За книгата му “Светът след 11 септември и нахлуването в Ирак”

След края на студената война световната общественост заслужено оцени спокойния и умел руски политик и държавник Евгений Примаков като един от асовете на световната дипломация, в историята на международните отношения. Затова не е случайно, че при решаване на сложни и заплетени дипломатически ходове в конфликтните райони на света държавници и дипломати и до днес се допитват до мнението на Евгений Максимович.

Ние познаваме академик Примаков на отговорните му постове на външен министър и министър-председател на Руската федерация от близките години. Следяхме и следим активната му дипломация повече от десет години. Когато съдбата на Русия или на човечеството е поставена на масата на преговорите, когато трябва да се вземе спешно нужното решение, академик Примаков пътува с мисия “със специални поръчения”.

Евгений Максимович Примаков е капитал не само за Русия, но и за световната дипломация. Затова и книгите, които пише, са ценен исторически документ и принос в науката на международните отношения.

Като представител на Българското дипломатическо дружество ще представя новата му книга “Светът след 11 септември и нахлуването в Ирак”.

Още в началото й авторът споделя с българския читател: “… много вода изтече от времето, когато бяхме обединени от една идеология. Не съжалявам за онези години, защото съм убеден, че най-важното, което свързва руския и българския народ, са историческите корени, съвместната борба със завоевателите, културната близост и православието. Всичко това заедно е нещо повече от идеология… Вярвам, че въпреки различията, проявили се през последните години, ние все пак ще бъдем заедно. ”

Книгата говори сама за себе си чрез своето заглавие – “Светът след 11 септември и нахлуването в Ирак”. Темите й са актуални, разкриващи специализираните анализи и коментари за тежките събития, с които стартира новото столетие. Нещо повече, авторът не се опитва да се скрие, потъвайки в общи клишета или в стари щампи, а като участник в световната политика и в дипломацията незабелязано влиза в отговорността си, разяснявайки най-напрегнатите моменти, които живеем заедно.

Акад. Примаков ни води страница след страница в събитията – попадаме в кошмара от атентата на 11 септември 2001 г., узнаваме какво представлява терористичната мрежа на Бен Ладен, воюваме с талибаните в Афганистан, усещаме духа и напрежението при преговорите с израелския външен министър Перес и с президента на Палестина Я. Арафат. С Примаков сме и на последната му среща със Саддам Хюсеин в Багдадски дворец. На края изживяваме ужаса от насилията на чеченските терористи в московския театър…

За Примаков събитията от 11 септември 2001г. са “чудовището на световната арена”. “Това бе най-големият терористичен акт в цялата световна история… новата и най-опасна разновидност на международния тероризъм: самостоятелната система, несвързана с някаква държава, чрез престъпления, отнели живота на хиляди мирни жители, се изяви като качествено нов играч на международната арена”

Реакцията на руския президент бе светкавична, припомня Примаков. “Президентът Путин не само поднесе съболезнованията си на американския народ, но пръв от световните лидери заяви готовността на Москва да сътрудничи със САЩ в борбата против международния тероризъм. След трагедията на 11 септември аз имах разговор с Владимир Владимирович. От него стана ясно, че телефонирането до Буш не е било нещо ординерно и обичайно. Съзнавайки реалните мащаби на появилата се опасност, Путин реши да коригира на дългосрочна основа външната политика на Русия. И резултатите не закъсняха… ”

За риска на Путин да коригира на дългосрочна основа външната политика на Русия след 11 септември по отношение на САЩ, Примаков пише. “Разполагането на американските бази близо до територията на Русия в републиките на бившия СССР, събуди безпокойството на значителна част от нашата общественост, както и на мнозинството руски политолози.

Без ясната и категорична позиция на Москва, настоявала за предоставяне на американците на военни възможности в Централна Азия, Бишкек, Ташкент и Душанбе много трудно биха съдействали на Вашингтон в борбата срещу Бен Ладен. Путин взе решение да помогнем на САЩ да установят военно присъствие в Централна Азия при тяхната операция в Афганистан и тушира крайно негативната реакция срещу американското военно присъствие в Грузия.

Това бе направено за сближаване със САЩ в един толкова остър период на борбата с най-опасната проява на международния тероризъм. Но ще отговорят ли САЩ и президентът Буш адекватно? – се пита дипломатът, защото “от това зависи в каква насока ще се движи руското обществено мнение. ”

Бих искала да се спра и на една песимистична нотка на Примаков за страшната перспектива, която очаква светът, ако световната общественост проявява пасивност в борбата с тероризма. Той предлага заедно с международните институции да бъде създадена Харта за борба с тероризма, защото тероризмът не може да се разглежда само като политическо престъпление, а и като криминално.

