Преди трийсет и пет години на 10 ноември беше свален Тодор Живков.

Дали се радвах тогава? – Не знам, по-скоро не. Беше ми интересно, любопитно и притеснено.

Дали ми беше омръзнал Тодор Живков? – Да, но някак си бях свикнал и не ми се струваше възможно да си отиде току така.

Не съм си и помислял, че комунизмът е виновен за всичко. Усещах, че Горбачов иска да прави промени, но не съм си представял, че ще рухнат нито комунизмът, нито Съветският съюз.

В зависимост от това, какво им е изгодно, различни групи определят 10 ноември по различен начин.

Ръководството на БСП през всичките години определя 10 ноември главно като свое дело.

Седесарите на Иван Костов омаловажаваха 10 ноември, смятаха го не за начало, а за аборт на демокрацията и си измислиха тяхна начална дата за начало на промените – когато дойдоха на власт.

Лека-полека тези, които са сега на власт, които са доста отдалечени от това време и не могат да си припишат дисидентски прояви, с половин уста признават 10 ноември, като избягват да уточняват какво точно се е случило – наричат го начало на демокрацията и толкова.

10 ноември дойде поради външнополитически причини, поради суетата и невъзможността на Горбачов да прецени всички последствия, от невъзможността социализмът в оня си вид да задоволява пазара със стоки и ума с идеи. Вероятно причината е и в някакви неразбираеми за мен, ирационални цикли, а и закономерни, в които пластовете се разместват.

Първите дни и месеци след 10 ноември бях напълно зашеметен. Не можех да повярвам колко много хора излязоха по улиците, колко много от моите приятели и познати се оказаха репресирани, измъчвани и колко много мразеха комунизма.Човешките болки трябва да бъдат изказвани, въпросът е дали не искаме да бъдат осребрени. Осребряването на болката е опасна работа – успокоителна, но хлъзгава – като живота.

Бях сащисан от митинга на СДС на Орлов мост. Дължината му ми изглеждаше като комета.

Сега вече знам, че много от хората не са мразели комунизма, просто са мразели невъзможността да се греят по-добре на слънце по време на социализма. Въпросът винаги през вековете е бил само един – колко повече да се грееш на слънце и колко повече да тежат с пари джобовете ти. Под пари разбирайте власт, известност, възможности.

Вината свива човека и го смалява. Чувството за вина би трябвало да го довърши. Обаче не става така. В човека бързо, за часове настъпват трансформации, в които вината се превръща в низ от оправдания, а свиването и смаляването – в неистово желание за придвижване нагоре. Човешката памет е способна не само да съхранява, но и селективно да забравя, да се оправдава, да се самоуспокоява и така да крепи човека. Казвам да го крепи, а не да го движи напред.

Други сигурно ще имат друг „разказ“ за случилото се след 10 ноември. Именно в различните разкази е скрит дяволът на оправданието и дяволът на надеждата за всеки от нас. Обективността е почти непостижима категория. Личният разказ и личната легитимация са индулгенцията и грамотата, че сме живи.

Многопартийността след 10 ноември катастрофира. Тя беше изкуствена, подражателна, привнесена едновременно от времето преди 9 септември 1944 и от това, което се случваше в Европа. Отделните партии копираха модела на Тодор Живков и ние се сдобихме поне с десетина малки тодорживковчета Диктатурата се пренесе на партийно ниво, сега я наричаме лидерство. С някои изключения лидерите, които излъчихме, бяха безхарактерни, без физиономии – нещо като отличниците в клас, които можеш да ги снимаш до знамето, но които не стават за работа с хора и в името на хората.

Геополитическата ни ориентация беше предопределена отвън, беше съпроводена с трескаво бързане на елита в страната и с мисълта, че като станем членове на ЕС и НАТО, изпираме миналото си. Самият факт на приемане в ЕС и НАТО трябваше да означава, че сме се променили. И никога по време на Прехода никой не мислеше за психологията на хората, за техните чувства, емоции, сантименти.

От хората се искаше, а това се иска винаги, да говорят правилно, да гледат в правилната посока, да ръкопляскат и най-вече – да избягват много-много да мислят.

10 ноември нанесе много травми в областта на икономиката, селското стопанство, образованието, здравеопазването. Връщането на земята „в реални граници“ е не по-малка драма от колективизацията. Деиндустриализацията е не по-малка драма от ускорената индустриализация. Отварянето на границите за свободно пътуване е и шанс, но то обезлюди и обезбългари държавата ни и сме на път да я „преотстъпим“ на други етноси. Последните трийсет и пет години почти изчезна Северна България, Южна България е с големи „тежнения“ към Гърция и Турция и в това отношение демографският и етническият колапс чукат на вратата.

В духовно и в интелектуално отношение пространството беше запълнено от десетина-петнайсет души, които дойдоха не на вълната на естествени естетически и художествени потребности, а на вълната на геополитиката. Сегашният ни културен елит може и да не мрази българите, но те, най-меко казано, са му безразлични. Те днес не мислят толкова за пиесата на Бърнард Шоу, а мислят за Малкович – дали ще ги види той, дали ще ги забележи какви борци са само, как пазят с гърдите си Народния театър и колко ценят изкуството.

Много, ама наистина много рядко се е случвало така, че първенците на духа ни(аз не смятам сегашните конюнктурчици за първенци на Духа) са мислели първо за хората, а после за собствените си ползи. Не им вярвам аз на тези днешни блюстители на художествената чистота, защото не принасят дарове и не правят жертви в църквицата на българската душа. Колкото и да са талантливи, аз не им вярвам, защото талантът в произведенията им не ме вълнува и не е за мен. За някакви други пространства и хора е, но не е за мен.

За отделни фигури и съществувания 10 ноември е голяма полза – забогатяха до небесата, закон за тях няма, не се нуждаят от нашето одобрение, разделят ни, противопоставят ни и се ослушват само какво става отвън. Нека си се ослушват – засега това е положението.

Но нека не ме карат да се тревожа за тяхната съдба, за техните интриги и козни и да се чувствам виновен, че не се тревожа. Да си правят каквито искат министерски кабинети, да се сглобяват, заваряват, занитват, но да не ми говорят, че е в мое име и за доброто на България. За доброто на България е да се пусне рейс от Тетевен до Ловеч и за доброто на България е хората да имат вода да пият и да си измият очите.

В моите очи 10 ноември е драматичен провал, в който се провалиха и моите усилия и илюзии и може би затова мисля така. Но по друг начин не мога.

Опитвам се да разбера обаче младите, които искат и се надяват да живеят тук, в тази държава, и да я оставят на своите деца. Нека да се надяват, но и нека да внимават в картинката, защото паяжините са навсякъде, макар че паяжините имат и красиви имена.

Източник - Фейсбук