Новата книга на Виктор Петров „Балканска киберия“ показва, че между 60-те и 80-те години на миналия век социалистическата държава България се е стремяла да се превърне в Япония на Варшавския договор и почти е успяла. Петров, историк на съвременна Европа от университета в Тенеси, припомня едно почти забравено минало, в което България се превръща в един от водещите световни производители, дизайнери и износители на компютри, като за целта установява търговски връзки с Източна и Южна Азия.
В непосредствена близост до центъра на София се намира висок бетонен хотел, който се вижда от много посоки, засенчен от силуета на планината Витоша, която се извисява в покрайнините на българската столица. В тази част на света има много брутални хотели, но този е малко по-различен – по-елегантен, но и видимо сглобяем. Неслучайно прилича на японски „капсулен“ хотел. Първоначално това е бил Vitosha New Otani, проектиран през 1974 г. от известния архитект Кишо Курокава, съосновател на Движението на метаболиците и някогашен поддръжник на Японската комунистическа партия, по това време известен най-вече с наскоро разрушената кула Nakagin Capsule Tower в Токио. Хотел „Витоша“ е построен в сътрудничество с „Мицубиши“ и частично финансиран от японското правителство. Какво, по дяволите, прави той в София? На пръв поглед малко са местата, които са толкова несъвместими, толкова малко вероятни за свързване, като България и Япония, и малко са икономиките, които са толкова различни, както тези на Източните Балкани – сега посветени на туризма, селското стопанство и услугите с ниска стойност – и Източна Азия, с нейните авангардни високотехнологични индустрии и футуристична обществена инфраструктура.
Новата книга на Виктор Петров „Балканска киберия“ показва, че между 60-те и 80-те години на миналия век социалистическата държава България се е стремяла да се превърне в Япония на Варшавския договор и почти е успяла. В този открит ревизионистичен разказ Петров, историк на съвременна Европа от университета в Тенеси, припомня едно почти забравено минало, в което България се превръща в един от водещите световни производители, дизайнери и износители на компютри, като за целта установява търговски връзки с Източна и Южна Азия. По време на разцвета си бъгларските компютърни фирми значително изпреварват някои от американските си конкуренти – отчасти благодарение на установяването на тесни връзки с Япония, страна, която според българския постсталинистки диктатор Тодор Живков може да послужи като национален модел. Независимо от трезвия тон, Балканската киберия е бурна книга, която напълно пренаписва ранната история на масовите персонални компютри, като поставя България в центъра ѝ. Въз основа на задълбочени архивни изследвания, както и на интервюта с български програмисти, инженери и поддръжници, книгата проследява възхода – и падението – на технологичната индустрия на страната по време на Студената война и разглежда нейното въздействие върху всичко – от местната научна фантастика до утопичните спекулации на българските комунисти.
След 1989 г. някои, като американският историк на Германия Чарлз Майер, твърдят, че сред причините за краха на „реално съществуващия социализъм“ е недостатъчната компютърна индустрия в Източния блок, която му пречи да участва в третата индустриална революция и „информационното общество“. Повечето социалистически страни имаха важни държавни производители на електроника: сред най-големите бяха „Електроника“ в СССР и „Роботрон“ в ДДР (в Югославия, типично погледнато, имаше нещо малко по-различно – самосглобяващият се компютър „Галаксия“ – все още незначителен култ). Но те обикновено бяха производни и неефективни. Петров признава това в съветските и източногерманските случаи, но показва, че Майер и други са търсили на грешни места. Към 1989 г. хардуерът и софтуерът в Източна Европа и в системата Comecon към нея не са доминирани от ДДР или СССР, а от България, която е завладяла пазара на евтини компютри („за голямо съжаление на Източна Германия“).
Балканската киберия се нарежда сред последните книги за надеждите, които някога социалистическите правителства са възлагали на компютрите – „От нюзпейк до киберспейк“ (2004) на Слава Герович за съветската кибернетика; „Как да не свържем една нация в мрежа“ (2017) на Бенджамин Питърс за неуспешните опити на СССР да разработи свой собствен интернет; и „Кибернетични революционери“ (2014) на Еден Медина за компютърно подпомаганата система за планиране „Проект Киберсин“, разработена от правителството на Народното единство в Чили в началото на 70-те години. Това обаче са разкази за неуспех, както е в съветските случаи, или за мечти, смазани от неолиберализма и диктатурата, както е в книгата на Медина за Чили. Балканската киберия, напротив, е разказ за грандиозен успех в определени граници.
