Това европейско председателство като че ли ни идва малко повече. Защото е ласкателство, а се чувстваме като на изпит. Нима не предчувстваме, че то е повече процедура по ред, отколкото заслуга чрез добродетели. Ние често напомняме какво са казали Захари Стоянов и Раковски за Русия, но свенливо подминаваме, че Иван Вазов назова Европа „блудница“. Ние често забравяме, че първата среща на България и Европа е осъществена на борда на „Радецки“. Христо Ботев изпраща почтителни телеграми на френски към Европа, извиква на самия борд „Да живее Франц Йосиф“, гарантира чест и имущество на пътниците. Но в същото време използва повелителен език към евентуалната съпротива към спирането на кораба на козлодуйския бряг. Значи почит към Европа е съвместимо с усещането за себезначимост. Ето това ни напомня Ботев, като се сещаме за неговият рожден ден.

В очите на прагматичните бакали Христо Бо­тев про­дъл­жа­ва да бъ­де досаден несретник. Душевните бакали и изкусни ха­ме­ле­они ви­на­ги ще го гле­дат с нас­мешли­во ви­со­ко­ме­рие. Оне­зи, ко­и­то веч­но се стра­ху­ват, че ще за­гу­бят мяс­то­то си на опаш­ка­та, ще се ди­вят как та­ка лу­деш­ки е про­пи­лял жи­во­та си. Дру­ги, ко­и­то ценят са­мо пла­те­ния ге­рои­зъм, доб­ро­на­ме­ре­но се тюх­кат, че не е мо­гъл да ста­не по­не де­пу­та­тин, ако не ми­нис­тър и прочее. А все пак Бо­тев ви­на­ги ще има не са­мо по­чи­та­тели, но и идей­ни си­но­ве сред нас. Той е пре­ка­ле­но все­об­х­ва­тен, за да при­над­ле­жи на фа­мил­ни кла­но­ве или на те­ма­тич­ни мо­но­по­лис­ти. Срав­ним по ин­те­лект са­мо с Лю­бен Ка­ра­ве­лов, но да­леч над­ви­ша­ващ го по та­лант, чар и ге­ройс­т­во, той е всич­ко оно­ва, ко­е­то те не­на­виж­да­ха, ко­е­то пре­зи­ра­ха и от ко­е­то се стра­ху­ва­ха. Най-ве­че от то­ва, че е от оне­зи гол­таш­ки „лу­ди гла­ви“. Той е ед­нов­ре­мен­но пат­ри­от и кос­мо­по­лит, ре­ги­о­на­лен, на­ци­о­на­лен, граж­данин на всич­ки вре­ме­на, зна­чи об­що­чо­веш­ки ин­ди­вид.

По­ет, про­ник­но­ве­но и про­ни­ца­тел­но раз­б­рал про­за­ич­ни­те мо­ти­ви и ла­би­рин­ти на из­кус­на­та дип­ло­ма­ция, ин­тим­на­та същ­ност на чо­веш­ка­та при­ро­да, са­мо­жер­т­ве­ни­я сми­съл на са­мот­но­то ге­ройс­т­во­, опо­е­ти­зи­ра­ло смърт­та ка­то въз­наг­ра­ден по­рив. За­то­ва, ако не „раз­по­ло­жим“ и съ­пос­та­вим Хрис­то Бо­тев в не­го­во­то ев­ро­пейс­ко вре­ме и лич­нос­т­на сре­да, ако не го срав­ним не са­мо в ли­те­ра­ту­рен план с об­ли­ка на не­го­во­то осо­бе­но съвре­мие, ние ед­ва ли ще про­у­ме­ем не са­мо сми­съ­ла и ма­ща­би­те на не­го­во­то ве­ли­чие, но и ще не­ме­ем пред не­го­во­то раз­ли­чие, ко­е­то по­ня­ко­га тай­но ни сму­ща­ва! Не­ка приз­на­ем, че ис­то­ри­чес­ко­то вдъх­но­ве­ние от лич­нос­ти не ви­на­ги съв­па­да с дейс­т­ви­тел­но­то им по­ве­де­ние и стой­ност с ог­лед на днеш­ни­те ни пред­ста­ви за мъд­рост и проз­ре­ние. „То­га­ва“ те са би­ли не­що ве­ли­ко, но как­ви би­ха би­ли „днес“? Не­ка не се заб­луж­да­ва­ме – ние ни­ко­га ня­ма да по­лу­чим он­зи спа­си­те­лен сиг­нал на пре­дуп­реж­де­ние от ми­на­ло­то, кой­то да ни съз­да­де иму­ни­тет сре­щу съв­ре­мен­ни заб­лу­ди. Не­ка не пре­у­ве­ли­ча­ва­ме – ня­ма повсе­мес­т­но, уни­вер­сал­но и веч­но при­ло­жи­ма исто­ри­чес­ка стой­ност на ня­ко­гаш­ни кул­тур­ни и по­ли­ти­чес­ки съ­зи­да­ния. Тук не­об­хо­ди­ми­те ми­то­ло­ге­ми са по­лез­ни по­ве­че ка­то емо­ци­о­на­лен ефект, от­кол­ко­то ка­то праг­ма­тич­на кон­кре­ти­ка. Не­що ка­то ня­ко­гаш­ни­те пър­ви оръ­дия – ефек­тът от взри­ва ка­то па­ра­ли­зи­ращ страх е мно­го по-го­лям, от­кол­ко­то ис­тин­с­ки­те фи­зи­чес­ки трав­ми, на­не­се­ни на про­тив­ника! Как би­ха ре­а­ги­ра­ли ве­ли­ки­те све­тов­ни лич­нос­ти на проб­ле­ми­те и из­пи­та­ни­я­та на съвре­мен­ния свят, е те­ма на пред­по­ло­же­ния. Каз­ват, че във все­ки опит за прогно­зи – от по­ли­ти­ка­та до спор­та – сре­ща­ме не­мал­ка до­за не­вол­но про­я­ве­но шар­ла­тан­с­т­во. Или пред­на­ме­ре­но…

