Истинският спор, обсъждащ реални и важни проблеми, не е обикновено говорене, в което всеки нещо казва, споделя мнение, заявява съгласие или несъгласие с другите участници. Той не може да бъде друг освен спор между равностойни участници, които имат една обща цел, боравят с едни и същи категории и термини, а когато в тях има различие, винаги го уточняват и прецизират значенията им. За да се разбират. Иначе без да искат ще стигнат до караници, празнословие, наддумване. Но това няма да е спор на умни и подготвени специалисти.
Когато човек се съгласи да участва в някаква дискусия, той трябва да познава своите бъдещи опоненти, да знае какво е равнището на мисленето и знанията им, за да им бъде равностоен – както и те на него. Защото спорът не е просто говорене, а обсъждане, извеждане на проблемите, отстраняване на противоречията, формулиране на принципи, критерии, истини.
За съжаление нашите спорове дори и между мислещи и учени хора са най-обикновено говорене, четене на доклади и предварително подготвени изказвания, а не търсене на истината. Истината не се ражда в спора или поне не винаги тя се ражда в него. Но за да се роди, участниците трябва непременно да са равностойни, образовани, подготвени в знанието, на което са се посветили, но и за това, което им предстои в назначения спор.
Това е въпрос на култура и равнище на мислене, на поведение, възпитано търпеливо и в съзнанието, че говоренето не бива да бъде пилеене на думи и губене на време, а проява именно на мислене, при това задълбочено и отговорно.
Така трябва да е, когато даваме сериозни определения на сериозните неща и искаме да ги анализираме именно като сериозни, щом ще извличаме истината от тях. Иначе защо ще спорим и ще обсъждаме каквото и да било публично, ако не търсим истината.
Впрочем, всеки форум декларира своята сериозност и желанието си да достигне до значими резултати. Но обикновено почти никой не успява да постигне тази своя цел заради равнището и подготовката на участниците, на техния начин на мислене, както и на създалите се вече традиции да се поддържа средното и под средното равнище. Защото е по-лесно, а и никой на забелязва възцарилата се посредственост и пошлост. Излиза, че планината се напъва, но повече от мишка не е в състояние да роди. Ами спорещите точно това целят…
Много често, още встъпителните доклади и изказвания стават препятствия за нормален диалог, да не говорим за спор. Те обикновено лансират претенциозни тези, за да изглеждат компетентни и категорични, но понеже авторите им не владеят тематиката, не се и опитват да очертаят дискусионния кръг, терминологията, логичните теории. Те смятат, че е достатъчно, че ще изразят мнение и по това мнение нека се разпали дискусия.
Но това не е достатъчно. То само може да обърка и да вкара в задънена улица участниците и затвори възможностите да спорят. Пуснато е едно мнение, но то е само една словесна конструкция. При това зле сглобена и представена.
Ще дам пример с случай от средата, в която аз се движа и участвам в нейния професионален живот. Явлението, за което тук говоря, се проявява в пълен и завършен вид. И то много остро, защото писателите рядко участват в подобни дискусии и нямат професионалните навици да ги водят според някакви правила.
Става дума за отшумелите вече традиционни годишни литературни прегледа на излязлата продукция, провеждани в навечерието на 24 май и предхождащи определянето и връчването на годишните награди на Съюза на българските писатели. Тези прегледи са наследници на шумните някога и доста бурни литературни дискусии, наречени „априлски“, тъй като се провеждаха в началото на м. април. Те бяха очаквани от българските писатели, защото бяха площадка за истински дискусии и анализи на състоянието на литературния процес, на проблемите в българската литература и на литературния живот. Началото бе успешно и обнадеждаващо и макар да не се разгаряха кой знае какви дискусии, поне докладите бяха смислени, аналитични и съдържащи идеи за съвременния литературен процес.
