Преди дни писах за една физическа съвкупност, която орева орталъка от ужас, че може да й затворят яслата – т.нар. комисия по т.нар. досиета. Не пропусна разбира се да разтегне също политическата дъвка „лустрация“. Дано не се оправдае очакването ми, че се отприщва отново познатата манипулативна, грубо политизирана и душевно опустошителна дискусия, циклично възпроизвеждаща невежество, омраза, разделение и обществена разруха. Споменатата особа едва ли е форлойфер на такава кампания. У нея качества за подобно лидерство няма, но за мюре става.

Ще се включа от своя страна само с коментар на един международно ангажиращ „аргумент“ на лустраторите, който има характер на груба манипулация. Става дума за опита на другите постсоциалистически страни, сред които България била единственото изключение. Всъщност чуждестранната практика в това отношение далеч не е толкова богата и крайна. В Чехословакия, законът ограничаващ достъпа на служителите на тайната полиция до определени длъжности, който беше приет през 1991 г., престана да действа на територията на Словакия след разделянето на държавата, а в Чехия действието му изтече през 2000 г. В Германия, лустрационен процес като такъв не беше въвеждан, а беше създадена комисия за съхраняване на архивите и разследване на дейността на източногерманската тайна полиция (ЩАЗИ). След няколко удължавания на срока на нейната дейност, бе решено, че комисията, заедно с всичките й провинциални подразделения, трябва да бъде закрита през 2019 г. Първият лустрационен закон в Полша от 1992 г. беше обявен за противоконституционен от Конституционния съд. През 1996 и 2007 бяха приети нови закони за лустрация в омекотен вариант – с проблема се занимава Институт за национална памет, който анализира документите и може да инициира по-нататъшни процедури пред други държавни органи. В Румъния беше приет лустрационен закон, който след време беше отменен от парламента поради това, че разделя нацията. Съответният закон в Естония има по-скоро антируска, отколкото „очистваща“ насоченост.

Вижда се, че става дума за закони, приети като правило в ранните години на прехода, с установен срок на действие и ясно очертан обхват. Дори и в Германия, която най-често се дава за пример, законът обхваща служителите на политическата полиция в качеството й на репресивен орган на тоталитарната власт, а не разузнаването и контраразузнаването, да не говорим за дипломацията. Досиетата на всички „шпиони“ на ГДР бяха прехвърлени още в самото начало в БНД и не бяха обект на комисията „Гаук“. Няма държава, разкрила дипломатите си, свързани с разузнавателните служби.

У нас, ДС се подчиняваше на ЦК на БКП и нейното Политбюро, а не е тя владеела или управлявала. Когато накои станаха „правоприемници“ намериха за по-удобно да наследят само позитивите (такива безспорно има) и да се дистанцират от „негативите“ на комунистите. Други решиха чрез ДС да замажат далаверите на бивши комунисти и комсомолци – нови демократи. Трети искаха да прикрият истинските доносници, които бяха контингент предимно на МВР. Четвърти просто разчистиха терена от възможна конкуренция и потенциални „разкривачи“ на последващите зулуми и т.н., и т.н. ДС се оказа универсална панацея с обратен знак, при което го отнесоха основно разузнавачи, контраразузнавачи, военни и дипломати. И това е удобно на всички политици и до днес.

А лустрация беше проведена и продължава да има. И до днес, за лустрация плачат най-много индивидите с кастрация – политическа, професионална, човешка… А дали там няма „агенти“ е много спорен въпрос. По-скоро няма обявени такива. Имам „обосновани предположения“.

На всичко това трябва да се сложи край, защото вече става опасно, особено в днешната сложна обстановка за международната сигурност и вътрешната стабилност. „Ако планетата е много малка, а баобабите са прекалено много, те със сигурност ще я разпокъсат на парченца.“ (Егзюпери. Малкият принц)