Чес­то пъ­ти шаб­ло­ни­зи­ра­на­та календарна трес­ка ни под­ка­ня да се обър­нем към Бо­тев ка­то към един от най-зна­чи­ми­те меж­ду лич­нос­тите сим­во­ли в ис­то­ри­чес­ки­те ни пред­с­та­ви за веч­ност. Но не са­мо ка­то ад­ре­сат на про­чув­с­т­ве­ни епи­те­ти от приз­на­тел­но­то по­ко­ле­ние. Все­ки, кой­то е раз­брал не­го­ва­та пуб­ли­цис­ти­ка, мо­же с ос­но­ва­ние да се за­пи­та, да­ли то­зи бо­га­то на­да­рен, с раз­но­ли­ки доб­ро­де­те­ли ве­ли­кан е дос­тиг­нал по свой път до въз­п­ри­е­ма­не­то на сво­е­то съв­ре­мие, или е по­ве­че или по-мал­ко пов­ли­ян от по­ли­ти­чес­кия и ин­те­лек­ту­а­лния кли­мат на сво­ето вре­ме. За­що­то, как­то при повечето ни дей­ци от епо­ха­та на Въз­раж­да­не­то, при не­го ог­ра­ни­че­ния­та в до­кос­ва­не­то до съ­зи­да­тел­ни­те вет­ро­ве на то­га­ваш­на­та кул­тур­но-­по­ли­ти­чес­ка ди­на­ми­ка са по­ве­че, от­кол­ко­то ос­ве­жи­тел­ни­те кон­так­ти. Собствено, това е съдбата на българите от столетия преди.

Бо­тев се раж­да при мно­гоз­на­чи­тел­но хро­но­ло­ги­чес­ко съв­па­дение. В та­ки­ва слу­чай­нос­ти ин­ту­и­тив­но тър­сим сим­вол. Ме­сец след ка­то се е появил на све­та, през 1848 г., в Па­лер­мо и Па­риж из­бух­ва ре­во­лю­ция, ко­я­то ще бу­шу­ва до ля­то­то на след­ва­ща­та го­ди­на. Ня­къ­де към 1875 г. зна­чи­тел­на част от ре­во­лю­ци­он­ни­те ис­ка­ния са осъ­щес­т­ве­ни по ре­фор­мис­т­ки, пар­ла­мен­та­рен път. Ба­ри­ка­да­та е за­ме­не­на с из­би­ра­тел­на­та ур­на, ре­во­лю­ци­я­та от стра­ши­ли­ще се прев­ръ­ща в спек­та­къл. По­кър­ти­тел­на­та дра­ма на Па­риж­ка­та ко­му­на през 1871 г. ид­ва ка­то предуп­ре­ди­тел­но на­зи­да­ние и гор­чи­во ра­зо­ча­ро­ва­ние глав­но в две нап­рав­ле­ния, пър­во­то – че един­с­т­во­то на Тре­то­то със­ло­вие ве­че не съ­щес­т­ву­ва, второто – че но­ва­та кла­са, бур­жо­а­зи­я­та, мо­же да бъ­де не по-мал­ко жес­то­ка, от­кол­ко­то час­тич­но по­бе­де­на­та арис­ток­ра­ция.

