Част първа тук. Част втора тук.
Американския „прашен казан“
„Съединените американски щати са наследили великолепно богата и щедра природа. Твърди гори покриваха половината от територията на Америка. Реките бяха чисти и гъмжаха от риба. Омарите (океански раци) лежаха по цялото атлантическо крайбрежие. По бреговете на реките се разхождали бобри и цяла Америка била пълна с тях. Хората казваха, че катериците могат да прескачат от атлантическото крайбрежие до река Мисисипи през дърветата, без да скачат на земята.
В западната част на Съединените щати имало силен пояс от здрави гори, като секвои и евкалипти, които обикновено растяли в продължение на векове. Между горите се намирали острови от поля и ливади. По влажното атлантическо крайбрежие тревите се издигали на височината на конското седло.
Споменатите по-горе повече от 75 милиона бизони се разхождали от север на юг и обратно между Канада и Мексико и на запад от Пенсилвания, без да нанасят никакви щети на тревите. Рогатите се разхождаха навсякъде по такъв начин, че ловците ги удряха просто небрежно. Глухарите и гургулиците бяха пренебрегвани от ловците, които не ги смятаха за по-ценни от един товар куршуми. Ескимоските щиглеци пееха навсякъде.
Но когато стана изгодно да се доставят на пазара, тези прекрасни птици започнаха да се избиват масово, а ловците започнаха да ги извозват на пазарите с каруци по планините. Към 1900 г. се смята, че шилоопашатата потапница е изчезнала.
Почвата била твърда черна пръст, от която всякаква растителност растяла до небето.
Огромната територия между река Рио Гранде (в Мексико) и езерото Уинипег (в Канада), както и между Тихия и Атлантическия океан, т.е. на практика цяла Америка, – ако тази територия беше използвана разумно, вместо да се разграбва, – можеше да бъде рай за хората…“
Това е цялото описание на Америка, както са я виждали първите колонисти – от книгата на Уилям Вогт „Пътят към оцеляването“, Ню Йорк, 1944 г.
Пазарната жажда за унищожаване на всичко живо започва да поразява американците доста бързо. И продължава да го прави и до днес… И няма как да кажем, че не са били предупредени.
През 1901 г. почвоведът Хю Бенет, възпитаник на университета в Северна Каролина, застава пред недоверчиви фермери в Оклахома и изкрещява:
„Ние, американците, станахме най-големите разрушители на земята! Най-лошите от всички нации и раси, както варварските, така и цивилизованите!“
Фермерите замълчали и се усмихнали. И можеха да го разберат: Бенет ги беше уплашил, че унищожават почвата, и предложи спешни мерки за борба с ерозията, а реколтата им не беше падала от седемдесетте години на XIX век. Просперитетът започнал след Закона за домашните стопанства (Homestead Act) от 1862 г., когато правителството раздало безплатно по 65 хектара обработваема земя на семейство в централните щати, на платото Голям басейн. На заселниците дори се плащало, за да се преместят там от Източното крайбрежие.
Климатът там е суров: горещи, ветровити лета, сурови, ветровити зими и години на суша. Вярно е, че дивите местни треви са се адаптирали перфектно към този климат, но това им е отнело хилядолетия – както и на бизоните, които са пасли на тези треви.
Изведнъж хора, които дори не са били потомствени земеделци, започват да разорават тази земя, огромни площи от нея. Те засадили всичко с пшеница, която НЕ е устойчива на суша култура, но отначало (благодарение на рядкото плодородие на почвата) фермерите получили високи добиви. Правителството се зарадвало на разработването на нови земи. Обществото – на заетостта на имигрантите.
А пресата подхванала всяка нелепа теория в полза на заселването на Големия басейн, като например идеята, че култивирането само по себе си увеличава валежите. Лозунгът на движението Homestead е „ Дъждът следва плуга“.
Милтън Уитни, тогавашен ръководител на Бюрото за почвите на САЩ, пише: „Земята е трайното и неразрушимо богатство на нашата нация, ресурс, който не може да бъде нито изтощен, нито изчерпан.“ Нещо като вълшебно гърне с каша…..
Началото на ХХ век е безоблачно за Големия басейн (тоест точно обратното – облачно, с нормални валежи). Реколтата от пшеница достига такива размери, че Америка изпреварва Русия по производство и износ на пшеница за първи път в историята. А там, на платото Голям басейн, милиони акра трева са изкоренени, ненужни за отглеждане на култури. Никой не се вслушва в предупрежденията, че това е неправилно.
Сушата започва през 1930 г. Засушавания са се случвали на Голямото котловинно плато и преди, но това е специално. Толкова голяма, че дори дивите треви изсъхнали и изчезнали.
Фермерите засаждали едни и същи култури година след година, на огромни площи, незащитени от вятъра и горещината. След прибирането на реколтата оставяли безкрайни пространства от пуста, износена, изсъхнала и изсушена земя, от която се издигала суха жега. Няма изпарения, няма облаци, няма дъжд.
И когато след месеци на суша внезапно задухва силен западен вятър, цялата тази гореща, разпрашена земя се вдигна във въздуха.
Първата прашна буря идва през пролетта на 1930 г. – само година след срива на фондовата борса и началото на Голямата депресия. Така че Конгресът (и дори пресата) не е имал време за климатичната свирепост. Прашната буря е описана и забравена. Никой не предприема никакви действия. Междувременно бурите идват една след друга: и през 1931 г., и през 1932 г., и през 1933 г., и през 1934 г.
Наричали ги „черни виелици“. Движещите се хълмове от суха земя превръщали деня в нощ, запрашавали до покривите на къщите на фермерите, запушвали дробовете им и изяждали очите им. Децата са първите, които се разболяват и умират – от астма и „прахова пневмония“. Някои фермери изоставили домовете и нивите си и заминали да споделят съдбата на всички останали жертви на Голямата депресия. Други останали и се задържали колкото могат. Големият басейн получава прозвището „Прашния казан“.
Щатите Оклахома, Канзас, Монтана, Тексас и Ню Мексико са превърнати от житница в глад, от поникнали пшенични полета в прашни пустини. Апотеозът на трагедията е „Черната неделя“ на 15 април 1935 г., когато стена от прах, достигаща 7 км височина и 100 км ширина, покрива Големите равнини и достига до Източното крайбрежие.
На този ден от полетата са отнесени 300 милиона тона плодородна почва – същото количество, което е изнесено за седем години при строителството на Панамския канал.
Как се развиват нещата в Америка след тази трагедия?
Ако се съди по заглавията на американските вестници от последните години – процесът на ерозия на земята в страната е станал просто необратим.
През август 2011 г. американският град Финикс, столицата на щата Аризона, беше засегнат от силна пясъчна буря. Циклонът се движеше от пустинята на Аризона, където по-рано същата година вече се бяха образували две пясъчни бури, по-типични за пустинята Сахара, отколкото за американския Югозапад. Височината на прашния стълб достигна около километър, а бурята беше съпроводена от ветрове със скорост 40-45 километра в час, като поривите ѝ на някои места достигаха 50 километра в час. През 2012 г. гигантска прашна буря в Съединените щати унищожи около 150 милиона тона плодородна почва в щатите Небраска, Канзас и Оклахома. Тя покриваше ивица с ширина около 800 км и дължина 2400 км, като се простираше от американските Централни равнини на югоизток до Националния парк Great Smoky Mountains (Големите опушени планини) в Тенеси…
Глад в Руската империя и СССР
Следва продължение.
Евгений Варшавский е директор на Института по приложна футурология, държавен съветник на Руската федерация.
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.