Човечеството е загубило няколко хиляди години в очакване на Спасител небесен, търсейки упование в една отвъдна сила, обозначавана със събирателния термин Буда, Бог, Аллах,… След хиляди години очакване днес човечеството живее в духовна атмосфера, която повече от всеки друг път е заредена с мрачни ”апокалиптични” настроения. Изследователите предупреждават, че екологическата, ядрената и демографската претовареност все повече застрашават нормалния живот върху планетата, която още през следващите десетилетия няма да бъде в състояние да храни две трети от населението. Бездуховността заплашва човечеството от израждане, което все повече засилва у него безумието, мотивиращо самоунищожението.[1]
Чувството за святост се свързва с мита за възмездието чрез образа на Рая и Ада, с първородния грях, с праведноста. Днес секуларизацията е довела до отхвърлянето на всички тези митове, но по някаква странна логика, освободения от тези митове човек се чувства освободен и от чувството за святост. Дори е готов да обяви за израз на наивност такива ценности като вяра, надежда, любов, състрадание, милосърдие и т. н. Да се запази и възвърне чувството за святост означава преди всичко да се преодолее едно дълбоко духовно израждане. Това предполага да се укрепи и поддържа у човека надеждата и вярата в такава форма на управление и устройство, в която хората наистина да са равни, да няма потисничество, насилие, експлоатация. В нея общуването между хората и природата да е изчистено от белезите на хищничеството, разрушителността и агресивността. Вярата в такова бъдеще е нужна на човека, за да има той воля и сили винаги да се стреми към нещо свято, светло и съкровено, и в името на това да е готов да се бори и да направи нужното за неговото осъществяване тук, на Земята[2].
Смятам за необходими още веднъж да подчертая, че духовното представлява сферата на висшите ценности, свързани със смисъла на живота и предназначението на човека в света. Човешката духовност включва три основни начала или, както подчертахме три способности: познавателно, нравствено и способност за избор и творчество. Съответстват им три типа духовни творци: мъдрецът (знаещият, познаващият), праведникът (светецът) и художникът. Сърцевината на тези начала е нравствеността. Ако знанието ни дава истината и ни сочи пътя, то нравственото начало предполага способността и потребността на човека да излезе извън пределите на своето егоистично „Аз” и чрез действията си да утвърждава доброто. Способността на човека да твори е „заложена в неговите генно-културни предпоставки, в био-генетичната му структура. Именно „интелектуалните, естетическите и моралните предпоставки, заложени в генно-културната структура на човека го правят качествено различно същество от другите биологични същества, което върху основата на набирано нов тип информация за света по пътя на познанието може да прави избор на вариант за действие, за реализация на една или друга предварително зададена цел, може да твори по един или друг начин в съответствие със своето разбиране на красотата на едни или други неща и да оценява своите индивидуални действия и действията на другите индивиди от гледна точка на принципите на доброто или злото”[3].
В една или друга форма, няколко пъти в настоящето изложение подчертахме, че въпросът за смисъла на човешкото битие и предназначението на човешкия живот или какво представлява светът и какво е мястото на човека в него, е една от основните теми във философските учения. Но все още няма задоволителни отговори на тези въпроси – много от тях страдат от едностранчивост, други са прекалено абстрактни, трети тласкат човек в неправилна посока…
Преди да се опитам да дадем собствена интерпретация на този изключително важен въпрос, ще се спра малко по пространно на статията на Д. Станков в „Нов речник по морал и етика”[4].
Въпросът за смисъла на живота е една от основните екзистенциални теми в най-новата философия на Запад и на Изток през XIX и XX в. Това е време, когато Бог и разум окончателно изгубват своя най-съкровен смисъл и значение. Философията, в своя отказ от рационализма, стига до ценностен нихилизъм и скептицизъм. Един от най-ярките примери е „философията на живота” на Ар. Шопенхауер и Фр. Ницше. След тях тя стига до другата крайност – до безсмислието на живота и до отричането на морала.
Едуард фон Хартман и Сьорен Киркегор стигат до ирационалните дълбини на битието, от които извеждат изначалното безсмислие на живота. По-късно Жан-Пол Сартр и Албер Камю разкриват пълната безсмисленост и абсурдност на човешкото битие. Мартин Хайдегер също така не може да намери смисъл на живота в един свят без Бог, където човек е захвърлен. Освалд Шпенглер говори за залеза на хуманистичните тенденции на Запад, за техницизирането и машинизирането на човешкия живот, за неговото дехуманизиране.