Но има и не­що въз­п­ро­из­ве­де­но от ми­на­ло­то – убеж­де­ни­е­то, че спра­вед­ли­ва цел мо­же да бъ­де осъ­щес­т­ве­на чрез жес­то­ка ме­то­ди­ка. Та­зи де­мо­нич­на пси­хо­ло­гия те­пър­ва ще но­си нес­п­ра­вед­ли­вос­ти, бру­тал­нос­ти и стъл­к­но­ве­ния по све­та. Из­г­леж­да, че то­га­ва ис­то­ри­я­та се про­из­на­ся за ре­фор­ма­та по­не в со­ци­ал­но­по­ли­ти­чес­ка­та сфе­ра. Чак до 1905 г. Ев­ро­па заб­ра­вя за ре­во­лю­ци­я­та ка­то ин­с­т­ру­мент за по­ли­ти­чес­ки и со­ци­ал­ни про­ме­ни. Но очак­ва­но­то спо­койс­т­вие не ид­ва. Ев­ро­па е за­пъл­не­на от без­ра­бот­ни ре­во­лю­ци­о­не­ри, ко­и­то от­ча­я­но се опит­ват да за­дър­жат пре­диш­ния ис­то­ри­чес­ки пре­стиж на ре­во­лю­ци­он­ни­те про­ме­ни. Ре­во­лю­ци­я­та се „нас­та­ня­ва“ най-ве­че в на­ци­о­нал­но-ос­во­бо­ди­тел­ни­те дви­же­ния, въп­ре­ки че Ита­лия и Гер­ма­ния са обе­ди­не­ни не от все­на­ро­ден бунт, а чрез дип­ло­ма­ти­чес­ки ком­би­на­ции и вой­ни, пре­диз­ви­ка­ни от по­том­с­т­ве­ни арис­ток­ра­ти.

Нас­тъп­ва тъж­ни­ят час на ре­во­лю­ци­о­не­ри­те без ре­во­лю­ция, в кой­то те ста­ват нев­ро­тич­ни опо­нен­ти на по­ли­ти­чес­ка­та де­мок­ра­ция. „Все­об­що­то из­би­ра­тел­но пра­во е кон­т­ра­ре­во­лю­ция“ – твър­ди прос­ла­ве­ни­ят от Бо­тев Пи­ер Пру­дон. От мо­ра­лен ас­пект ар­гу­мен­та­ци­я­та е съ­ща­та, с ко­я­то ра­зум­ни­ят Ма­ко­ли про­ро­ку­ва, че де­мок­ра­ци­я­та ще уни­що­жи ци­ви­ли­за­ци­я­та. Луи Блан, Ко­шут и Ма­ци­ни ста­ват не по-мал­ко ав­то­ри­тар­ни ка­то по­ве­де­ние от арис­ток­ра­ти­те, въп­ре­ки че го­во­рят на „Ви“ с ра­бот­ни­ци и се­ля­ни. Но ре­во­лю­ци­я­та на ду­ха ос­та­ва.

Ид­ва вре­ме­то на двусмислените идеи, част от ко­и­то по­ла­гат ос­но­ви­те на бъ­де­щи­те ле­ви и дес­ни то­та­ли­та­риз­ми не са­мо в Ев­ро­па. Когато една програма „пристъпи“ към реализация, тя винаги се различава като прак­тическо съдържание от идейния ембрион. Тра­ди­ци­я­та е ата­ку­ва­на от пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на иде­о­ло­ги­чес­ки­те изоб­ре­та­те­ли, ав­то­ри­те­тът е зас­т­ра­шен от сво­бо­да­та, ле­ги­ти­миз­мът зап­лаш­ва на­ро­дов­лас­ти­е­то, ло­ял­ност­та към на­ци­я­та зас­та­ва сре­щу вер­ност­та към династията, вя­ра­та в Бо­га – сре­щу чу­де­са­та на тех­но­ло­ги­чес­кия прог­рес. Към те­зи идеи при­над­ле­жат и два вза­им­но из­к­люч­ва­щи се иде­а­ла за смис­лен и пра­ве­ден жи­вот. До­ка­то Луи Блан за­го­ва­ря и за со­ци­ал­на­та ре­во­лю­ция, то пос­ле­до­ва­те­ли­те на Бърк, дьо Местр и Ша­тоб­ри­ан са ужа­се­ни от въз­хо­да на „тъл­па­та“. Не от зло­вещ ан­ти­ху­ма­ни­зъм, а от ос­но­ва­те­лен страх от тем­по­ве­те на де­мок­ра­ти­за­ция.

