– Да започнем с няколко думи за Вас, казани от Вас.
Човек, който се опитва да се опитва да превъзмогне етническите си и религиозни представи, както и научните си занимания, и да се довери на същността, която му подсказва някаква друга по-интимна и по-сакрална истина. Аз съм завършил история, докторант съм в момента по „Психология на религията“ в СУ, написал съм 15 книги, 14-сет да речем че са свързани с някакъв вид творчество и една, която е изцяло енциклопедична, това е „Съвременна Българска енциклопедия“, автор съм на „Речника на чуждите думи“, на един от тълковните речници, на два учебни речника – тълковен и на чуждите думи за ученици. Написал съм и няколко стихосбирки, няколко да ги наречем мултидисциплинарни книги, в които се съчетават теософията, религията, философията, културологията, митологията. Животът е пъстър и съм се старал да съчетая представата за него в една особена симбиоза. Баща съм на три деца, едно момче и две момичета, подчертавам, че са от една жена (смее се)…
– „Алхимията на живота. Притчите на последния“, Вашата петнадесета книга, Ви предстои да представите в сряда в Ямбол, в РБ „Г.С.Раковски“. Подозирам, че за тази книга предстои да се говори много, тъй като написаното от Вас е в категорична опозиция на каноните на Църквата, както и на каноните в историята, на каноните в историята на религията. Защо решихте да напишете тази книга?
Сама по себе си Църквата е един от начините Кризата да бъде затворена във всеки един от нас. Имам предвид Кризата като екзистенциален проблем, като търсене на Смисъла на живота…
– И само от това изречение вече ще Ви нарекат богохулник…
…Да… Но всъщност аз не хуля никого. Привърженик съм за представата за Единството на живота. В книгата има една личност-символ, която обединява всичките ми търсения и това е Иисус, равинът от Галилея, който е приеман от съвременниците си, както и до днес за превъплъщение на Светия Дух, т.е. за Господ. По никакъв начин неговото дисидентско отношение към тогавашните религиозни представи не ми дава право и аз да не се отнасям също дисидентски към сегашните религиозни представи. Аз се доверявам на връзката, която съм изградил със Същността си и прекарвам през това изключително истинско знание за мен всеки въпрос, всеки детайл от живота си, така че да разбера къде той е актуален за мен, къде е плод на измама – научна, религиозна, философска, социална. И се опитвам да намеря брод сред цялата тази пустиня от неизречени, недоказани и неосмислени неща, в която живее съвременният човек.
– Тази книга е написана през погледа, знанията и интуицията на един човек, който много е търсил. Има ли във всеки един от нас такъв човек.
Аз смятам, че и в най-обикновения и в най-невзрачния човек е вероятно да живее много дълбока и много стара същност, която не се е проявила, но не означава, че не съществува. Понякога истинската промяна започва ненадейно, невидимо, неусетно, но тя води до глобални резултати. Докато младите същности, тези, които не осъзнават дълбочината на живота и Единството на всичко, се опитват да разрешат по революционен начин определена ситуация.
Можем да разберем дали един човек е революционер или е творец от начина, по който се отнася към Греха, към укорите, към вменяването на Вина. И тук, в тази книга многократно съм се уповавал на това, което е показвал един от най-мъдрите хора, живели на Земята, носител на Същността на Последния, това е Иисус. Това не идва да съди, той идва да спаси, Той не идва да обвинява, а да насочва, той не посочва, а насочва. Това като че ли е и моята задача. Нямам намерение да обвинявам никого за това, че е християнин, мюсюлманин, кришнар. Сама по себе си нито една религиозна система не е опасна, а е опасна представата ни за нея, начинът по-който ние се опитваме да превърнем себе си в по-важни, отколкото са всички останали. А това е най-прекия начин да скъсаме представата си за Единство, да фрагментираме Цялото на отделни детайли. Защото низките страсти тържествуват тогава, когато имат малки противници. Разбивайки Единството на фрагменти, низките страсти си позволяват да тържествуват над представата си за тяхното безсилие. Без да осъзнават Единството не може да бъде разбито, това е огромна самозаблуда. Затова основната причина, около която се завъртат е представата ни за Любовта. И то във всички й възможни измерения. Не само в екстрения сексуален нагон, чрез който се постига естественото възпроизводство. А Любовта като енергия на Случването, Любовта като Жизнена сила, Любовта като онова, което кара клетките да се делят, да изграждат един организъм – организъм, който изпитва удоволствие и съпричастност към живота.
– Кой е Първородният грях, според Вас?