Изложението на моралната си философия руският философ Вл. Соловьов започва със следните въпроси: „Има ли нашият живот изобщо някакъв смисъл? Ако да, има ли той нравствен характер, съдържа ли се той в нравствената област? И ако е така, то в какво се състои неговото вярно и пълно определение?” Той обвързва проблема за нравствения смисъл на живота с ролята на философията като теософия – за неговото решение, рамкирано от метафизиката на всеединството. Нейната цел е да обхване живота като пълнота на битието, взето в органична връзка между божествения, човешкия и природния живот, в което се състои съкровеният нравствен смисъл на живота. Моралната философия на Вл. Соловьов не може да даде що-годе задоволително решение на смисъла на човешкия живот.
Всъщност конкретно-историческите обстоятелства определят границите на реализация на човешките същностни сили, продължава Димитър Станков. В този контекст следва да се има предвид, че доброто изразява по особен начин смисъл, съдържанието, значението и назначението на човешкия живот. Представата за доброто се идентифицира с целта и смисъла на живота. Животът се проявява като основна, главна и единствена най-висша форма на осъществяване на доброто.
Когато си задаваме въпроса за смисъла на човешкия живот, ние искаме да получим съдържателен отговор, който има безусловно нравствено-екзистенциално и ценностно значение. Въпросът „За какво живея?” предполага висша цел, която се намира зад пределите на индивидуалния живот. С други думи, става въпрос за това, струва ли да се живее. Понятието „смисъл на живота” има специфично морално и екзистенциално звучене. Има ли нашият живот положителна ценност с универсален и безусловен характер? Или той няма никаква стойност и не заслужава да се живее? Това е най-сложният и заплетен екзистенциален въпрос на човешкото битие, пред който се изправя всеки човек. Всеки човек сам решава този въпрос индивидуално.
Човешкото общество в своята цялост е само една съвсем малка частица от нашета планета, една молекула от нея, един атом от слънчевата система, един електрон от вселената. Това се отнася и до човека и преди всичко за него. Защото човекът исторически предшества обществото.
Смисълът на човешкия живот неотменно и твърдо е определен от природните закони, които са получили най-ярко изражение в два основни инстинкта[5], вложени в биологичната същност на всяко живо същество: инстинкт за продължение на вида и инстинкт за самосъхранение. Най-простото, първично и най-лесно определение на предназначението на човека може да бъде направено, като се има пред вид значението на тези два инстинкта. Като всяка теория и тази е относителна, защото тя единствена да ни даде ясно и пълно обяснение на предназначението на човека. Но все пак, най-правилно, най-малко погрешно и най ясно е определението, което изхожда от наличността на тези два инстинкта като основни положения. Всеки човек е длъжен да даде на природата това, което самият той е получил. На първо място, всеки е получил живот и е длъжен на свой ред да създаде живот: роден е, и трябва да роди – трябва да продължи чрез себе си човешкия вид на земята. А когато минат известен брой години, през които нормалният човек е могъл да роди и да отгледа деца, природата, приемайки, че той е изпълнил своето предназначение, постепенно му отнема жизнените сили. В основата на инстинкта за продължение на вида се корени и родителското чувство, защото инстинктите не са извор само на чисто физически, но и на физични прояви. Но в отделния човек, за да може той да изпълни тази неотменно вложена в цялото му същество задача, природата е вложила успоредно с инстинкта за продължение на вида и инстинкт за самосъхранение – за да може да продължи своя вид, човекът трябва да се запази: да се храни, да се облича, да не се разболява, като се разболее, да се лекува, да не си отиде от тоя свят преждевременно. Но първичен и основен все пак е инстинктът за продължението на вида.[6]
М. Геновски смята, че за да бъде осъществено природното предназначение на човека, той е подчинен на необходимостта да бъде организиран. Ето и природното обяснение на причините за пораждането и предназначението на обществото – цялата обществена и стопанска организация е създадена, за да се улесни човека в неговата върховна природна мисия, да се запази от зверове, от болести, от глад, от природни стихии и въобще да си направи живота по-лек, по-удобен, та да може да роди потомство и да го отглежда: да го запази, да го изхрани, да го възпита, да го подготви за живота – да изпълни и то на свой ред своето природно предназначение.
