Икономиката на Европейския съюз развива системно влошаване: БВП нараства едва с 0,2%; инфлацията е висока – 3,2% (енергийната е 10,3%); безработицата също е голяма – 6,0%.
Икономиката на България показва още по-голямо влошаване, което не е неочаквано: спад на растежа на БВП от 3,0% на 2,9% с тенденция да спада още повече; инфлацията е вече не до 2,0%, а скочи засега до 6,8%; безработицата е вече 3,2% и вероятно ще нараства. Дефицитът за месец май с натрупване е в размер на -2,5 млрд. евро и представлява -2,0% от БВП – най-високата стойност за последните 20 години (от 2007 г. насам).
Странно или не, но макрорамката не е готова, прогнозира се че заедно с предложението за Бюджет 2026 г. ще бъде внесена и тя. Това ще стане до края на м. юни, което е твърде късно и не оставя време за сериозна дискусия.
Все пак, даже без нея, може да се направят някакви съществени прогнози.
1. Инфлацията ще увеличи съществено приходите
Първо, високата инфлация, която е трагедия за хората с ниски средни доходи, ще подбутне нагоре приходите на бюджета. Инфлацията увеличава приходите чрез ДДС (най-важният канал), което расте почти 1:1 с цените; акцизи – растат частично (зависи от количествата), осигуровки и ДОД растат, ако заплатите догонват цените; печалби и корпоративни данъци често растат повече от инфлацията. Общото правило е че приходите растат приблизително с номиналния БВП, но малко по-бързо (еластичност 1,05–1,15). Не всички приходи се увеличават от инфлацията, понеже около 70% са чувствителни (ДДС, ДОД, осигуровки, печалби), а около 30% са по-слабо обвързани. Ефект от инфлацията, следователно при такава от 6.8%, ще има около 4.8% общ ефект върху бюджета. Като процент това ще доведе до 3,5%-5,5% увеличение на приходите (само от инфлацията), а като сума 1,8 – 2,3 млрд. евро. Има обаче три фактора, които могат да намалят ефекта: падащо потребление, ако инфлацията „изяжда“ доходите, т.е. по-малко ДДС; слабата събираемост, понеже при криза расте сивият сектор; и накрая, политически компенсации като помощи, субсидии, които ще „връщат“ инфлационния приход. Реалистичният нетен ефект ще е между 1,3 – 1,8 млрд. евро повече бюджетни приходи, а е вероятна още по-висока инфлация.
2. Разходите за персонал могат да намаляват без орязване на заплатите
Сега да поговорим за възможното ограничение на разходите. В условията на ускорена инфлация и забавящ се икономически растеж българските публични финанси се оказват под двойно напрежение. От една страна, инфлацията от порядъка на 6.8% генерира допълнителни бюджетни приходи – приблизително между 1,3 и 1,8 млрд. евро годишно. От друга страна обаче, тя автоматично повишава разходите чрез механизми като индексация на заплати, пенсии и социални плащания. В този контекст въпросът за оптимизация на разходите не е просто фискална дисциплина, а необходима структурна реформа.