Пе­ри­о­дът, в кой­то жи­вее Бо­тев, е мо­же би най-про­ти­во­ре­чи­ва­та епо­ха в „ро­ман­тич­ни­те гър­чо­ве“ на це­лия XIX в. Стран­но ли е то­га­ва, че той са­ми­ят но­си те­зи взри­во­по­доб­ни зак­ли­на­ния?

Прос­ле­дя­вай­ки твор­чес­т­во­то, по­ве­де­ни­е­то, тер­за­ни­я­та и взрив­ни­те из­бли­ци на Бо­тев, ние с изум­ле­ние на­ми­ра­ме по­ра­зи­тел­ни сход­с­т­ва със съд­ба­та на най-зна­чи­ми­те лич­нос­ти на XIX в., ко­и­то с днеш­ни­те оп­ре­де­ле­ния мо­жем да ока­чес­т­вим ка­то нес­тан­дар­т­ни. И та­ка, кои са ев­ро­пей­ски­те съв­ре­мен­ни­ци на Бо­тев в лич­нос­тен план? То­ва са бъл­гар­с­ки­те ли­те­ра­то­ри, ре­во­лю­ци­о­не­ри и об­щес­т­ве­ни дей­ци Л. Ка­ра­ве­лов, П. Р. Сла­вей­ков, Д. Вой­ни­ков, В. Дру­мев, И. Блъс­ков, С. Доб­роп­лод­ни, Св. Са­пу­нов-Ми­ла­ров, Гр. Пър­ли­чев, Кр. Сто­я­нов-Пи­шур­ка, Я. Мус­та­ков, Ге­ор­ги С. Ра­ков­с­ки, Иван Ка­са­бов, Ва­сил Лев­с­ки, Сте­фан Стам­бо­лов, Гав­рил Хлъ­тев – Г. Бен­ков­с­ки, Сто­ян За­и­мов, З. Сто­я­нов, Па­на­йот Хи­тов, Иван Дра­сов, Ки­ро Ту­леш­ков, Ки­ри­як Цан­ков, Ве­ли­ко По­пов, Ми­ха­ил Гре­ков, Хрис­то и Ев­ло­ги Ге­ор­ги­е­ви – род­ни­ни на Хр. Бо­тев, Най­ден Ге­ров – рус­ки кон­сул в Плов­див, Хр. Тъп­чи­ле­щов, П. Р. Сла­вей­ков, Дра­ган Цан­ков, ха­д­жи Иван­чо Пен­чо­вич – обект на яз­ви­тел­ни фей­ле­то­ни на Хр. Бо­тев. Ни­ма ня­кой от тях при­ли­ча на Бо­тев? След­ва да се на­си­лим мно­го, за да ги ком­п­ли­мен­ти­ра­ме по сниз­хож­де­ние и бла­го­дар­ност. За­що­то те при­ли­чат „по не­що“ на По­е­та, но ни­то един от тях не е срав­ним по всич­ко с не­го!

Сред ев­ро­пейс­ките и рус­ките ре­во­лю­ци­о­не­ри не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци са Н. Г. Чер­ни­шев­с­кий, Сер­гей Не­ча­ев – поз­нан­с­т­во с Хр. Бо­тев (1869), Кон­с­тан­тин Кац, из­вес­тен ка­то Доб­ро­д­жа­ну-Ге­ря (1855–1920) – на­род­ник-со­ци­а­лист, при­я­тел на Хр. Бо­тев, Ни­ко­лай П. Зуб­ка-Код­ря­ну – со­ци­а­лист, при­я­тел на Хр. Бо­тев, Ник. К. Рус­сел-Суд­зи­лов­с­кий – со­ци­а­лист, съ­що при­я­тел на поета, Ни­ко­лай Ме­ле­дин, из­вес­тен ка­то Алек­сан­дър Фло­рес­ко – рус­ки на­род­ник, при­я­тел на Хр. Бо­тев, Петр П. Лав­ров, Ал. Хер­цен, Джу­зе­пе Маци­ни, Джу­зе­пе Га­ри­бал­ди, пол­с­ки ре­во­лю­ци­о­не­ри от въстанията през 1830, 1848, 1863 (ня­кои пос­тъп­ват на тур­с­ка служ­ба, ка­то Ми­ха­ил Чай­ков­с­ки-Са­дък па­ша, из­вес­тен от въс­та­ни­е­то през 1830 г.).