В книгите си „Лекарят и душата” и „Увод в Логотерапията. Смисълът на живота” В. Франкъл формулира три основни групи ценности, които според него покриват целия спектър на човешката отговорност и осмислят живота на човека чрез: това, което ние даваме на живота, което намира израз в творческата дейност (ценностите на творчеството са свързани с професионалната реализация); това, което вземаме от света под формата на ценностна система (ценностите на преживяването отговарят на задачата да се преживява радост, щастие и любов); позицията, която заемаме спрямо съдбата като нещо, независещо от нас (ценностите на нагласата стават приоритет при условия, в които животът не е „нито творчески плодотворен, нито богат на преживявания”). Последната група ценности се мисли от В. Франкъл като „едно ново царство на ценностите, които с положителност спадат към най-висшите”. Става дума за ценността на понасянето на неизбежните затруднения в живота.
Човекът е същество, което превръща мъртвите вещи в оръдие на духовно овладяване на света. Сега той трябва да осъзнае този трагизъм, ако иска да оцелее. То трябва да одухотвори и очовечи своята собствена сила и енергия, придобити и натрупани по пътя на еволюцията… От преобразувател и фактор на изменение, на човека му предстои да се превърне в мярка на развитие и духовност, а духовността да се превърне в принцип на развитието [7].
Смисълът на живота и изобщо смисълът е основна тема във философията, теологията, литературата и изкуството. Той неизменно присъства във всекидневното общуване между хората. Постепенно стигаме и до убеждението, че понятията смисъл на живота и тайната на живота са синоними. Ние съществуваме твърде кратко на този свят. Знаем, че на всеки е дадено ограничено време, но не знаем колко е то докато не свърши. Нерядко се улавяме, че сме изпълнени с неудовлетворение от постигнатото – струва ни се, че е малко, че сме прахосали земното си време за маловажни неща, а би могло да извършим по-полезни, по-дълбоки и по-смислени дела. И въпреки това сме подвластни на едни и същи парадокси – изпитваме например истинско страдание, когато загубим пари, предмети или имущество, но с учудващо разточителство губим времето си във всевъзможни лекомислени или определено празни занимания и не разбираме, че животът изтича през пръстите ни.
На всички ни се струва, че като преживяване самият живот е твърде краткотраен, но колцина биха могли да заявят, че той е и чудесно преживяване, на което трябва да се радваме ежедневно и да живеем пълнокръвно, защото това е всичко, което имаме. Но нека погледнем с очите на великолепния Валери Петров, който казва в стихотворението си „Гносеология”:
На седефения бряг
пред стихията, зелената
няма как и мисля пак
за човека и вселената.
Чудно нещо: в младостта
толкоз мъдрост притежаваме,
че с немлъкваща уста
истините й раздаваме;
после крачейки натам
по годините и друмите,
казваме по-рядко „знам“
и пестим изобщо думите;
за да литнем след това
като леко изпарение,
сякаш казали сме „А?“
в израз на недоумение.
Антропната същност на Вселената се основава на онези „опорни стълбове, върху които се изграждат новите идеи, новия възглед за света, опрян върху принципите на универсалната еволюция на Вселената във физическите, химическите и биологичните форми, продължени в историята на човечеството чрез формите и духа на културата и принципите на „божието творение” на света, проявяващи се като антропен и космополитичен принцип в универсалната еволюция на Вселената, а в човешката история като принципи на свободата и дълга[8].
Научно е доказано, че Вселената е възникнала преди 13,5 – 14 милиарда години в резултат на Големия взрив. Това е космологична научна теория, която описва ранното развитие на Вселената, чието разширяване бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. В началото Вселената е в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане. Смята се, че Вселената се ражда от нула см сингулярност, съдържаща непредставими за човешкия ум огромни количества енергия / светлина, която в следващите секунди, минути, години се превръща във вещество, в материя, съставена от ново и нови елементи, взаимодействащи в определени форми и мащаби. За първите 10-33 секунди от съществуването ѝ няма задоволителен физически модел. Общата теория на относителността предвижда гравитационна сингулярност, където плътността става безкрайна. За разрешаване на този парадокс е нужна теорията на квантовата гравитация. Разбирането на този период от историята на Вселената е сред най-важните неразрешени проблеми на физиката. Учените смятат, че преходът от едно ниво, едни форми на организираност към други по-висши не е ставал постепенно, в продължение на милиарди и милиони години, а „взривоподобно”, чрез „скокове”, „мутации”. В резултат на такива „взривове” във веригата на Универсалната еволюция при определени условия, също подготвени от цялата еволюция на Земята, условия и обстоятелства, възниква Животът.[9]
Всички данни от различните изследвания показват, че още първият Homo sapiens (разумен човек) наред с другите предпоставки-способности в епигенетичните си структури е притежавал и способността да прави избор между доброто и злото. Учените са констатирали специални мозъчни центрове, които поемат тези оценъчни функции и водят до моралния избор на човека. Когато Протагор казва, че „човекът е мярка на всички неща”, дава всъщност и първото определение на човека като върховна цел и смисъл на света. Човекът е „изведен на върха на универсалната еволюция на Вселената, разгръщаща се в съответствие с действието на антропния и космологическия принцип. Именно изведен на този космически път като нов космически фактор, независимо дали осъзнава това или не, човекът заедно с това решава въпроса за своето оцеляване, обезсмъртяване, за преодоляване на своята крайност и ограниченост във времето и пространството“[10].