Подписването й е тема на международни консултации и преговори между държавите… Най-важната задача се очертава твърдото противодействие на международния тероризъм, въоръжен с нови форми и методи. А за да бъде ефективно това противодействие, е необходимо сплотяването на всички здрави сили в света, завършва анализа си дипломатът.

В главата “Агресивността на исляма: мит или реалност?” Примаков ни предупреждава: “От това дали ще бъде допуснато ново разделение на света, към което явно подтиква невярното отъждествяване на международния тероризъм с исляма и екстремистката дейност на отделни мюсюлмански малцинства с мюсюлманския свят като цяло, до голяма степен зависи развитието на събитията през ХХІ век. Светът не бива да бъде разделян на цивилизационно – религиозния принцип… Разделянето е крайно негативно за стабилността на междудържавните и вътрешнодържавни отношения, водоразделът би минал не само на глобално равнище, но и вътре в много от държавите.

Марксистката формула “самоопределение дори до отделяне”, записана и в Устава на ООН според Примаков е очевидно остаряла след краха на колониалната система и края на студената война. Нови държави се появиха на териториите на бившите Съветски съюз, Чехословакия, Югославия.

Важна задача за ХХІ век е стабилизирането на тези страни на междудържавно и на вътрешно-държавно равнище, което налага на преден план да се извади принципът за териториалната цялост на държавите. Ако не се направи този извод, Примаков смята, че може да се стигне до множество огнища на насилие в света. В ХХІ век 2,5 хиляди национални етнически групи се намират в състава на 150 многонационални държави. И ако бъде дадено правото на всяка от тях да се отдели в самостоятелна държава, международните отношения ще се окажат в хаотично състояние.”

Много професионално и достъпно разбираемо авторът прави разграничението между фундаментализма и екстремизма и доказва, че корените на тероризма далеч не са в Светия Коран.

Според акад. Примаков, който повече от 30 години изследва процесите в този регион, Близкоизточният въпрос се нуждае от нов подход. “След трагедията на 11 септември Вашингтон трябваше да подаде ясен сигнал преди всичко към Русия като съпредседател на Мадридската мирна конференция за Близкия изток 1991г., към Европейския съюз и другите членки на световната общност да обединят усилията си и да изработят съвместни планове за изход от задънената близкоизточна улица.”

Формулата на компромиса, намерена след края на студената война в Мадрид, бе най-добрата: освобождаване на окупираните от Израел по време на войната през 1967 г. арабски територии в замяна на мир с Тел Авив и при осигуряване на неговата безопасност. Причината Близкоизточният конфликт да тлее толкова дълго се корени в двойствената тактика на САЩ и в политиката на генерал Шарон, днес премиер на Израел, смята Примаков.

“Мирният процес в Близкия изток вече стана своеобразен полигон, където след 11 септември могат да се отработват в достатъчно тежки условия методите и начините за колективни политически действия на световната общност за справедливо уреждане на регионалните конфликти и по-точно – на контрола върху кризисни ситуации. Бъдещето ще покаже дали това ще влезе в арсенала от средства, целящи да осигурят стабилността през ХХІ век. ”

“Американската антитерористична война”. Тук Примаков е против едностранните решения като алтернатива на ООН. Той не скрива, че Вашингтон е превърнал в своя практика заобикалянето на ООН и дава пример с войната в Югославия. “ През 1999г. САЩ без санкцията на Съвета за сигурност бомбардираха Югославия, от името на НАТО, обвинявайки Белград в преследване на албанското население в Косово и настоявайки незабавно да бъдат изтеглени войските на Югославия от част от собствената й територия – Косово…

Разбирайки несъстоятелността на Натовската намеса в Югославия от гледна точка на международното право, администрацията на Клинтън реши да я представи не като противопоставяне на ООН, а едва ли не като свързана с нея. Вицепрезидентът на САЩ Ал Гор, се опитал да увери руския премиер Примаков, че бомбардировките над Югославия не противоречат на Устава на ООН, а “отразяват хода на дискусията в Съвета за сигурност…”

Но Кофи Анан опровергава Ал Гор: “намесата на една регионална организация без санкцията на ООН в Косово стана трагедия и хвърли предизвикателство към цялата следвоенна система за международна сигурност. ”

“Преди удара срещу Ирак антитерористичната война на САЩ се ползваше с широка международна подкрепа… Положението започна да се променя с преориентирането на Вашингтон от далеч нерешения афганистански проблем към осъществяване на удар по Ирак, с цел да бъде свален режимът на Саддам Хюсеин…

Но политиката на САЩ към Саддам не винаги е била изпълнена с омраза към багдадския режим. Примери – от управлението на Рейгън, мнението на сенатор Бърд за изпращане на разузнавателна информация и доставка на танкове и друга военна техника през 1985-86г. на Саддам и т.н.