Няма Първороден грях, има представа за първороден грях, която е култивирана, изграждана и вграждана в живота на всеки от нас. За съжаление по тази плоскост за Греха се впускат няколко средновековни религиозни доктрини. Една от тях е велика и е свързана с българите – това е Богомилството. Бивайки дуалистична религиозна доктрина, която се основава на идеята за двете същности – едната на Сътворението, другата на Разрушението, Богомилството изпада в едно пренебрежение към естествените неща в живота и така прекъсва своята връзка с Единството и това пречи то да се превърне в естествено световно движение. Основният мотив в Богомилството е, че творчеството е грях, че промяната на баланса е грях. Самото излизане на двете сили от Мъртвата точка на силите на Сътворението и на Разрушението е вече вид проява на Грях. Следователно представата за живота се обвързва с представата на Греха. Крачката, която прави Иисус и която се надявам и ние да направим след него, е в обратната посока – да спрем да разделяме нещата на сътворение и разрушение, на добро и зло, на вина и на грях, а да приемем, че това са естествените информационни потоци, които протичат през нас и подсказват само и единствено безкрайността на живота. Когато спрем да дефинираме греха, се оказва, че той въобще не ни е нужен. Когато например сте заобиколен от семейството си, когато се наслаждавате на природата, представата за грях отсъства. Естественото състояние на човек е да бъде щастлив, да бъде любвеобвилен, да бъде благодарен, да бъде жизнен и никога не е била да бъде греховен.
– Но в християнството точно смехът, красотата са грешни, а примерно в будизма, стремежът към това е издигнат в култ…
В християнството, което е наложени при нас е един синтетичен продукт, за който са се постарали много хора, а не е Божието намерение. И тази промяна на учението на Иисус за Любовта и за Единството в християнство започва апостол Савел от Арс, самонарекъл се Павел, който всъщност превръща християнството в религиозна доктрина, в идеология на Римската империя. Тази империя е била многоетнична, многонационална и огромна като представа, трябвало е да консолидира обща визия за социалната си организация, когато противопостави на всички тези пъстри религиозни, етнически и всякакви други търсения в нея, в единен фокус. Този фокус се оказва, че римската администрация заимства от месианската доктрина на евреите, от представата, че отвъд социалното, отвъд това, което може да бъде подлагано под съмнение, съществува един висш авторитет, който съчетан с властта на владеещия Рим, вече се превръща в право на миропомазване, в богоизбраност, в богоненакърнимост, в предопределеност. И този висш авторитет е нужен, за да може римският император да управлява неуправляемата си на практика държава…
Чрез месианската доктрина, чрез миропомазването от един невидим апофатически Бог, т.е. неизразим с друго освен с представката „не-„ – невидим, неръкотворен, нетленен, недосегаем, несмъртен Бог, императорът е добивал онзи авторитет, който му е липсвал, за да може да превърне властта си в сакрална, за да превърне административната си цялост в свещенно величие. Това се осъществява с няколко крачки. Първата е въвеждането на принципата от Цезар, а по-късно от Октавиан, от Тиберий, а после и от техните наследници. При тях е интересно, че императорът посочва своя наследник, който не е негов кръвен син, получава се един вид непорочно зачатие, т.е. императорът не е имал интимни отношения с естествената майка на своя наследник. Но римската административна върхушка е затънала в такива безобразия по отношение на морала и на семейните отношения, че тази „непорочност“ се превръща в принцип. В него размиването на всякаква представа за порок води до „непорочност“. Оказва се обаче, че това не е достатъчно. Прекланянето пред култа към императора, целуването на статуите му два пъти в годината, принасянето на жертви пред тези статуи, пръснати из цялата територия, не е консолидирало достатъчно тази огромна изкуствено създадена империя. Бил е необходим друг авторитет, нещо, което е Отвъд, нещо на което не може докоснато, да бъде променено и да му бъде въздействано. Тогава Рим припознава месианската доктрина на евреите. И започва да воюва с евреите не заради християнството, не заради представата за Любовта, която той внушава, а защото Рим осъзнава, че това е основният инструмент, чрез който може да постигне тотална власт над обществото. Сама по себе си идеята на Иисус за Любовта, развивана от ранните последователи на Христос, изглежда също малко дисидентска, тъй като Любовта не подлежи на административно обобщаване, не може да бъде контролирана. Тя е в много отношения е противоадминистративна, защото е естествена, създава усещане за Единство. Представата, че си част от всичко останало ти дава свободата да си щастлив. Това е нещото, което Рим не може да допусне в една робовладелска действителност. И по време на първите гонения срещу последователите на Иисус, които нито един изследовател не е положил усилия да проучи, не са били преследвани всички християни, а само тези, които са вярвали в Любовта и в Справедливостта. Има нюанси, в които се оказва, че там, където Любовта започва да се озърта и зад рамото й да наднича срамът и грехът, там държавата се отдръпва като репресия и започва да налива средства да създава институции…
– …и страх…
Точно така. Да не забравяме, че трите опори на всяка държава са страхът, юриспруденцията и лихвата. Лихвата като тотален икономически шантаж и начин за въздействие на социалното въздействие върху хората. Страхът се оказва най-големият съюзник на администрацията, тъй като той позволява детерминиране на представата за свобода. Колкото си по-уплашен, колкото си по-зависим, толкова по-ограничена е представата ти за свобода и толкова повече си податлив на манипулация.
