35 години от създаването на 7 декември 1989 г. на СДС, първата опозиционна организация в България
На 7 декември 1989 г., по-малко от месец след свалянето на Тодор Живков, се роди първата от десетилетия некомунистическа политическа организация – Съюзът на демократичните сили. Той се появи тогава неслучайно, а по волята на необходимостта. Необходимостта в започналото разчупване на политическата система на социализма да бъде създадена алтернатива на всемогъщана БКП (на БЗНС тогава никой не обръщаше внимание).
Основа за обединителните процеси на опозиционно настроените дисиденти стана Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България, създаден от ст.н.с. д-р Желю Желев от Института по култура и ст.н.с. Димитър Луджев от Института за история. Още преди 10 ноември 1989 г. двамата се опитаха да превърнат Клуба в обединител на създадените вече неголеми дисидентски групи, но това стана възможно едва след началото на промените. Може би и защото в документите на Клуба беше записано, че той съществува в рамките на конституцията на НРБ. Българската специфика на създаването на политическата опозиция беше, че тя се появи не тамо след началото на промените, а и като политически субект, съставен от различни по своите
убеждения и идейни нагласи политически партии.
В светлината на това начало днес, 35 години по-късно, мисля, че можем спокойно и безстрастно да потърсим отговора на въпроса защо надеждите на стотици хиляди българи за социален, политически и икономически прогрес свързани със СДС се изпариха бързо и вече почти никой не си спомня за големия СДС, а трибуквието му стана добавка към наименованието на новата първа политическа сила ГЕРБ.
Обяснението за тъжната еволюция трябва да започне с приликите и разликите между СДС и подобните му първи опозиционни организации в другите страни в преход. И у нас, както и там новите организации се създоха върху отрицанието на социализма. Разликата беше, че полската „Солидарност” беше създадена почти десетилетие преди началото на прехода, че чехословашката Харта `77 имаше зад гърба си 12-годишно съществуване, а водещите унгарски партии на прехода – Унгарският демократичен форум и Съюзът на свободните демократи, действахат легално от 1988 г. Докато първите български дисидентски организации – Независимото дружество за защита правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свобода на съвестта и духовните ценности, Русенският комитет се появиха само година и половина преди свалянето на Живков. Сиреч, в онези бивши социалистически държави, които по-късно бяпа наречени „отличнички на прехода”, разговорът за замяната на социализма от съветски тип с демокрация от западен тип започна години по-рано, докато у нас той се появи едва след 10 ноември 1989 г. И техните общества бързо направиха новия си политически избор (поне в началото), докато у нас трансформиращата се БКП/БСП спечели с абсолютно мнозинство първите демократични избори.
За да органичи реалната си слабост СДС още в началото издигна тезата за разделението Ние – Те. Ние (СДС) трябваше да олицетворяваме цялото обществото, а Те бяха властта на БКП. Затова на 7 декември 1989 г. в единен Съюз се обединиха както възстановяващите се „стари партии” на социалдемократите (д-р Петър Дертлиев), традиционните земеделци (Милан Дренчев), радикалдемократите (Елка Константинова, Михаил Неделчев), така и новите формации на еколози (д-р Петър Берон), борци за различни права и свободи (тук могат да се изброят Илия Минев, Румен Воденичаров, Христофор Събев, Любомир Собаджиев), модерни привърженици на демокрацията (Петко Симеонов), независими синдикалисти (д-р Константин Тренчев), та до бившите легионери (Жаклин Толева). Обединението беше изградено върху принципа единни срещу четирите десетилетия и половина липса на демокрация, затова един от най-популярните предизборни лозунги на 1990 г. е „45 години стигат”. Той действително се оказа верен, но не и паралелният „Времето е наше”, заложил на обещанието, че идва времето за нова свобода и достойнство за „Нас” (народа).
На практика СДС беше политическата алтернатива на БКП/БСП и социализма, която в началото не беше възприената като дясна, а като демократична (влязла и в името на формацията), без тогава да е ясно какво точно означава това понятие. Другата цел беше пазарна икономика, под което понятие повечето българи тогава разбираха преодоляване на постоянния дефицит на стоки при социализма, с други думи всеки да може да купи каквото си иска, но никой не се замисляше с какво ще си го купи, защото тогава хората имаха пари, но нямаше стоки.
Може днес да изглежда странно, но звездният момент за СДС бяха първите свободни и плуралистични избори – 10-17 юни 1990 г., които по негова идея бяха ранни и за Велико народно събрание, за да бъде поставено колкото се може по-скоро новото начало с нова конституция. Колкото и болезнено да е прието тогава второто място на СДС, резултатът от 36,21 % е огромен успех за младата коалиция, тъй като зад тези проценти се крият 2 217 799 гласоподаватели. Проблемът беше, че очакванията на ръководството на СДС в лицето на д-р Желев, стимулирани и от съветите на държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър от февруари 1990 г., баха съвсем нереалистични – да се повтори успехът на полската „Солидарност”.
Още предизборната борба с превърналата се в БСП бивша БКП превърна СДС от коалиция за плуралистична демокрация във формация, обърната към миналото. Защото тя се насочи към отричане на следвоенното социлаистическо минало, представено като низ от репресии и икономически провали, и носталгия към предвоенното минало на Третото българско царство. И както виждаме, разрушаването на спомена и реалните материални останки от социализма продължава да мобилизира десните формации и до днес. А трудно се гради бъдеще върху борбата с миналото, особено когато това минало се е отдалечило толкова много, че може да върне своята привлекателност в светлината на последвали трудности.
Първата победа на СДС и възможността да управлява идва година и половина след поражението, но тя вече не е на единния СДС, а само на част от него – СДС-движение със 1 903 567 гласа, другите две части СДС-център и СДС-либерали се явиха отделно на избори и не успяха да прескочат парламентарната бариера. А дори и сборът на гласовете на трите СДС-та показа не повишаване, а намаляване на избирателите им. Причината за разпадането на СДС бяха не само различнитеим идейни позиции, а и предусещането за властта. Оттогава датира борбата за „славното наследство“ на СДС. Но това наследство беше заличено в очите на все по-голям брой българи, най-вече заради извършеното от двете правителства на СДС: на Филип Димитров и Иван Костов, които с бързи темпове вкараха България в капитализма върху руините на социализма.
И макар да не са малко онези, които спечелиха от капитализма и се кълнат във Филип Димитров и Иван Костов, то масовата подкрепа за прокапиталистическия СДС започна да намалява. Борбите в СДС доведоха до множество смени и разцепления, за които говори и списъкът на неговите председатели: Желю Желев (1989–1990), Петър Берон (1990), Филип Димитров (1990–1994), Иван Костов (1994–2001), Екатерина Михайлова (2001–2002), Надежда Михайлова (2002–2005), Петър Стоянов (2005–2007), Пламен Юруков (2007–2008), Мартин Димитров (2008–2012), Емил Кабаиванов (2012–2013), Божидар Лукарски (2013–2018), Румен Христов (от 2018). Някои от тези имена са непознати на широката публика, което демонстрира и залеза на водената от тях организация в очите на обществото.
Та така се стигна до днешния ден, когато годишнината от създаването на СДС занимава повече историците, отколкото обществото и политиката.