В началото на 60-те години на ХХ в. България – и по различен начин по-силно несътрудничещата Румъния – използва икономическия блок „Комекон“, за да се противопостави на съветските планове, които биха ги запазили като слаборазвити земеделски резервати, а високотехнологичната индустрия би била предпочитана в по-богати страни като Чехословакия или ДДР. Балканските страни успяват да спечелят този вътрешен спор, а България под ръководството на Живков преминава с изненадваща скорост от тежка към лека промишленост, особено в сектори като компютърната, които по-богатите ѝ съседи все още не са развили напълно. От 1959 г. нататък България сключва търговски сделки с японската електронна промишленост, което извежда балканската страна на международния пазар; японците могат да споделят американски технологии, до които българите иначе не биха имали достъп. Макар да е ангажирана с американския съюз на политическо ниво, Япония, по думите на Петров, се е стремяла да разшири собствената си търговска империя, помагайки на българите да отворят все по-голяма пролука в Желязната завеса.
Българските инженери, програмисти, политици и писатели бяха влюбени в Япония. В България се издават книги за японското „икономическо чудо“ след 1950 г., а Живков, по думите на Петров, се превръща в „weeaboo“ (обсебен от японската култура – б. р.), често посещава страната и се занимава с нея – процес, който довежда до проектирането и изграждането от Кишо Курокава и Мицубиши на луксозен хотел в София с изглед към планината Витоша. Това, което ги очарова най-много, е очевидната реалност, скрита под футуристичния блясък, на една култура, в която планирането изглежда ефективно и динамично, а не като дисфункционална икономическа усмирителна риза. Както се вижда от книгата на Питърс „Как да не създаваме мрежа на една нация“, съветската компютърна техника, по ирония на съдбата, е била сериозно подкопана от липсата на съгласувано колективистично планиране, като конкуриращите се министерства и бюрокрации в Москва и Киев са били въвлечени в дребни борби за ресурси и облаги, докато развитието на електрониката в Масачузетс и Калифорния през същия период е било щедро финансирано от държавата, неангажиращо и кооперативно. Българите са напълно наясно с това и за известно време успяват да избегнат капана на анархичната конкуренция.
Към 80-те години на ХХ век България е един от водещите износители на хардуер в света, не само за Източна Европа (където заема почти половината от пазара), но и за Индия, където българската електроника има решаващо значение за развитието на една от най-големите технологични индустрии в света, както и за Близкия изток и Африка на юг от Сахара, като и в двата случая използва търговските връзки на движението на необвързаните страни и на Комекон в своя полза. България, подобно на Япония, Южна Корея, Сингапур или Тайван – страните от Източна Азия, на които съзнателно подражаваше – беше придобила технологичното си предимство чрез създаването на по-евтини, по-бързи и по-компактни (макар и не непременно по-добре направени) версии на американските системи. Повечето от нейните компютри бяха копия: най-продаваният персонален компютър, Правец, наречен на името на малкия град, в който беше произведен, беше имитация на Apple II.
Това е значителен обрат в сравнение с утопичната, експериментална епоха на социалистическите компютри през 60-те години, когато СССР и особено Полша се опитват да разработят свои собствени системи, независими от тези на капиталистическия свят; през 70-те години като цяло се смята, че е по-евтино и по-ефективно просто да се копират IBM, Apple и, да не забравяме, британският държавно финансиран ZX Spectrum, който е клониран като Didaktik в Чехословакия и Elwro 800 в Полша.
Следователно историята на Петров не е утопична. Със сигурност българските комунистически интелектуалци и някои политици са си представяли кибернетичен социализъм, в който компютрите могат да решат неефективността на командната икономика, а роботиката ще освободи работниците да ловят риба сутрин и да критикуват вечер. Но това, което се материализира не беше романтично: дивелопментализъм (развитие). Увлечението по Източна Азия от страна на Живков и неговите другари разкрива една рядко обсъждана изборна близост. И в двата региона преобладаващо селски държави, чиито икономики се основават на земеделието и добива на полезни изкопаеми, се трансформират в градски, индустриални и образовани общества със светкавична скорост. Между 40-те и 80-те години на миналия век всички те са еднопартийни режими, снабдени с много активни тайни полицейски сили, които се колебаят между включването на работническата класа и безмилостното ѝ дисциплиниране – производителите на компютри се оплакват, че потните пръсти на българските пролетарии разрушават компонентите им – и същевременно предпочитат икономики, в които внимателното планиране ефективно произвежда иновативни, евтини стоки, които могат да бъдат продавани на световния пазар.