Хр. Бо­тев поз­на­ва пол­с­ки се­мейс­т­ва в Оде­са, знае за Ла­йош Ко­шут, Йо­жен Вар­лен, Пи­ер-Жо­зеф Пру­дон (1809–1865), Луи-Огюст Блан­ки (1805–1881), Фер­ди­нанд Ла­сал (1825–1864). Бо­тев е чел пре­вод на част от „Ка­пи­та­ла“, не­що от Ен­гелс, но не знае за Вил­хелм Либ­к­нехт и Ав­густ Бе­бел. След­ват поз­на­ти ев­ро­пейс­ки и рус­ки по­е­ти: Лу­и­д­жи Мер­кан­ти­ни – ита­лан­с­ки по­ет, мо­то на фейле­то­на „Пет­ру­шан“, Джо­зуе Кар­ду­чи – ита­лан­с­ки по­ет (Химн на са­та­на­та, 1865), кой­то на­пом­ня днес по твор­чес­т­во­то и по­ве­де­ни­е­то си на Сал­ман Руж­ди; Шарл Бод­лер, Вик­тор Юго, Жорж Санд, Ар­тюр Рем­бо (1854–1891) с „Пи­я­ни­я ко­раб“, Пол Вер­лен, Ана­тол Франс, Ал. Дю­ма, Гюс­тав Фло­бер, Ипо­лит Тен, Чарлз Ди­кенс, Уилям Мо­рис, Ан­тъ­ни Тро­лъп, Хен­рик Иб­сен, Ник. Ал. Нек­ра­сов, Апо­лон Май­ков, Ив. С. Тур­ге­нев, граф Л. Н. Тол­с­той, Фьо­дор Ив. Тют­чев, Афа­на­сий Фет, Ха­ри­ет Би­чер-Стоу (1811–1896), ста­на­ла и ев­ро­пейс­ка зна­ме­ни­тост през 1850 г.

Пос­ле след­ват ев­ро­пейс­ки по­ли­ти­ци: граф Н. П. Иг­на­ти­ев – пред­по­ла­га­е­ма сре­ща с Хр. Бо­тев в Ца­риг­рад през фев­ру­а­ри 1876, ген. Мих. Григ. Чер­ня­ев – в Бу­ку­рещ 1875, принц Ото фон Бис­марк, им­пе­ра­то­рът-ни­що­жес­т­во На­по­ле­он III, Адолф Ти­ер, граф Юли­уш Ан­д­ра­ши (1828–1890), крал Вик­тор Ема­ну­ил II (1820–1878), граф Ка­ми­ло Бен­со ди Ка­вур (1810–1861), ли­бе­рал­ни­ят им­пе­ра­тор Алек­сан­дър II, чи­и­то па­мет­ни­ци са за­па­зе­ни са­мо в Со­фия и Хел­зин­ки, влас­т­на­та кра­ли­ца Вик­то­рия, Бен­д­жа­мин Диз­ра­е­ли, Уилям Глад­с­тон, княз Ми­ха­ило III Об­ре­но­вич (1825–1868), княз (пос­ле крал) Ми­лан Об­ре­но­вич IV, над­мен­ни­ят крал Ка­рол Хо­хен­цо­лерн. По­лу­заб­ра­ве­ни­те днес ев­ро­пейс­ки мис­ли­те­ли ка­то Ж. Кю­вие (1769–1832), Хър­бърт Спен­сър и Джон С. Мил по това време са по­ве­че ав­то­ри­тет­ни ка­то про­ро­ци и на­зи­да­те­ли, от­кол­ко­то Фройд, Дар­вин и Маркс.

До как­ва сте­пен иде­и­те, твор­би­те, по­ве­де­ни­е­то на Хр. Бо­тев са ед­на от­дел­на кул­тур­но-по­ли­ти­чес­ка и емо­ци­о­нал­на ана­ло­гия, са­мос­то­я­тел­но въз­ник­на­ла и про­я­ве­на, или са ед­но сво­е­об­раз­но от­ра­же­ние и про­дъл­же­ние на ев­ро­пейс­ко­то му вре­ме. От­го­во­рът на две­те ал­тер­на­ти­ви е „да“ и „не“ – най-не­о­би­ча­ни­ят, но най-за­дъл­бо­че­ни­ят от­го­вор при ис­то­ри­чес­ки­те рав­нос­мет­ки!

