Геополитически прочит на започващата гражданска война в Израел

Израел е дълбоко раздробен. Разцеплението е станало горчиво и разгорещено, тъй като и двете страни виждат, че се намират в екзистенциална война за бъдещето на Израел. Езикът, който се използва, е толкова отровен (особено в запазените канали на иврит), че призивите за преврат и гражданска война далеч не са рядкост.

Израел е близо до пропастта и привидно непримиримите различия могат скоро да избухнат в граждански вълнения – както пише тази седмица Ури Мисгав, „израелската пролет“ е на път.

Става дума за това, че утилитарният и категорично транзакционен стил на президента Тръмп може да работи ефективно в светското западно полукълбо, но по отношение на Израел (или Иран) Тръмп може да намери малко или никакво одобрение сред онези, които имат алтернативен светоглед, изразяващ коренно различна концепция за морал, философия и епистемология от класическата западна парадигма за възпиране с материални „моркови и тояги“.

Всъщност самият опит за налагане на възпиране – и заплахата за „разразяване на ада“, ако не се спазват неговите заповеди – може да доведе до обратното на това, към което той се стреми: т.е. може да предизвика нови конфликти и войни.

Едно разгневено множество в Израел (засега ръководено от Нетаняху) пое властта след дълъг преход през институциите на израелското общество и сега е насочило вниманието си към премахването на „дълбоката държава“ в Израел. Същевременно се наблюдава яростен отпор срещу това възприемане на властта.

Това, което задълбочава този обществен разрив, са две неща: Първо, то е етнокултурно, и второ, то е идеологическо. Третият компонент е най-взривоопасният – есхатологията.

На последните национални избори в Израел „низшата класа“ най-накрая счупи стъкления таван, за да спечели изборите и да заеме поста. Мизрахите (евреите от Близкия изток и Северна Африка) дълго време са били третирани като по-бедните, по-нископоставените в обществото.

Ашкеназите (европейски, до голяма степен либерално-секуларни евреи) формират голяма част от градската професионална (а доскоро и) класа в сферата на сигурността. Това са елитите, които коалицията на Националното религиозно и заселническо движение измести на последните избори.

Тази настояща фаза на дългата борба за власт може би може да се постави в 2015 г. Както е записал Гади Тауб,

„Тогава съдиите от Върховния съд на Израел отнеха самия суверенитет – т.е. правото на окончателно решение в цялата сфера на правото и политиката – от избраните клонове на правителството и го прехвърлиха на себе си. Един неизбран клон на властта официално притежава власт, срещу която няма нито контрол, нито баланс от страна на каквато и да е насрещна сила“.

В оптиката на десницата самопризнатата власт на съдебния контрол дава на Съда власт, пише Тауб,

„да предписва правилата на политическата игра, а не само конкретните й резултати“. „Тогава правоприлагащите органи се превърнаха в огромната разследваща ръка на пресата. Както беше и в случая с мистификацията „Русиягейт“, Израелската полиция и Държавният прокурор не толкова събираха доказателства за наказателен процес, колкото произвеждаха политическа мръсотия за изтичане в пресата“.

„Дълбоката държава“ в Израел е поглъщаща точка на спорове за Нетаняху и неговия кабинет: В речта си пред Кнесета този месец – като един от примерите за това – Нетаняху нападна медиите, обвинявайки новинарските издания в „пълно сътрудничество с дълбоката държава“ и в създаването на „скандали“. „Сътрудничеството между бюрокрацията в дълбоката държава и медиите не проработи в САЩ и няма да проработи и тук“, каза той.

Само за да уточним, че по време на последните общи избори Върховният съд се състоеше от 15 съдии, всички от които бяха ашкенази, без един мизрахи.

Въпреки това би било погрешно да разглеждаме войната на съперничещите си блокове като някакъв загадъчен спор за узурпиране на изпълнителната власт – и изгубено „разделение на държавните власти“.

Борбата се корени по-скоро в дълбок идеологически спор за бъдещето и характера на държавата Израел. Дали тя ще бъде месианска държава, подчинена на Халаха и на Откровението? Или по същество ще има демократична, либерална, до голяма степен светска „държава“. Израел се разкъсва върху острието на този дебат.

Културният компонент се състои в това, че мизрахимите (свободно дефинирани) и десните смятат, че европейската либерална сфера едва ли е истински еврейска. Оттук идва и тяхната решимост земята на Израел да бъде изцяло потопена в еврейството.

Събитията от 7 октомври кристализират тази идеологическа борба, която е вторият ключов фактор, до голяма степен отразяващ общия разкол.

Класическата визия за сигурността на Израел (датираща от епохата на Бен-Гурион) беше конфигурирана така, че да даде отговор на трайната израелска дилема: Израел не може да наложи край на конфликта на своите врагове, но в същото време не може да поддържа голяма армия в дългосрочен план.

Ето защо Израел – в тази оптика – трябваше да разчита на резервна армия, която се нуждаеше от адекватно предупреждение за сигурност преди всяка война. Следователно предварителното разузнавателно предупреждение за предстояща война беше първостепенно изискване.

