Изминаха над осемдесет години от ранната смърт на поета Кръстю Борисов (28.ХI.1925 – 20.ХI1.1944) от град Дебелец, Великотърновско. Днес той, както редица още родни творци, отишли си съвсем млади, е почти непознат. И той, като част от тях, е отнесен от Жълтата гостенка. И той се „радва“ на следсмъртна тънка книжчица, посбрала иначе пръснатата му по ученически и литературни издания поезия. Защо надничаме след толкова време по страниците на „Стихове“, издадена през ноември 1945 г., печ. „Отец Паисий“, В.Т.?
In memoriam
Кръстю Борисов е роден на 28 ноември 1925 г. в град Дебелец, Великотърновско. Починал, ненавършил 19 години, на 20 ноември 1944 г. от туберкулоза.
Поезията му, пръснатата по ученически и литературни издания, е събрана и издадена посмъртно в тънка книжка със заглавие „Стихове“, ноември 1945 г., печ. „Отец Паисий“, Велико Търново. Тази година тя е преиздадена отново…
Творчеството на Борисов, за краткото му житейско битие, дава заявка за несъмнено литературно дарование. Младежът се отличава с наблюдателност и социална чувствителност за барутното време, в което съществува. Говори за бушуващата война с ненавист и възпява бъдещия свободен труд. По редовете съжителстват героичната българска история и краткият събитиен анализ. Ясно изразената надежда за очакван мир по света, „снимки“ на нерадото селско настояще и жадувани промени в гражданския хоризонт. Поетът говори, по спомени на съвременници, с възторг за Смирненски: „Аз съм чел повече от 100 пъти неговите стихотворения. Особено ми харесва „Желтата гостенка“ (по правописа в уводната част)… Тя ми допада. Тая коварна болест се е загнездила и в моите гърди. Но аз ще се боря. Искам да живея и да дам това, което мога!“ Което и ни завеща в лириката си и в преводите си на Бодлер и Ламартин.
Не трябва да търсим в творчеството на Кръстю Борисов избистрена партийна принадлежност и политическа ангажираност. Водещи в тематичните му предпочитания са мирът, родината, хармоничното съществуване, градивният труд. Заветите на предците, човечността, детството, красивата природа. Достатъчно показателни са заглавията на включените в книгата стихове: „Хайдути“, „Човешка песен“, „Към родината“, „Химн на труда“, „Борба за живот“, „Бъдеще“ и т.н. В някои творби – например „Ехо“, ясно се долавя идейният пример на Ведбал, без той да е механично копиран. На друго място авторът осъзнато и честно споделя пред аудиторията моралното си кредо:
Гърдите ми са много тесни.
Жадувам слънце и простор.
Затуй младежките ми песни
са пети сякаш в глух затвор.
Но аз живея, крепна, пиша.
В стиха ми се разгаря плам.
И в всяка песен жажда диша
на хората да се раздам.
Все пак, на фона на всичко споделено дотук, не можем да отминем и темата за смъртта. Тя не е доминираща, ала и в нейната същност се потапя перото на тъй младия още автор. В малкото редове на оставеното от него не срещаме себеокайване, жалба да не бъде забравян, или пък плаха надежда горчивата чаша да го отмине поне още малко. Разкриваме през праха на времето изповедна споделеност, която не може да не роди вълнение:
Сега е есен… тъмното пълчище
на спомените иде на вълни.
Приседнал като старец до огнището,
броя без плач последните си дни.
„Морна песен“
Мисля си, колко ли имена на млади творци като Кръстю Борисов, едва напъпили за пролетта на своя интелектуален апогей, са угаснали в забвение без време. Има от столицата и от „провинцията“. Има и автори, оставили тленното си съществуване в странство. Те са частички от мозайката на българската литература и може би е добре да се състави сборник с тях и с най-емблематичните им произведения. Кому е нужно подобно начинание? Ами на нас и на интелектуалната ни памет. Която стана твърде избирателна, особено след „вододела“ на 1989 г. – създаден от провидението явно заради нашите безкрайни балкански грехове…
––––
Кръстю Борисов, „Стихове“, печ. „Отец Паисий“, В.Т., ноември 1945.
ПРОЛЕТНА ПЕСЕН
Вятърът през синурите тича,
гали всичко с пламнала ръка;
планината бързо се съблича,
зашумява буйната река.
Някой вика… Бодър ек полазва,
избълбуква в някой дол нечут.
Утрото разкрива светла пазва
и ни кани към живот и труд.
Слънцето проряза с меч мъглата
и снегът кат песен отшумя.
Вятърът изтича над полята
и погали сънната земя.
Слънцето е грейнало навсъде –
над поля, села и градове.
Братя, пролет хубава ще бъде,
пролет без мъгли и ветрове!
Слънцето е грейнало в гръдта ми,
слънцето е спряло над света.
Пролетта към изгрева ме мами
и отнася гнилите листа.
***
ОРАЧ
Слънцето към заник бавно слиза.
Тежка пара лъха угарта.
Лепне веч изкаляната риза.
Кал и пот се стичат по гръдта.
Дий! Браздите бавно се чертаят.
Ралото едва, едва върви.
Кравките краката си мотаят.
Гладни са…Но – Дий! Върви, върви!
Синурът те спира… Хайде! Връщай!
Ралото пълзи едва, едва.
Нивата е малка… С взор поглъщай
целината, чезнеща в трева!
Лепне веч изкаляната риза.
Ти се къпеш в пара, кал и пот.
Слънцето към заник бавно слиза,
както слиза твоя чер живот.
Всеки синур плахо те поглежда,
тръпне в жажда да го изореш.
Плоден е…А някаква надежда
блика в теб… И пак ореш, ореш.
Вярваш ли, че плугове железни
с мощ ще забраздят от край до край?
Хората ще поздравят зората.
В всеки поглед радост ще сияй.
Ний ще пеем, мои бледи братя!
Ще захвърлим кривите рала.
Тракторите ще браздят полята
с песни и бензинена мъгла.
***
ЧОВЕШКА ПЕСЕН
По прашни пергаментни листове –
развявани безспир от ветровете –
ти вписа кървавите редове
и огнения химн на вековете.
Познаваме те с лък и кървав меч,
познаваме те в дивата ти злоба,
познаваме те в мир и дива сеч
на времето от прашната утроба!
От бури, дъждове и ветрове
ти търсеше подслон из пещерите,
а в бой със хищни зверове
в отрова си потапяше стрелите.
Прахът се трупа много векове,
затрупва кървавото старо време,
във пътя си с човешки стихове
ний вписваме най-новите поеми.
В праха заглъхва като странен ек
поемата на дивата далечност,
сред хората върви един човек
и им мълви за мир, любов, човечност.
***
ЗАВРЪЩАНЕ
Тая вечер балканският влак
ме остави в притихналата гара.
Аз потъвам в студения мрак,
от фенера ръждиво прогарян.
И кат шепот дочувам отвъд
гласове на пияни колари.
Влакът шумно тръгва на път
край кантони, спирки и гари.
Аз се връщам в гръдта ви, села,
с притаени кирпични къщурки,
дето спяхме в корави легла
под шума на чекръци и хурки.
Сладък сън е приспал Дебелец
под шума на дъжда в тишината.
Песента на измокрен щурец
спомня детските дни в равнината.
Аз възлизам по калния път.
Дрънкат някакви стари каруци.
… да заспя в твойта сламена гръд,
мое село, завит в ямурлуци!
И да слушам, как влажна мъгла
шумоли като шепот на хурки!
Мои бедни кирпични села,
мои в сън притаени къщурки!