Об­ща ха­рак­тер­на чер­та на ин­те­лек­ту­ал­ния кли­мат на то­га­ваш­на Ев­ро­па е наб­лю­де­ни­е­то, че ин­те­ли­ген­ци­я­та се на­ми­ра в със­то­я­ние на не­у­дов­лет­во­ре­ност и бунт спря­мо об­к­ръ­жа­ва­ща­та я сре­да. Нас­тъп­ва сво­е­об­ра­зен ду­хо­вен раз­но­бой, твър­де раз­ли­чен от рав­но­ве­си­е­то на XVIII в. Па­ра­док­сал­но­то е, че тък­мо той влияе за съз­да­ва­не на рав­но­ве­сие в по­ли­ти­чес­ко­то мис­ле­не по­ра­ди теж­ки­те стъл­к­но­ве­ния меж­ду Пру­сия и Ав­с­т­рия, Да­ния и Се­ве­рогер­ман­с­кия съ­юз, Гер­ма­ния и Фран­ция, Ру­сия и Тур­ция, които не се прев­ръ­щат в ев­ро­пейс­ки или све­тов­ни кон­ф­лик­ти. Ма­ци­нис­т­ки­ят прин­цип – лич­ност, на­ция, чо­ве­чес­т­во – ус­ко­ря­ва ед­нов­ре­мен­но­то ин­тер­на­ци­о­на­ли­зи­ра­не и ло­ка­ли­зи­ра­не на на­ци­о­нал­но-ос­во­бо­дител­ни­те дви­же­ния. Все­ки на­ци­о­на­лен во­дач се чув­с­т­ва за­дъл­жен да взе­ме от­но­ше­ние по ка­у­за­та на съ­сед­ни на­ро­ди и дър­жа­ви. Днес не винаги е така, особено ако не е одобрено не от Европа, а от Брюксел. Разликата е, че самата Белгия има сериозни етноезикови проблеми, които се скриват.

Ре­во­лю­ци­он­на­та емиг­ра­ция от Лон­дон и Ми­ла­но до Бу­ку­рещ и Бел­град виж­да в „сво­я­та“ прог­ра­ма част от стрем­ле­ни­я­та на „дру­ги­те“, къ­де­то со­ци­ал­но­то и на­ци­о­нал­но­то обик­но­ве­но се вграж­дат вза­им­но. Нас­тъп­ва плът­но съ­у­час­тие на ин­те­лек­ту­ал­ци­те в кон­к­рет­на­та по­ли­ти­ка, въп­ре­ки че про­ва­лът през 1848 г. ще бъ­де обяс­нен и с то­ва, че ре­во­лю­ци­я­та бе де­ло на ин­те­ли­ген­ци­я­та. Ярос­т­ни­ят ан­тик­ле­ри­ка­ли­зъм е кол­ко­то мод­но ув­ле­че­ние на бун­та­ри, тол­ко­ва и ре­ал­на ре­ак­ция спря­мо ин­с­ти­ту­ци­и­те на цър­к­ва­та, а не сре­щу са­мо­то хрис­ти­ян­с­т­во. Той ста­ва про­дукт и ва­ри­ант на ан­ти­ин­те­лек­ту­а­лиз­ма на ин­те­лек­ту­ал­ци­те, раз­би­ран ка­то от­ри­ца­ние на от­в­ле­че­но­то мис­ле­не и са­мот­на­та не­ан­га­жи­ра­ност, ка­то съп­ро­ти­ва сре­щу от­къс­ва­не­то на иде­а­ли­те от ре­ал­ност­та – не слу­чай­но Ма­ки­а­ве­ли е тол­ко­ва по­пу­ля­рен сред ра­ди­кал­на­та ев­ро­пейс­ка ин­те­ли­ген­ция. Иде­а­ли­те се из­ра­зя­ват най-ве­че в от­ри­ца­ние на съ­щес­т­ву­ва­щия ред, не неп­ре­мен­но в за­дъл­жи­тел­на и яс­на ре­цеп­та за бъ­де­ще­то.