Фундаменталният или така наречен „вечен въпрос” – за живата и смъртта – е вълнувал човека в цялата негова история. Отговорите на различните култури и епохи много често са различни, те са свързани с противоположни интереси, светогледи и ценностни системи. Цивилизациите имат различни приоритети по отношение на гражданите и на държавата, на правата и задълженията, на отговорностите, на свободата. Разликите в приоритетите в крайна сметка определят и основополагащата разлика по отношение на човешкия живот. Тази цена е различна в отделните държави. И в крайна сметка те изразяват духа на съответната културна епоха. В книгата си „Философията на универсалната история като фундаментална философия”, проф. Петко Ганчев предлага интересни примери, които илюстрират това. Темата за живота и смъртта, страданието от нея звучи ярко в мита за Озирис и Изида. В тази легенда се говори за голямата любов между двамата, за завистта, злобата и жестокостта на Сет, който чрез измама убива брат си Озирис, по когото страда вдовицата му Изида. В древногръцката литературата има много произведения, в които много задълбочено е разработен този проблем. Омир описва скръбта на легендарния Ахил по своя приятел Патрокъл, който пада пронизан от троянска стрела; един от най-великите войни на Древна Гърция Ахил моли боговете да го пощадят, когато разбира, че ще загине от стрелата на Парис, който го улучва в петата. Невероятна вътрешна, дори трагична, борба води със себе си Хамлет, който си задава въпроса: „Да бъдеш или да не бъдеш?” Фауст преминава през тежки изпитания, продал душата си на Мефистофел, за да разбере смисъла на живота. И в световната, и в нашата литература има безброй примери в това отношение. Как звучат думите на Хр. Ботев „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира?”, обобщава П. Ганчев.
Всъщност различните проявления на живота, различните жизнени дейности, които се извеждат в една или друга обикновена житейска философия, в изкуството или във философските системи, са все прояви на стремежа на „разумния човек” да победи своята ограниченост във времето, своята крайност и смъртност, да се обезсмърти съзнателно или несъзнателно, интуитивно чрез определени актове – било то чрез творчеството в изкуството, в управлението и властта, в определен занаят, в определена професия, в спорта, чрез създаване на деца и т.н.
Темата за живота и смъртта е органически свързана с въпросите за любовта и омразата, за доброто и злото. Фундаментални за всяка култура и културна епоха са въпросите за свободата и робството, дълга, отговорността и безотговорността, справедливостта и равенството и пр.
Литература:
1.Бердяев, Н. Смисълът на историята. С., 1994.
2.Вебер, М. Смисъл и ценност. С., 1998.
3. Ганчев, П. Философията на универсалната история като фундаментална философия, т. 2. С., 2012.
4. Загоров, О. Философията като култура на духа. С., 2002.
5.Станков, Д. Нов речник по морал и етика. С., 2008.
6. Тахиров, М. Тревожен оптимизъм. С., 1998.
7. Ясперс, К. Смысъл и назначение истории //Республика, с. 240-287. М., 1994.
[1] Тахиров, М. Тревожен оптимизъм. С. 1998, с. 61.
[2] Пак там. с. 62.
[3] Ганчев, П. Философията на универсалната история като фундаментална философия, т. 2. С., 2012, с. 31.
[4] Станков, Д. Нов речник по морал и етика. С., 2008, с. 314.
[5] Инстинктът е онази унаследена – вродена при самото раждане или по-късно проявила се – способност на живите същества, чрез която те са в състояние да реагират на външните дразнители, като по този начин запазват съществуването си и осигуряват това и на потомството си.
[6] Геновски, М. Общественост и култура. С., 1939 г., с. 28-31.
[7] Загоров, О. Философията като култура на духа. С., 2002г., с. 109.
[8] Ганчев, П. Философията на универсалната история като фундаментална философия, т. 2. С., 2012, с. 25.
[9] Пак там. с. 28.
[10] Пак там . с. 32.