Гео Милев има запазено място в българската литература и история като оригинален поет, публицист, преводач и модернист, внесъл експресионизма в България. Но моята задача днес не е да говоря за Гео Милев като творец, а да покажа неговата гражданска позиция в Царство България, позиция, която не му позволява да остане безразличен към съдбата на българите, както правят днес много български литератори.
Тъй като съм историчка, ще започна своето изказване с епохата, в която за добро или зло живее Гео Милев. Това е епоха, в която България и нейните граждани, тогава поданици, изживяват надеждите, свързани с възхода на страната, опитите ѝ за обединение на българите чрез Балканските войни и Първата световна, двете поражения, предизвикали Войнишкото въстание и двете национални катастрофи, покрусата от Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г., радикалния опит за установяване на народовластие на земеделците (1919-1923), преди да се стигне до вкарването на армията в политиката с Юнския преврат и последвалите кръвопролития както при Юнската съпротива, така и при Септемврийското въстание, с което изстрадалият народ се опитва да извоюва свободата си. Това е епохата, пред чиито предизвикателства е изправен Гео Милев и на които реагира смело и самоотвержено, за което заплаща с най-високата цена – животът му е насилствено прекъснат, когато е едва на 30 години.
Първото историческо изпитание, пред което се изправя Гео Милев, е Първата световна война, която посреща като студент в Германия. Още в началото ѝ посещението му в Лондон заради литературните му интереси, му донася арест в Германия с обвинение, че е станал британски шпионин, след което му се налага да се върне в България. А голямото изпитание идва от собственото му участие във войната. Като много други интелектуалци той е мобилизиран, обучен набързо във военно дело и изпратен на фронта през март 1916 г. Само година по-късно, на 29 април 1917 г., кръвожадният бог на войната го наказва жестоко: при артилерийски обстрел Гео Милев е тежко ранен в главата, най-важната за всеки интелектуалец част от тялото. Остава жив, но губи дясното си око и му се налага да претърпи множество операции.
Истинското предизвикателство както за Гео Милев, така и за повечето българи настъпва на 9 юни 1923 г., когато българската армия, създадена да защитава държавата и нацията, вместо това излиза на улицата, изпратена там от нейните началници, за да бъде отстранено демократично избраното земеделско правителство на Александър Стамболийски. Армията става оръдие на десните партии, които не виждат шанс да се върнат на власт чрез парламентарната демокрация, затова се обръщат към военната сила. Истинският цинизъм на превратаджиите е в обявения мотив за преврата: уж да защитят демокрацията и конституционализма?! Всички прилики с днешния ден не са случайни!
За Гео Милев повратният момент е второто действие след въвеждането на армията в политиката: потушаването на въстанието на отчаянието, както от дистанцията на отминалия век можем да наречем Септемврийското въстание от 1923 г. Жестокостта, с която превратаджийската власт, чийто министър-председател Александър Цанков неслучайно е наречен Кървавия професор, шокира немалка част от българската интелигенция. Онази, която приема своето творчество като част от народната съдба, а не като изкуство за самото изкуство. Един от тези творци е Гео Милев. Той е сред ярките новатори в българската поезия и публицистика, но не бива да забравяме и това, че модернизмът дава облика и на младото съветско изкуство от 20-те години. Българската интелигенция, която се възприема не като част от елита, а като част от народа, реагира на кървавото потушаване на въстанието с творби, наречени Септемврийска литература.
Според мен и не само според мен, най-ярката експресивна поетична реакция на въстанието е на Гео Милев. Той вижда народа без идеализация: „С хиляди ножа прободен народ – затъпен, унижен, по-нищ и от просяк, останал без мозък без нерви – въстана из мрака тревожен на своя живот … изпокъсани/ кални/ гладни/ навъсени/ измършавели от труд/ загрубели от жега и студ/ уродливи/ сакати/ космати/ черни/ боси/ изподрани/ прости/ диви/ гневни/ бесни“, „селяци/ работници/ груби простаци/ безимотни/ неграмотни/ профани/ хулигани/ глигани/ – скот като скот“. И този реалистичен образ на народа не го кара да го гледа с презрение, а с уважение. Гео Милев вижда в избухналия гняв „вековната злоба на роба” и го разбира. Краят на въстанието е олицетворение на ужаса: „Мъртви тела/ – окървавени трупове -/ застлаха/ склонове/ валози/ пътища … разбитите селяни/ – доубивани, стреляни/ с шрапнели, фугаси/ – бягащи в ужас на всички страни,/ догонвани в къщите/ и съсичани там/ с кървави саби/ под нисък сайвант/ сред писък/ на изплашени баби,/ деца и жени … Сина със револвер в ръката/ мъртъв на прага прострян./ Бащата обесен./ Обезчестена сестрата./ От селата задигнати селяни/ след тях – войници:/ мрачен конвой./ За да бъдат разстреляни:/ Команда: стой!/ „Огън“ -/ изтракаха пушки“; „Горящи села/ озаряват далеч кръгозора./ Потекоха кървави вади./ Пламнали клади/ лизнаха със светотатствен език/ светото подножие/ на божия/ престол“.