Ко­му­низ­мът на Бо­тев на­пом­ня ре­пуб­ли­ка­низ­ма на Лев­с­ки, фе­де­ра­лиз­ма на Ка­ра­ве­лов и цен­т­ра­лиз­ма на Ра­ков­с­ки. В то­зи сми­съл не­го­во­то пор­т­ре­ти­ра­не ка­то нев­ро­ти­зи­ран без­бож­ник съ­що след­ва да бъ­де пос­та­ве­но в кон­тек­с­та на то­га­ваш­но­то, а не на се­гаш­но­то нас­т­ро­е­ние сред ев­ро­пейс­ка­та ин­те­ли­ген­ция, какво­то и да оз­на­ча­ва пос­лед­но­то оп­ре­де­ле­ние. За­що­то и то­га­ва, и днес ан­тик­ле­ри­ка­ли­зъм не оз­на­ча­ва без­бо­жие.

Ду­хът на недоволство и не­у­дов­лет­во­ре­ност са мо­ти­ви­ра­ни по­ве­че от съ­би­тий­на­та кон­к­ре­ти­ка, от­кол­ко­то от идей­но-по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди. През 1870 г. Ва­ти­кан­с­ки­ят съ­бор про­въз­г­ла­ся­ва не­пог­ре­ши­мост­та на Па­па­та, въ­­пре­ки че след ед­на го­ди­на Рим ще ста­не сто­ли­ца на свет­с­ка Ита­лия. Та­ка Ботевият гняв към „ка­ли­мяв­ки­те“, не­го­ви­те срав­не­ния на ре­лиги­я­та с „чу­ма и хо­ле­ра“ имат пред­наз­на­че­ние са­мо ка­то не­га­тив­на ал­тер­на­ти­ва на ре­во­лю­ци­он­ни­те ме­то­ди. В та­къв кон­текст, а не ка­то анар­хис­тич­ни и из­риг­ва­ния след­ва да раз­би­ра­ме­ гнев­ни­те уп­ре­ци на Бо­тев спря­мо ре­фор­мис­т­ка­та ли­ния в бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но-ос­во­бо­ди­тел­но дви­же­ние. То­ва, раз­би­ра се, не оз­на­ча­ва, че Бо­тев е са­мо ре­во­лю­ци­о­нер ка­то по­ет или ка­то на­ту­ра, ка­то нрав и емо­ция. Той е и по­ли­ти­чес­ки де­ец, доб­ре ин­фор­ми­ран за сход­ствата и раз­ли­чи­я­та меж­ду нас и ос­та­на­ли­те. Той раз­би­ра­, че ни­кой ня­ма да по­мог­не на по­ля­ци­те, за­що­то бе ви­дял, че до­ри и Ла­мар­тин, вече като държавник, не си нап­ра­ви тру­да да ин­тер­ве­ни­ра в тях­на пол­за пред Ру­сия, Ав­стрия и Пру­сия.

Тук след­ва да на­пом­ним, че за раз­ли­ка от ита­ли­ан­с­ко­то Ри­сор­д­жи­мен­то бал­кан­с­ки­ят на­ци­о­на­ли­зъм има­ше и де­мог­раф­с­ки проблеми. За раз­ли­ка от Бъл­га­рия или Бос­на, в Ита­лия ня­ма­ше ав­с­т­рий­ци, в Пру­сия ня­ма­ше ба­вар­ци, а пре­ди два ве­ка в Ни­дер­лан­дия ги ня­ма­ше не­на­виж­да­ни­те ис­пан­ци. То­зи не­о­би­ча­ен за ве­ли­ко­душ­ния нрав на Бо­тев гняв спря­мо „тур­ци­те“ от­ра­зя­ва­ше тай­на­та тре­во­га от­нос­но бъ­де­що­то на бъл­гар­с­кия ет­нос, кой­то кон­т­ро­ли­ра­ше из­точ­на­та част на Бал­кан­с­ки по­лу­ос­т­ров ка­то при­със­т­вие, но в мно­го мал­ко райони бе на­пъл­но и аб­со­лют­но гос­под­с­т­ващ ка­то хо­мо­ген­на сплав.

