекателност), визията и комуникацията, които президентството на Раиси започна да излъчва, трябваше да се отразят и на външната среда на Иран. Независимо дали е пряко или косвено въвлечен, Техеран е свързан с всички най-критични процеси в региона.

Денис Франциск, председател на Общото събрание на ООН, обяви, че на 30 май международната организация ще организира възпоменателна церемония за Раиси и Амир-Абдолахиан.

Дори САЩ осъзнават, че сдържането на Иран вече не е осъществимо; използването на сила срещу него е контрапродуктивно, а игнорирането му е грешка. Тук се крие прозорливостта на Раиси – в очакване регионът да узрее за промяна (тук ,  тук и  тук), той даде приоритет на отношенията на Иран със съседите му като сърцевина на неговата дипломация.

Не е изненада, че ОАЕ се стремят към пренасочване на проекцията на американската сила срещу Иран в американските бази на своя територия. А Бахрейн, друг апостол на споразуменията от Абрахам, сигнализира за интерес към нормализиране на отношенията с Иран – въпреки предишните обвинения към Техеран за подстрекаване на размирици сред мнозинството от шиитското население.

Мелкулангара К. Бхадракумар (Melkulangara K. Bhadrakumar) е бивш индийски посланик, чиято дипломатическа кариера е посветена на мисии в бившия Съветски съюз и в Пакистан, Иран и Афганистан, Южна Корея, Шри Ланка, Германия и Турция. Анализира външната политика на Индия и Близкия Изток, Евразия, Централна Азия, Южна Азия и Азиатско-тихоокеанския регион.

Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.

Източник - The Cradle