До Септемврийското въстание Гео Милев е по-скоро чувствителен, емоционален и съчувстващ наблюдател на българската трагедия. След публикуването на поемата „Септември“ обаче той е пряко въвлечен в събитията, защото му се налага да се изправи пред новата власт, решена да наложи на обществото своята гледна точка със сила. Такава е целта на Закона за защита на държавата от януари 1924 г. От този момент Гео Милев е принуден да се бори с власт, готова да преследва не само вдигналите се с оръжие против нея, а и онези, чието единствено оръжие е словото.
Как се развива тази борба на Гео Милев?
През януари 1925 г. той е арестуван и привлечен към съдебна отговорност по ЗЗД заради поемата си „Септември“, а списанието „Пламък“, където тя е публикувана, е конфискувано и забранено. Само че реакцията на Гео Милев не е отбранителна, а нападателна. В писмо от 30 януари 1925 г. до подпредседателя на Народното събрание Борис Вазов той оценява ЗЗД като закон, „който ми заповядва да мълча и да не мисля, дори да не мисля… този закон не съдържа никаква правда (о, правда!), а е само една страшна угроза и терор над всяка глава, що мисли и — обича да мисли“. И продължава: „аз не забравям също, че Вие, подпредседателят на Народното събрание, д-р Борис Вазов, сте брат на народния поет Иван Вазов, който ни научи да презираме тая подла мъдрост на преклонената главичка… А Вие, неговият брат — Вие сега искате да ни я внушите?! Да ни внушите тая подла мъдрост? Да ни принудите подло да се откажем от туй, що мислим и вярваме? Да станем подли пред себе си и пред вас, законодателите? Подли граждани ли искате да създадете Вие, днес законодател и брат на честния поет Вазов?… Прочее, убийте Вазова, изгорете неговата поезия — защото тя учи хората да не се продават, а най-малко да продават мисълта си… Тук сме на кръстопътя на поезия и… политика — и аз зная какво ще ми възразите: че ЗЗД не ограничава свободата на мисълта; така стои написано още в конституцията, да. Но примерът е пресен: аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба), на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена Бог. Аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на човека пред събитие като това, което съм си избрал за тема, и вярата му във възможността за едно по-друго бъдеще. Но прокурорът завежда дело срещу моята поема — по ЗЗД, чл. 5, — защо? Защото е озаглавена „Септември“. Ако това име е страшен призрак за нечисти съвести, не аз съм виновен за това.“ Думи на свободен човек, който се бори за своята правда, без да се страхува от последиците.
Само че репресивният нагон се оказва по-силен. На 14 май 1925 г. властта го осъжда на година затвор и 20 хиляди лева глоба заради подстрекаване към бунт и класова омраза. Това става само ден преди да го повикат „за справка“ в полицията, след което никога не се завръща. Такова е наказанието за смелостта да не се подчиниш на течението на историята, а да се изправиш срещу нейните предизвикателства. Думите на Гео Милев от 1924 г., публикувани в забраненото сп. „Пламък“, се оказват пророчески: „Нямат право да живеят ония, които говорят не това, което говори г-н ген. Русев, или ония, които мислят не така, както мисли напр. министър-председателят, или ония, които пишат не така, както пише напр. г-н. проф. Н. Милев (гл. редактор на в-к „Слово“ – б. м.); и най-сетне ония, които четат и нещо друго освен в-к „Свободна реч“, „Демократичен сговор“, „Слово“, „Мир“ и сп. „Златорог“.
Политическото насилие в България от 20-те години отнася още един голям български творец.
Изказване на тематичната дискусия: „100 години от гибелта на Гео Милев“, организирана от Българския антифашистки съюз, Софийския градски съвет на БСП и Съюза на българските писатели на 15 май 2025 г., в зала „Вяра“ на Столичната библиотека.
Източник - Нови времена