На не­го, Бо­тев, ли мо­же­ше да се вну­ша­ва ци­ви­ли­зо­ва­на то­ле­ран­т­ност, след ка­то той я про­я­ви та­ка дос­то­леп­но на бор­да на „Ра­дец­ки“? Та той я при­те­жа­ва­ше по­ве­че от но­си­те­ли­те на она­зи тър­пи­мост, ко­я­то оз­на­ча­ва­ше по­ве­че пос­лу­ша­ние и по­кор­с­т­во, от­кол­ко­то мъд­ро очак­ва­не на ес­тес­т­ве­ния ход. Бо­тев бе ви­дял, че по­ту­ша­ва­не­то на Април­с­ко­то въс­та­ние ка­то ме­то­ди­ка и без­по­щад­ност мал­ко се раз­ли­ча­ва­ше от „спра­вя­не­то“ с бун­то­ве­те по бъл­гар­с­ки­те зе­ми от 1404 г. на­сам. Оне­зи вис­ши на­чал­ни­ци, ко­и­то про­я­ви­ха осо­бе­на жес­то­кост сре­щу ап­рил­ци, бя­ха щед­ро въз­наг­ра­де­ни от ос­ман­с­ка­та ад­ми­нис­т­ра­ция, до­ка­то по­ка­за­ли­те чис­то чо­веш­ка уме­ре­ност бя­ха по­ри­ца­ни, зап­ла­ше­ни, до­ри по­ни­жа­ва­ни в длъж­ност. С как­во то­га­ва да убе­дим съв­ре­мен­ния наб­лю­да­тел Бо­тев и оста­на­ли­те във всеб­ла­го тър­пе­ние?

Всич­ко то­ва оз­на­ча­ва, че  „раз­ли­чи­е­то“ на Хр. Бо­тев, скри­ва­ни­те „мъч­но­тии“ в из­кус­т­ве­на­та мо­дер­ни­за­ция на не­го­ва­та лич­ност, чес­то вул­гар­но съ­об­ра­зе­ни със зло­бод­нев­на­та ко­нюн­к­ту­ра, мо­гат да бъ­дат пре­о­до­ле­ни са­мо с раз­би­ра­не, а не с прис­по­со­бя­ва­не. Най-зна­чи­ми­те ги­ган­ти от ми­на­ло­то все пак са про­я­ве­ни в кон­к­рет­на и не­въз­п­ро­из­води­ма кул­тур­но-по­ли­ти­чес­ка сре­да и об­с­та­нов­ка. Тях­но­то ве­ли­чие ле­жи не в лес­но­то им вграж­да­не в съв­ре­мен­ни иде­о­ло­ге­ми, а в про­ти­во­пос­та­вя­не­то им сре­щу уни­фор­ме­ност­та на то­га­ваш­но­то вре­ме. Те са ви­дели бъ­де­щия свят в перспектива, до­ка­то дру­ги­те са би­ли са­мо ча­ка­щи слеп­ци. Те са раз­би­ра­ли, че древ­ни­ят по­рив за един по-до­бър свят изис­к­ва дър­зост, ко­я­то страх­ли­ви­те но­си­те­ли на „доб­рия ра­зум“ са смя­та­ли за лу­дост. Но за­то­ва ние чес­т­ва­ме днес не ра­зум­ни­те, а храб­ри­те.

Кой от мо­рал­но-ис­то­ри­чес­ки­те нас­тав­ни­ци на съв­ре­мен­на Ев­ро­па не бе от­хвър­лян, чес­то пъ­ти с през­ри­тел­на иро­ния, при­жи­ве? Кой от тях не из­г­леж­да днес пре­ка­ле­но ек­зо­ти­чен за спо­кой­но­то ни вре­ме? По­ра­ди то­ва ние от­п­ра­вя­ме на­деж­да, че Бо­те­ви­те чес­т­ва­ния ще доп­ри­не­сат за из­тък­ва­не­то на бъл­га­ро-ев­ро­пейс­ка­та об­щ­ност, ко­ято до­се­га бе не­ве­жес­т­ве­но или пред­на­ме­ре­но пре­неб­рег­ва­на.

Пъ­тят на Бъл­га­рия към Ев­ро­па има мно­го име­на, мно­го ко­ри­до­ри, мно­го на­чал­ни точ­ки и вре­мен­ни стан­ции. Но в кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ки сми­съл на при­ем­с­т­ве­ност и про­дъл­же­ние ние не сме и ня­ма да бъ­дем ев­ро­пей­ци без Бо­тев! Това е европейското време на Ботев. И послание. Видяхме клиповете за нашето председателство, отправяни към младите. Намирам, че Ботев е по-млад от тях.

Почетен председател на Клуб "24 май" Проф. Андрей Пантев e роден в на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. Произхожда от учителско семейство. Двамата му родители са учители, а той самият е вече трето поколение учител. През 1954 г. завършва гимназия във Видин, след което следва „История“…