Понеже отдавна се опитвам да представя неудобството, което изпит­вам от представата за българина, която прониква и в ежедневието, и в думите на приятели от клуба, посегнах към инструментите на хибридната техника, за да създам този текст. Чрез поезията ще пресъздам духа, чрез анализа – ду­шата, а на критиката ще оставя физическата форма на този отвъдбългарин, който провинциално и нецивилизовано се бунтува в мен. Иначе ще е трудно да обясня защо не се доверявам на пред­ставите на об­ществото за българина. Нито защо все по-често не се смятам за бъл­гарин.

ЗА СЪЩНОСТТА

Защото писано е : „бъдете свети,
 Понеже Аз съм свет“.
                                     Петър 1:16.

Неосъзнатият и неумиращ дух,
с когото аз се срещам
извън пространството
на земната съблазън,
скрит зад завесата
фриволна на смъртта,
която вятърът на случая отвява
и ми показва сънища и чудеса –
е същността ми.
Задгробен шепот
за осмислени възможности
за другост;
спонтанна страст
към сливане със Цялото.
Капка от вечната река
на мъдростта,
която океанът на живота пълни.
Това – да си едно
и всичко едновременно;
и да си ти,
когато другото е същото,
което те изгражда и отмива.
Миг от безкрайност е;
и векове от срещащи се трепети
на твоето единствено дихание;
безбрежна идентичност,
в която ти си всичко
и всичкото е в теб.
Безсмъртното съзнание,
което с помислите си създава
останалото и го контролира.
Самият себе си,
във всичките си форми,
които случват се
с вибрации различни
в едно и също място – в мен,
окъпан в светлината
На Светия Дъх.

И така драги приятели и приятелки, не мога да се доверя на предс­та­вите за историята и историческото, понеже те отдавна ми изглеждат оби­д­но неверни. По-лошото е, че направо са си глупави и поради това някак спонтанно не се зарадвах нито на думите на Президента за 13 вековната ка­раулна служба на българите край Европа, нито на поляка, който по­каз­а колко наивно е подведен в подготовката си по българска история. За­щото българите не са от Европа, а от Евразия, и не са пазили бъдещото пле­ме на Европейския съюз, а самите са семе на благоденствието, обединяват любовта и градивността чрез аза, като реализация на инди­вид­ал­ности. А войната и битките са пос­лед­ното нещо, с което са се гордели. Защото тези, които са създали универ­сал­ния космически код, наричан българска азбука, са имали представа за ед­ин­­ст­вото на света, за хармонията в него и за усилията да постигнат баланс. Поради тази причина българите не са водили войни за да имат, а за да пазят. И знамената им, макар и приемани като бойни, са били със сим­во­лите на та­зи универсална магия наречена българска реч – реа­ли­зация на енергийните честоти. А целта на това космическо усилие ви­наги е била отговорността:

към себе си;
към семейството;
към рода;
към народа;
към държавата;
към вселената и
към всемира.

В неделната утрин една мъдра жена ми каза „ не знаят ли това“. Какви знамена, сестри и братя, какъв караул? И е права жената да пита защо не нашите и европейски чиновници не творят бла­годен­ст­вие, а правят политика – „публични обещания, лъжи, измамни тайни, ис­тина в крах и агония“, както казва жената.

Тока че, да уточним и за българи и за европейци:

Като учители и лидери на човешката раса българите=тракоариите са в основата на великите движения на човечеството. Те са предводители на античните мигра­ци­он­ни процеси. Една част от това принудително пре­селение на народи, според ве­дите, е провокирано от природни катак­лизми. Пак според тях именно гло­­бал­ни, умопомрачаващи свръхтех­но­логични войни и предизвиканите от тях ка­таклизми са при­чи­ната за тези миграции – както от север на юг, така и от запад на изток и, по-­късно – обратно.

Около 2000 години след потопа от 5510–5504 г. пр. н.е. част от източния лъч на тракоариите, заобикаляйки морето, завива към басейна на Нил, докато другата съставна от народа след още 1000 години достига долините на Тигър и Ефрат. Тези човешки маси се сливат с идващите от север, през Урал, оце­лели от Доария-Хиперборея. Именно те през пе­риода 5500–4000 г. пр. н.е. създават културата на Триполието в днешни Молдова и Украйна, като оставят в артефактите ѝ достатъчно знаци от слоговото си пис­­мо, наричано от Чер­но­ри­зец Храбър черти и резки.