И тази ключова презумпция се разпадна на 7 октомври.

Шокът и усещането за срив, породени от 7 октомври, накараха мнозина да мислят, че нападението на Хамас е разрушило безвъзвратно израелската концепция за сигурност – политиката на възпиране се е провалила и доказателство за това е, че Хамас не е бил възпрян.

Но тук се приближаваме до същината на израелската вътрешна война: Това, което беше унищожено на 7 октомври, не беше само старата парадигма за сигурност на Лейбъристката партия и старите елити в областта на сигурността. Това беше направено; но това, което се появи от пепелта ѝ, беше алтернативен weltanschauung, който изразяваше коренно различна концепция във философията и епистемологията от класическата парадигма на възпирането:

„Роден съм в Израел, израснал съм в Израел… служил съм в ЦАХАЛ“, казва Алон Мизрахи;

„Бях изложен на това. Бях индоктриниран по този начин и в продължение на много години от живота си вярвах в него. Това представлява сериозен еврейски проблем: не е само [въпрос на един начин на] ционизъм … Как можеш да научиш децата си – и това е почти универсално – че всеки, който не е евреин, иска да те убие. Когато се поставите в тази параноя, вие си давате разрешение да направите всичко на всички … Това не е добър начин за създаване на общество. Той е толкова опасен“.

Вижте тук в Times of Israel разказ за презентация в гимназия (след 7 октомври) за морала на изтребването на Амалек: Един ученик повдига въпроса: „Защо осъждаме Хамас за убийството на невинни мъже, жени и деца, ако ни е заповядано да изтребим Амалек?“

„Как утре ще имаме нормалност – пита Алон Мизрахи, – ако днес сме такива“?

Националната религиозна десница е начело на искането за радикална промяна на израелската концепция за сигурност; тя вече не вярва в класическата парадигма на Бен Гурион за възпиране – особено след 7 октомври. Десните не вярват и в постигането на каквото и да е споразумение с палестинците – и категорично не искат двунационална държава. В концепцията на Б. Смотрич теорията за сигурността на Израел оттук нататък трябва да включва непрекъсната война срещу палестинците – докато те не бъдат прогонени или елиминирани.

Старият (либерален) истаблишмънт е възмутен – както формулира тази седмица един от неговите членове, Давид Агмон (бивш бригаден генерал от ЦАХАЛ и бивш шеф на бюрото на Нетаняху):

„Обвинявам те, Безалел Смотрич, че унищожаваш религиозния ционизъм! Вие ни водите към състояние на халаха и хареди ционизъм, а не на религиозен ционизъм … Да не говорим за това, че се присъединихте към терориста Бен Гвир, който отклонява нарушителите на закона, хилавите момчета, за да продължат да нарушават закона, който атакува правителството, съдебната система и полицията, за които отговаря. Нетаняху не е решението. Нетаняху е проблемът, той е главата на змията. Протестът трябва да действа срещу Нетаняху и неговата коалиция. Протестът трябва да поиска свалянето на злонамереното правителство“.

В един смисъл Нетаняху е светски човек; но в друг смисъл той приема библейската мисия за Велик Израел – с унищожени всички негови врагове. Той е (ако искате етикет) неоджаботинец (баща му е бил личен секретар на Джаботински) и на практика съществува в отношения на взаимна зависимост с фигури като Бен Гвир и Смотрич.

„Какво искат тези хора?“, пита Макс Блументал; „Каква е крайната им цел?“.

„Това е апокалипсисът“, предупреждава Блументал, чиято книга „Голиат“ проследява възхода на израелската есхатологична десница:

„Те имат есхатология, която се основава на идеологията на Третия храм – в която джамията Ал-Акса ще бъде разрушена и ще бъде заменена с Трети храм, а традиционните еврейски ритуали ще бъдат практикувани“.

И за да се случи това, те се нуждаят от „голяма война“.

Смотрич винаги е бил откровен по този въпрос: Проектът за окончателно премахване на всички араби от „земята на Израел“ ще изисква извънредна ситуация – „голяма война“ – е казвал той.

Големият въпрос е: Дали Тръмп и екипът му разбират всичко това? Защото то има дълбоки последици за методологията на Тръмп за сключване на сделки. ‘Морковите и пръчките’ и светската рационалност няма да имат голяма тежест сред онези, чиято епистемология е съвсем различна; онези, които възприемат Откровението буквално като ‘истина’ и които вярват, че то повелява пълно подчинение.

Тръмп казва, че иска да сложи край на конфликтите в Близкия изток и да постигне регионален „мир“.

Неговият светски, транзакционен подход към политиката обаче е напълно неподходящ за разрешаване на есхатологични конфликти. Неговият бравурен стил на заплашване, че „целият ад ще избухне“, ако не постигне своето, няма да проработи, когато едната или другата страна всъщност иска Армагедон.

„Адът избухна“? „Заповядайте“ – това може да бъде отговорът, който Тръмп ще получи.

Източник - Strategic Culture Foundation