Особено показателни са секторите на Министерството на вътрешните работи (МВР) и Министерството на отбраната (МО), които формират близо половината от всички разходи за персонал в държавния бюджет. Само за няколко години разходите за заплати в тези системи нарастват с над 60%, достигайки приблизително 6.9 млрд. лв. (около 3.5 млрд. евро). Това динамично увеличение е до голяма степен резултат от автоматично обвързване на възнагражденията със средната работна заплата в икономиката – механизъм, който в условията на инфлация усилва разходния натиск. Една целенасочена програма за намаляване на разходите с около 10% е напълно постижима, ако се приложи комбинация от селективни мерки. Най-същественият ефект идва от ограничаване на автоматичния ръст на заплатите. Вместо пълна индексация, може да се въведе частичен или диференциран подход – например по-висок ръст за оперативния състав и ограничен за административния. Само тази мярка би донесла икономии от приблизително 280 млн. евро, което представлява значителен дял от необходимото намаление. Втора ключова посока е оптимизацията на административния персонал. Данните показват, че в тези системи съществува относително голям дял спомагателни и административни позиции. Съкращение от порядъка на 15–20% в този сегмент би довело до допълнителни икономии от около 120 млн. евро, без да се засягат директно основните функции по сигурност и отбрана. Показателен индикатор за неефективност е и наличието на над 4 хиляди незаети щатни позиции в МВР. Закриването на значителна част от тези щатове – например 60% – може да спести около 50 млн. евро годишно. Тази мярка е особено важна, защото не засяга реално заети служители, а премахва „резерви“ в системата, които често служат като буфер за бъдещо разширяване. Допълнителен ресурс може да се освободи чрез преразглеждане на практиката за едновременно получаване на пенсия и заплата в публичния сектор. Ограничаването на подобни двойни плащания или въвеждането на стимули за доброволно напускане би донесло още около 50 млн. евро икономии. Към тези мерки могат да се добавят и по-структурни реформи – сливане на дублиращи се административни звена, централизиране на функции като обществени поръчки и човешки ресурси, както и по-стриктен контрол върху извънредния труд и бонусните системи. Макар ефектът от всяка от тези мерки поотделно да изглежда ограничен (между 1 и 2% от фонда), в съвкупност те могат да добавят още около 100–125 млн. евро икономии. Сумираният ефект от всички тези действия достига над 600 млн. евро, което надхвърля необходимото за 10% намаление. Това означава, че дори при частично прилагане – поради политически или социални ограничения – целта остава напълно реалистична.
Ключовият извод е, че устойчивата фискална консолидация не изисква механично орязване на разходи, а интелигентна селекция. Защитата на оперативния капацитет на полицията и армията може да бъде съчетана с редуциране на административната тежест, ограничаване на автоматичните механизми за растеж и по-добро управление на човешките ресурси. В крайна сметка, именно такава комбинация от мерки позволява не само краткосрочно спестяване, но и дългосрочно повишаване на ефективността на публичния сектор.
3. Има възможност за „хибриден модел“ на растеж на заплатите
В условията на ускорена инфлация и забавящ се икономически растеж въпросът за управлението на публичните разходи, особено за заплати, придобива стратегическо значение. България се сблъсква с класическия „ефект на разтварящата се ножица“: инфлацията увеличава номиналните приходи, но същевременно автоматично раздува разходите чрез механизми за индексация. В този контекст традиционното обвързване на заплатите в публичния сектор със средната работна заплата се превръща в процикличен фактор, който усилва нестабилността на бюджета.
Особено ясно това се вижда в секторите на сигурността и отбраната (МВР и МО), които концентрират почти половината от всички разходи за персонал. Там автоматичните механизми доведоха до ръст на заплатите от над 60% за кратък период – динамика, която трудно може да се поддържа при забавящ се икономически растеж.
Европейският опит показва, че устойчивите системи не използват едно-единствено „котвено“ число. В повечето страни от ЕС публичните заплати се определят чрез комбинация от индексация към инфлация, бюджетни ограничения и политическо договаряне, а не чрез автоматично обвързване с конкретен показател. Това позволява гъвкавост и контрол върху разходите.
Същевременно, в ЕС се наблюдава ясно изразена тенденция по отношение на минималната работна заплата. Европейската директива за адекватни минимални заплати препоръчва тя да се ориентира към около 50% от средната и 60% от медианната работна заплата, като индикатор за социална адекватност. Този принцип фактически установява минималната заплата като котва в долната част на разпределението на доходите, но без да я превръща в универсална база за всички останали възнаграждения.
Точно тук се открива възможността за хибриден модел от „европейски тип“. Вместо да се избира между крайностите – обвързване със средната (което води до разходна експанзия) или с минималната заплата (което би било твърде рестриктивно и нетипично за ЕС) – може да се изгради система, която съчетава предимствата на двата подхода.
В такъв модел:
- минималната заплата играе ролята на социален референт, обвързан със средната (около 50%);
- публичните заплати се индексират частично към инфлацията и бюджетните възможности, а не автоматично към средната заплата;
- въвеждат се таван и диференциация между различните категории персонал.
Така се постига баланс между три цели: фискална устойчивост – чрез контрол на разходите; социална адекватност – чрез минимална заплата, обвързана със средната; административна ефективност – чрез запазване на стимули за квалифициран труд.