Природната стихия връща тракоариите назад в развитието им и прави възможно съчетаването на бита и познанията им с тези на по-изос­та­налите човешки групи там. Друга част от ариите през периода IV–III хи­лядолетие пр. н.е., предвождана от тракоариите, се заселва на среди­зем­номорските ос­т­ро­ви и просперира там до избухването на вулкана Сан­торини (средата на II хи­ля­до­летие пр. н.е.).

Предорфическите представи, които мигрантите от Балканите разнасят, сформирт както критско-микенската, така и египетската митология, а съ­що и месопотамската религиозна система, но поради изпитанията на пре­хода те са по-полеви, много по-опростени, и по-социални в сравнение с елитарния кос­могенен възел на балканския предорфизъм. Акад. Вла­димир Георгиев  пише по този повод: „Несъмнено древната критска пис­меност е създадена от траки и пеласги. Има дори индикации, че те са я донесли от Балканите и са я доразвили след своето установяване на остров Крит. Знаците от наши­те земи съперничат по древност с критските.“ (Георгиев, В., Траките и тех­ни­ят език, БАН, С., 1977, с. 155–158).

Мистичното тайнство на учението на предорфизма у тракоариите по­раж­да необходимост, поради глобални войни и катаклизми, същността му да бъ­де съхранена в условията на хилядолетно принудително полу­ но­мадство. Спо­­радичното проявление на орфизма в някоя от произ­водните му ре­ли­гиозни структури е свързано с частично усядане, а и с об­разуване на по-тра­й­ни или по-гъвкави държавни форми в древността; тоест с появата на ма­териална култура, способна да организира произ­водството на устойчиви но­сители на преданията, свързани с това знание. С течение на хилядолетия про­изводните на предорфизма се срещат със самия оригинал – ведическата ис­­тина, носена от тракоариите, – като в дифузията им се раждат както ин­ди­й­­­ските веди, така и по-късните, и по-опростени митове на Елада, а и на ре­дица етноиди в древна Евразия. Бивайки съобразени с възможностите на съ­ответните етноиди, тези ми­тологични структури еволюират в религиозни си­с­теми, стават по-соци­ални за сметка на дълбочината и елитарността, отк­ри­вани при пред­орфизма. Този полеви предорфизъм поради опростеността и достъп­ността си придобива привърженици в много по-широки ареали, като в същото време създава по-отчетливи символи и паметници в место­оби­тани­я­та си – прераства в етническа религия.

Орфизмът като проявление на ведическата тракоарийска истина си остава свръхелитарно ведическо учение, къс от времето на единния се­верен народ на Хиперборея; фрагмент от общия арийски праезик и тра­диция. Орфическото знание на тракоариите се капсулира в аристок­ратични ордени и в мистични обще­ст­ва, криптира писмеността си чрез ру­ническо пресъз­да­ва­не на мисъл-форми, докато произхождащите от него пиктографска азбука и постру­ни­чес­ки сим­во­ли са опростени и проявени както в известните ни критско-микенски ли­не­ари А и Б, така и в египетските йероглифи, познати ни в почти 2000 го­дини по-късната египетска писмовна система. (Гайд, Ст., Тра­кий­с­кото писмо декодирано – 2, 2006, с. 20–32).

Влиянието на Египет и на неговата етнокултурна същност над ет­но­идите в античността е изследвано и очевидно познато за науката днес, но пър­во­из­ворът им – тракоарийският слой – е пропускан и недооценяван, като до­ри се сти­га до тоталното му игнориране. Така вместо да ана­лизира вли­янието на тра­­коариите над древността, историческата наука търси и намира египетско и елинско въз­действие над „безпис­мените“ траки и техните етно­ве­дически системи. Впоследствие това недомислие намира отражение в под­мяната на първо­при­чи­ната със следствието, а като резултат – в смес­ва­нето на образ и подобие до пълната им ротация или подмяна.

В този аспект неправилно се говори за християнизация на тракийските земи след I век. Погрешно държавното християнство се разглежда преди първоизвора на цялата общностна представа – орфизма, – дошла с тра­коариите. Неправилното смесване на Учението на Назорееца Исус и държавното християнство, произлизащо от юдаизма и най-вече от дей­ността на Савел (Саул) от Тарс – т. нар. апостол Павел – допълнително обърква изследователи и поклонници, което всъщност е цел на идео­логическото спрямо етническото. До­колкото учението на Исус е разп­ространено на Балканите от апостол Ан­дрей Първозвани, като по-мо­дерна версия на автентичния балкански орфи­зъм, ед­новременно с раз­пространението на тезите от Савловото подменено хрис­ти­ян­ство, от нас се изискват внимание и прозрение, за да разслоим истината от лъ­жата, тъй като тънкият лед на полуистината пречи за ясното виждане на де­тайлите в различията между тях, проектирани в дълбината на процесите. Пред­ците ни са знаели и са се борили с тази подмяна от самото начало.