Това, че съветската сфера всъщност е имала свой собствен вариант на световен пазар, е едно от най-важните твърдения на голяма част от последните изследвания – в нито един момент тези икономики не са били „затворени“. Както е описано в един от източниците на Петров, книгата на Лукаш Станек „Архитектурата в глобалния социализъм“ (2020), през 60-те и 70-те години Азия (и Африка) се превръщат в региони, където източноевропейците могат да се срещнат със западните технологии и след това да ги адаптират. До 1989 г. България е постигнала неща, които през 1959 г. са изглеждали невероятни, но постиженията са неравномерно разпределени. Както описва Петров, села, в които пътищата все още не са асфалтирани, съжителстват с високоразвити наука и индустрия. В България и Източна Азия, както и в САЩ, хората, които са в челните редици на високотехнологичната индустриализация, са склонни да се смятат за свободни търговци – българските компютърни специалисти, както отбелязва Петров, са били ранни почитатели на Бил Гейтс и Стив Джобс; някои от тях дори са се срещали с тези двама влиятелни приватизатори на компютрите. На практика обаче те действаха като държавни капиталисти, работещи в рамките на умишлено изкривен пазар и ползващи се от огромни държавни субсидии и спонсорство. Фатално е обаче, че българските либерали изглежда са повярвали, че реториката на свободния пазар в Калифорния отговаря на действителността, и Пало Алто замени Токио като въображаем близнак на София.
От рухването на комунизма нататък българската компютърна индустрия е приватизирана, а след това бързо ликвидирана – процес, който Петров не описва и не обяснява толкова подробно, колкото би могъл, макар че изглежда, че оттеглянето на държавната подкрепа е било решаващо. Високопоставените кадри на българската компютърна индустрия, включително бащата на Петров, се преместват в САЩ, по-нископоставените откриват кол-центрове, а хилядите квалифицирани работници в заводите са просто изхвърлени на бунището. Необичайният превес на обучени програмисти в капиталистическа България я направи добро място за компютърен аутсорсинг и в нея все още има значителен технологичен сектор, но проектът за развитие чрез електроника беше приключен.
Дивелъпменталистките диктатури в Източна Азия бяха свалени през 80-те и началото на 90-те години на миналия век, както и в Източна Европа. Това повдига въпроса: защо Южна Корея или Тайван продължиха да доминират в производството на електроника и научните изследвания в световен мащаб, докато България се превърна в поредния възел за американски и западноевропейски аутсорсинг? Отговорът със сигурност е свързан с продължаващата държавна подкрепа за промишлеността в Източна Азия и с вкорененото убеждение, споделяно от източноевропейските либерали и консерватори след 1989 г., че всичко, произведено в старата система, трябва да е било безполезно; но Петров, който не иска да показва политическата си ръка, не спекулира. Той не критикува изрично българския капитализъм, както и българския „реално съществуващ социализъм“, но е ясно, че неолибералният карго култ, прилаган така широко в Източна Европа след 1989 г., е далеч по-малко подходящ модел за надграждане на предимствата на предишната система от държавния капитализъм на Източна Азия; един от специалистите по информатика, с когото Петров разговаря, отбелязва с копнеж, че България е можела да стане Сингапур, ако не беше унищожила собствената си държава на развитието.
Скучаещи и непълноценно заети, българските инженери и програмисти навлязоха по свой начин в новата система на свободния пазар. След 1989 г. множество вируси – много от тях с имена, произлизащи от британската метъл група Iron Maiden, като „Eddie“ и „Number of the Beast“ – заразиха компютри по целия свят. Към края на 1990 г. „Ню Йорк Таймс“ изчислява, че 90 % от всички компютърни вируси са създадени в България; най-страшният от тях, „Dark Avenger“, съставлява 10 % от всички обаждания до антивирусните специалисти от McAfee през първата половина на 90-те години. Тези нихилистични програмисти може би са предците на днешните руски кибератакисти, подобно на онези, които в края на миналата година унищожиха компютърните системи на Британската библиотека. Програмистите по времето на „реалния социализъм“ така и не създадоха кибернетичен комунизъм, но осуетяването на утопичните им мечти може би има някакъв малък принос за днешната технологична дистопия.
Източник - New Left Review