Ключовият извод е, че европейската практика не подкрепя механично обвързване, а многофакторни системи с ясно зададени ограничения. В този смисъл реформата в България следва да се насочи не към избор на „един правилен показател“, а към изграждане на балансирана рамка, която съчетава икономическа логика и социална справедливост.
Законодателно предложение (примерен текст)
1. Изменение в Закона за държавния бюджет (или ежегоден закон)
Нов член:
Чл. X (1) Годишното изменение на разходите за персонал в държавния бюджет не може да надвишава номиналния растеж на брутния вътрешен продукт за съответната година.
(2) Когато прогнозната инфлация надвишава 5 на сто или бюджетният дефицит надвишава 3 на сто от БВП, Министерският съвет въвежда ограничителен механизъм, при който индексът на увеличение на възнагражденията в публичния сектор се намалява с не по-малко от 30 на сто спрямо стандартната формула.
(3) Общият размер на разходите за персонал по консолидираната фискална програма не може да надвишава 11 на сто от брутния вътрешен продукт.
2. Изменение в Закона за държавния служител (ЗДС)
Нов раздел: „Механизъм за определяне на възнагражденията“
Чл. Y (1) Основните месечни възнаграждения на държавните служители се актуализират ежегодно по комбиниран индекс, който включва:
1. инфлационен компонент – до 40 на сто;
2. компонент, отразяващ изменението на възнагражденията в публичния сектор – до 30 на сто;
3. фискален компонент, съобразен с бюджетните възможности – до 30 на сто.
(2) Годишното увеличение на възнагражденията не може да надвишава 6 на сто, освен при изрично решение на Народното събрание.
(3) За различните категории персонал се прилагат диференцирани коефициенти:
1. за служители с оперативни функции – прилагане на пълния индекс;
2. за административни длъжности – до 70 на сто от индекса;
3. за висши ръководни длъжности – до 50 на сто от индекса.
3. Връзка с минималната работна заплата
Чл. Z (1) Минималното възнаграждение за най-ниските длъжности в държавната администрация не може да бъде по-ниско от 1,2 пъти установената минимална работна заплата за страната.
(2) Министерският съвет определя минималната работна заплата, като се съобразява с референтна стойност от не по-малко от 50 на сто от средната работна заплата в икономиката, в съответствие с европейските насоки за адекватност.
(3) При отклонение от стойността по ал. 2 Министерският съвет представя мотивиран доклад пред Народното събрание.
Предложеният модел следва европейската практика (без механично обвързване), запазва социалния стандарт чрез силна връзка МРЗ–СРЗ (≥50%), въвежда твърд фискален контрол върху заплатите, позволява гъвкавост при кризи. Това е реалистичен път едновременно към бюджетна стабилност, социална защита и и институционална ефективност.
4. Скритият резерв: прогресивното данъчно облагане
Не ми се повдига тази тема, но тя е неизбежна. България функционира с данъчна система със силно регресивни характеристики, която обективно облагодетелства високите доходи и капитала – модел, който често се определя като олигархичен по своите икономически ефекти. Това не е просто идеологическа оценка, а логичен резултат от структурата на приходите – ниски и плоски преки данъци, съчетани с висок дял на косвените (ДДС и акцизи), които тежат относително повече върху домакинствата с по-ниски доходи. Така публичният сектор разчита повече на потреблението, отколкото на платежоспособността, което ограничава възможността за активно фискално управление.
В този смисъл въпросът за прогресивното облагане не е политически лозунг, а въпрос на нерационално неизползван финансов ресурс.
Колкото и са се кълнят ПБ че „няма да се пипат” данъците (така ги учи Фискалния съвет), животът ще ги накара да ги „пипнат”. Или МВФ заедно с ЕЦБ и ЕК.
Годишните приходи от данък върху доходите на физическите лица в България възлизат приблизително на около 2,3–2,6 млрд. евро. Плоската ставка от 10% означава, че системата практически не прави разлика между ниски, средни и високи доходи. В резултат бюджетът губи възможността да извлече по-голям ресурс от най-високодоходните групи, които имат значително по-висока платежоспособност.
С други думи, сегашната система е проста, но не е неутрална – тя прехвърля относителна тежест към по-ниските доходи, докато оставя висшите сегменти сравнително леко обложени.
Какво би станало, ако се приложи не радикална, а умерена, типично европейска схема?