Но после…
После прегледите се превърнаха в жалко (наистина жалко) подобие на някогашните априлски дискусии, понеже са подготвят небрежно и са съвсем любителски изпълнявани. Днес докладчиците се избират формално, почти на случаен принцип – сетят се за някого и му се обадят дали е съгласен да напише доклад. Изобщо няма критерии за съдържанието на докладите. Всеки може да бъде докладчик – няма значение какъв писател е, умее ли да анализира, има ли достатъчно авторитет, познава ли литературния процес. А и него самия познават ли го писателите и обществеността. Изисква единствено да кажат по някоя дума за всички излезли в предходната година книга. Не ги карат да правят анализи на литературния процес, да очертават контекста, в които се развива днешната литература; и те търсят и формулират новите тенденции в това развитие. Прочетат си доклада и толкова. Може някой засегнат от оценките им се обади от място и да оспори докладчика. Но толкова. Не оспорват принципите, изводите, заключенията. Единственото, което българските писатели очакват и получават, е да чуят мнението на докладчика за своята книга. Ако я похвалят, добре; ако я критикуват – нищо не се е случило. Важното е, че са я споменали.
Но какво може друго да се чуе от подобни прегледи. За организаторите е важно докладчиците „да изразят своето мнение. Това че докладчикът не е познавач на процеса, не е подготвен за подобни задълбочени анализи, дори не се досеща, че такъв анализ е необходим и той самият е длъжен да го направи, не е никак важно. Дори е излишно, защото докладът му ще стане по-дълъг и ще отнеме повече време. А и няма кой да го разбере. Пък как да го направи, когато не следи процеса и му е почти напълно чужд. Той знае за неколцина писатели, има свой критерий за литературна стойност, свои симпатии и антипатии към този или онзи писател. И толкова.
Един от докладчиците от предходните години дори беше побързал още в началото на доклада си да направи уговорката, че започва направо с оценките, за да не губи времето на слушателите. За него да анализираш процеса, да очертаваш контекста, да извеждаш тенденциите и проблемите е губене на време.
Тази година твърде дилетантски бяха класирани книгите по жанрове. Появи се един всеобемащ жанр, наречен документалистика, който побра в себе си всичко, което организаторите не можеха да определят по своите жанрови критерии. А докладчикът за този раздел (поетеса, публицистка и журналистка) размаха калъчката и се разправи безпощадно с тези, които са издали повече от една книга. За нея три книги са прекалено много и е осъдително – още повече ако са включени в поредица, в чиято редколегия е авторът на тези книги. Многото книги не потвърждавали, както се изрази тя по научен начин, за да покаже и образованието и подготовката си, „законът на диалектическия материализъм на Хегел“ за количествените натрупвания, които трябва да преминат в качествени изменения. Такъв неочакван удар не е в състояние да понесе никой автор. Не би го понесъл и самият Хегел! Горкият идеалист, който съвсем се е объркал от словесния порой на някои автори, които си позволяват дори да разрушават утвърдени представи за личностите, за които пишат книгите си. В личната си суматоха той дори се е пренесъл в материализма. Обаче му нарушават законите.
Не е ли невежество това!
Обаче докладчикът си казвал мнението. И това е негово право, дадено му „по природа“ и не може да бъде отнемано от никого. Но мнение ли са подобни словоблудства. Те дори не са остроумни, макар да са изказани с апломб и толкова категорично, че можеш да се вцепениш от страх, че ще те последва нещо тежко и опасно.
Това, че в книгите се разглеждат идеи, лансират се тези, уточняват се неверни досегашни представи, отваря се път за нови плодотворни изследвания – и дума не се обелва. Три книги да издадеш за една година е недопустимо! Толкова.
Давам този пример, за да посоча, че едно подобно съждение не може да бъде определено като мнение, защото не е професионално, не съдържа познание, нито стремеж към него. То е подходящо и впечатляващо в разговор на улицата, но в дискусия за литературната продукция е просто ругатня. Дори и изречено със самочувствие, че не се страхуваш да изразяваш личното си мнение – каквото и да е то.
Като твърдя, че правото на мнение не е „по природа“, аз уточнявам, че то и не се присъжда официално, за да бъде безспорно. Но то трябва да се има предвид от тези, които организират „размяната на мнения“ и да предлагат участие единствено на хора, които са поне достатъчно посветени в проблематиката на дискусията и да не хабят думите напразно и да не ги оскверняват.
Защото, още веднъж ще подчертая, че невежеството не произвежда мнение и няма право да се възползва от свободата да бъде изразявано, защото трови живота, мисленето и съвестта на тези, които търсят истината и могат да я разпознаят.