Примаков изтъква трудностите на Специалната комисия на ООН, съмненията на Саддам, че комисията начело с Бътлър в Ирак не работи по предназначение. “И ако все пак ударът по Ирак не бе избегнат, затова не е виновен Кофи Анан, а главно председателят на Специалната комисия на ООН Бътлър, който играеше явно провокационна роля… ”, смята Е. Примаков.

Той се е срещал не веднъж с него и го нарича “г-н какво обичате?” Като външен министър Примаков пита Бътлър в Москва: “Бихте ли потвърдили, че не е останал нито един ракетен двигател и нито една бойна глава от забранените ракети с обсег на действие над 150 км?”, Бътлър отговорил положително. А на последвалия въпрос на Примаков “А защо тогава не закриете ракетното досие на Ирак?”, Бътлър отговорил цинично: “Договорете се със САЩ и ще закрием всичко, каквото поискате!”.

“Американската линия бе Ирак да се отчита не последователно, а наведнъж по четирите показатели, т. е. по ядреното, ракетното, химическото и бактериологичното досие… – нямаше светлина в края на тунела за Ирак”, заключава Примаков.

Русия, Германия и Франция, крайно обезпокоени от възможни едностранни военни действия на САЩ в Ирак, съгласуваха позициите си да се противопоставят на военна намеса без санкцията на ООН. Сдържаността на Путин на международната сцена по иракския конфликт, Примаков определя “като резултат от принципното неприемане на военния път за решаване на иракския проблем, както и от отслабване на международната подкрепа за САЩ, която се бе очертала след 11 септември… ”

“През нощта на 22 февруари ми позвъня президентът Путин и ме покани да го посетя… Рано сутринта вече летях със самолет за Ирак. Пристигнах в Багдад… Саддам ме прие в един от дворците си… Поисках да останем насаме. Вече на четири очи, прочетох посланието на президента Путин: “Ако Вие обичате страната и народа си и искате да го спасите от войната и жертвите, които за съжаление се задават, вземете решение и напуснете поста президент, като същевременно се обърнете към парламента с предложение да се произведат демократични избори…”

Саддам поиска да го повторя пред Тарик Азис и пред председателя на парламента… Видимо спокоен, Саддам си водеше бележки и не реагира съществено… Тарик Азис ме съпроводи с думите: “Ще се срещнем след десет години и тогава ще стане ясно кой е бил прав – вие или нашият президент” Последна среща, последен опит за мира преди войната в Багдад…

А за напрегнатите и трагични преговори с чеченския водач Бараев в Московския театър в злочестата нощ на 23 октомври 2002г., Примаков пише: “Разговорът протече не по моя вина извънредно остро… Резултатът не беше най-добрият, но бе единственият възможен. Без никакво колебание ще отговоря – иначе щяхме да загубим всички, друг изход просто нямаше… 128 заложници загинаха, около 700 души бяха спасени и повече от 50 бандити заедно с водача Бараев бяха убити… ”Отидох при президента Путин веднага след срещата ми с чеченците… Президентът не можеше и нямаше право да се поддаде на натиска на терористите. Зад него стоеше Русия. ”

На въпроса: “Какво място в света ще заеме Русия през ХХІ век, как ще се развият отношенията й със САЩ и с другите държави?”, отговорът на Примаков е: “Най-напред зависи от отреденото на Русия място в бъдещия световен ред. Русия отстъпва по мощ на СССР и не е супердържава, но тя запазва и за дълъг период ще запази статута си на втора в света ядрена държава.

Икономиката й набира сила, интелектуалният й потенциал е значим, а по природни ресурси и територия няма равна в света. Освен това е уникална по географското си положение на мост между Европа и Азия, което засилва геополитическата й роля в трудния процес на сближаване на различните цивилизации.

От голямо значение е и политическата воля на сегашното руско ръководство както и традиционните ни връзки с редица страни и региони. Без съмнение, въпреки сериозните икономически и социални трудности, Русия ще се запази като един от центровете на многополюсния свят. Външната политика на Русия е в състояние да играе активна роля на световната арена и да направи много неща за стабилизирането на отделни региони.

Стремежът на Русия да запази статута си на велика държава няма нищо общо с имперските амбиции, които й се приписват понякога. Русия ще отстоява възприетия курс на сближаване със САЩ.”

Книгата завършва с послеслов така: “Ако САЩ тръгнат по пътя на приспособяване към реалната перспектива на многополюсния свят, ако се откажат от убеждението си, че са способни и длъжни сами да решават най-важните проблеми на международната стабилност и сигурност и да определят едностранно правилата на поведение на държавите на световната арена, Русия може да бъде техен верен партньор и съюзник. Развиващите се след 11 септември руско-американски отношения вдъхват оптимизъм. Но, уви, засега умерен оптимизъм.“

/Откъс от книгата ми „Дипломацията отвътре“, стр. 386/