Например:
- доходи до равнището на средната заплата – 10% (без промяна);
- доходи между една и три средни заплати – 15%;
- доходи над три средни заплати – 20%.
Това не е революция. Това е стандартна логика, прилагана в почти всички държави от ЕС, където данъчната система е едновременно източник на приходи и инструмент за балансиране на неравенствата.
Дори при консервативни допускания ефектът е съществен, тъй като най-голямата част от населението остава в долния диапазон (без промяна в данъчната тежест), а по-високите доходи се концентрират в сравнително малка, но платежоспособна група, дори ограничена прогресия води до видим ефект.
Оценките показват:
- от средния сегмент → около 150–200 млн. евро допълнителни приходи
- от високия сегмент → около 400–600 млн. евро
Общо това означава приблизително 0.5 – 0.8 млрд. евро годишно.
Още по-интересен е вторият пласт – облагането на капитала.
В България дивидентите се облагат с едва 5%, доходите от капитал често се ползват с преференциален режим. Дори умерено увеличение – например до 10% – би донесло допълнително 200 – 300 млн. евро.
Когато се съберат двата канала, се получават около 0,7 – 1,0 млрд. евро допълнителен годишен ресурс!
Ако поставим този резултат в по-широката картина (инфлацията добавя 1,3 – 1,8 млрд. евро, оптимизацията на разходите – около 0,6 млрд. евро, прогресивното облагане – до 1,0 млрд. евро) се очертава общ ресурс от порядъка на 2,6 – 3,4 млрд. евро. Това е величина, съпоставима с текущия бюджетен дефицит.
Както вече беше показано, дори умерена прогресия в подоходното облагане може да донесе 0,5–0,8 млрд. евро годишно плюс още 0,2–0,3 млрд. евро от капиталови доходи, или общо около 0,7–1,0 млрд. евро. Това е сериозен ресурс. Но тук не свършва „скритият резерв“.
Известно е, че България поддържа един от най-ниските корпоративни данъци в ЕС – 10%. На пръв поглед това създава конкурентно предимство. На практика обаче ефектите са противоречиви. Положителният аргумент, представян и от ПБ, е че ниският данък стимулира инвестиции, привлича капитал и улеснява сметките на бизнеса. Ако това наистина беше вярно, България щеше да е препълнена чуждестранни инвеститори. Но не е! На практика реалният резултат е ограничен фискален принос от печалбите, но пък той е свързан със силно благоприятстване на високодоходни сегменти. Причината е добре известна в икономиката, а именно инвестициите зависят много повече от институционалната среда, инфраструктурата и пазара, отколкото от 2–3 процентни пункта данък.
Отново не става дума за радикална реформа при облагането на печалбата, а за постепенно приближаване към европейската норма.
Примерен сценарий:
- малки и средни предприятия с 10% (без промяна)
- големи компании и високи печалби – отново 15%
- въвеждане на ефективна минимална ставка (за ограничаване на „оптимизации“)
Приходите от корпоративен данък в България са приблизително 1,8–2,0 млрд. евро. Дори умерено увеличение на ефективната ставка върху по-големите печалби би довело до 20–30% ръст в приходите от този сегмент, което означава около 0,3 – 0,6 млрд. евро допълнително. Важно е да се подчертае, че няма да се пристъпва към рязко увеличаване на данъка за всички или унифициране на висока ставка. По този начин се избягва и административно усложняване на системата, което би подкопало конкурентоспособността.
Ако добавим този елемент към предходните, получаваме общо около 2,9-4,0 млрд. евродопълнителен ресурс – една огромна цифра!
Тук се крие най-важният момент – дефицитът не е неизбежен резултат от икономическата ситуация. Той е следствие от начина, по който са структурирани приходите (данъчна система), разходите (механизми за нарастване) и правилата, които ги свързват.
Прогресивното облагане в този контекст не е нито наказание, нито идеологически обрат. То е инструмент за възстановяване на баланса. Ако първите три елемента показват, че бюджетът има ресурс и вътрешни резерви, то четвъртият разкрива нещо още по-съществено – България не страда от липса на средства, а от ограничена способност да ги мобилизира справедливо и ефективно. Именно тук се намира „скритият резерв“ – не в нови данъци, а в по-разумен дизайн на съществуващите.
С пожелания за успех!