Църквата, ако сте забелязали, се опитва да неглежира един много важен проблем – за Мълнията на Проявление. А именно – сам по себе си Бог, който е апофатически, т.е. не е човек, не е лице, в същото време е персонифициран в една точка. И Църквата се опитва да ни накара да забравим, че Бог има за нас проявление и като Господ, и като Господ-Бог, и като утешител. Т.е., че Божието намерение е един вектор, а не една точка, че то се проявява по различни начини. Този плурализъм, който съществува, чрез образа на Мълнията на Проявление, е изключително вреден за Църквата, която не би могла да го управлява. И затова тя използва максимално най-вече Новия завет, за да внуши дистанция между представата ни за Мълния на Проявление, представена в ранните юдейски текстове и да ни накара да повярваме, че Грехът е единен е присъщ и априорен за хората, тъй както Бог е единен, неприсъщ и апофатически. Щом има един Бог, значи има един грях. На практика този дуализъм, от който Църквата твърди, че бяга, позволява създаването на ето този бинер между греха и сакралното, и предава на греха по-голяма важност, отколкото на Любовта и радостта от живота.
– Вече подчертавате пред нашите слушатели и на Вашите читатели, че „Алхимия на живота. Притчите за Последния“ е една различна книга. И докато Ви слушах се сетих за Никос Казандзакис и за неговата книга „Последното изкушение на Христос“. В началото на книгата един глас следваше Иисус и той се запита дали наистина това е гласът на Господ…
Та да Ви попитам откъде знаете, че това, което Ви подсказва интиуцията е истина?
Това дали интуицията ни говори с истина или ни вкарва в самозаблуждение е един от най-тънките процеси на спомнянето. Доверието между интуицията и Съзнанието се изгражда с течение на много години, на много опит, на много търсения. Но веднъж възникнало това доверие то прилича на едни нови невронни връзки, на едни нови пътеки, по които тече естествената информация. Най-важното проявление на това, че си се доверил на Същността си, е удоволствието от знанието, независимо е от отношението на останалите към него. След като ти си се доверил и си се изпълнил със знание, и то създава у теб еуфория от представата за Единството, заразително е не самото знание, а представата ти за Единство. Ние каквото и да научим, то ще бъде една нищожна частица от Истината. Но представата ни за Единство може да предизвика у нас еуфория, чрез която да създадем едно огромно пространство на взаимоотношения с другата действителност. Ето това е търсенето.
– А алхимията на живота е превръщането на страховете ни във…?
… превръщането на страховете ни в надежди. Прерастването на тези надежди – във Вяра. Синергията между Вярата и Надеждата – във Любов. И използването на тази Любов с всичките инструменти в Творчество. Защото няма смисъл до достигнем до определено съзнание, до определени знания, до определен резултат, ако не станем следващите, които по пътя на Мълнията на Проявлението чрез действията си да се опитат да направят този свят по-красив, по-пълноценен, по-любовен, по-светъл.
– В предварителния разговор ми казахте: „Аз отдавна знам това, което съм написал, но ми беше трудно да повярвам в това, което знам“… А в началото на книгата Ви има и една интересна молитва…
Всъщност това е един процес, при който ние се молим за благодатта на истинското знание. А една концентрирана молитва може да бъде изразена с четири думи. Първата е „Съжалявам!“ – защото ние съжаляваме заради ограничеността, в която до момента сме били, „Прости ми!“, защото се молим за покровителството към висшата сила, към която се обръщаме, „Обичам те!“, защото без Любовта няма енергия на случването и „Благодаря!“, защото благодарността придава на тази енергия на случването, която протича през нас определена форма, чрез която ние осъзнаваме случилото се като факт. „Съжалявам, Прости ми, Обичам те и Благодаря“ – това е концентрираната молитва, дадена от атлантите на кахуните в Тихия океан. Кахуните и до момента с тези четири думи лекуват всякакви болести. Защото това променя структурата на отношението между съзнание и тяло. Когато жизнената сила, чрез която Същността се проявява в тялото, тогава тялото е изключително здраво, пълноценно, светещо. И съчетанието между тези двете – тяло и Същност, води до щастие, до Еуфорията от живота.
Източник - Радио 999