Именно в борбата със савловата ерес на тракоарийският орфизъм се на­ла­га да произведе по-достъпна и по-разбираема версия на ведическата ис­ти­на, и така през IV век възниква боносианството. Едва 50 години след Ни­кей­ската подмяна на Учението на Исус за любовта и единството бо­носианство­то е раз­вито от сердикийския (тракийски) епископ Бо­носий.

      Боносианството възниква като проява на явна и вековна регионална религиозна съпротива на етническото срещу политическото (то е отго­ворът на орфизма и на тракоариите срещу агресията на Римската им­перия; анти­те­за е на претенциите на държавното християнство и на всеяд­ния му универ­са­лизъм към периферните на Рим етнорелигиозни структури), представено чрез доктрината на католицизма.

Държавното християнство заема мястото на етническа идеология в Римската империя и чрез папо-цезаризма влияе на европейската цивилизация до днес, вече 1700 години. Съпротивата на орфизма чрез Учението на Исус и на последователите му, срещу страстта на ортодокса към хегемония не е пре­късвала в хронологичен план също. По стечение на сложни и донякъде мис­тич­ни обстоятелства територия на стълкновението между Учението на На­зорееца и държавното християнство стават тракий­ската земя и възник­на­лата на нея държава на тракобългарите, за която би било наивно да се твърди, че е образувана едва в края на VII век.

Аспаруховите българи идват на Балканите като последователи на пост­ве­дизма. За това недвусмислено говорят паралелите на политеистичния им пантеон с този на Ведическа Индия. Ведизмът на българите няма нищо об­що с т. нар. тангризъм и е доразвит в Учението на Исус. Тра­коа­рийс­ки­ят ве­дизъм минава през етапите на: 1. Орфизма, 2. Апостолското хри­с­ти­ян­ст­во на Исус, Петър и Андрей, 3. Боносианството, и, стига до 4. Бого­милското уче­ние, съхранен и жив въпреки римските порядки, напук на натиска на дър­жав­ното християнство. Интересни сведения получаваме и от работа на Ружа Попова, в която тя пояснява, че в черноморските степи съществува зна­чи­телен тракийски масив, който не е резултат само от промените, нас­тъ­пили през римската епоха, а е трайно установен, но вероятно променлив в раз­­лич­ните периоди. Д-р Попова уточнява и че тракийското население оказ­ва достатъчно устойчиво влияние върху културата на местно­­­то­ население. (Тракийската култура в Северното Черноморие до III век, Studia Thracica 13, БАН, Изд. Рал Колобър, С., 2010, с. 273.; Спароток).

Тракобългарите сформират изключително успешна симбиоза между две­те си крила – автохтонното и това на българското население, зав­ръщащо се след хилядолетен поход, тръгнал от Балканите. Този съдбовен кръг, описан от движението на предците ни през Евразия, минава покрай бреговете на Черно море, Кавказ, Двуречието и днешните Афганистан, Пакистан, Индия, Китай, азиатските степи и развивайки мистичната им­перия Тартария, на те­риторията на днешната Руска федерация, възс­тано­вява пост­ведическата ци­ви­лизация на Евразия, запазена и до днес в оби­чаите на бъл­­гар­ския=тра­ко­арийски народ, известен на запад от Балканите като етруски, а на изток като разсеи = русичи.

Това, което е типично за старите българи от времето на Аспарух, е ти- пично и за северните траки, а не за народите на Средна Азия. Защитата посредством земни валове не е изобретение на памирци или тюрки, а е характерното за северните траки съоръжение. До този извод е стигнал молдовският учен  И. Т. Никулице след дългогодишни проучвания на материалната култура на северните траки.

„Основная система оборонительных укреплений городищ состояла из земляных валов и рвов. В основу сооружения валов был заложен принцип, ха­рактерный не только для укрепленных поселений 6–5  вв. до н.э., но и для мно­го­численных гетских городищ, известных на тер­ритории рассматриваемого региона в последующее время… Ши­рина валов у подошвы обычно варьирует от 8–14 м при высоте его в настоящее время 1,4–1,5 м [376, с. 43–45] до 20–22 м при вы­соте вала 3,5–5 м.“ (Никулице, И. Т, Северные Фракийцый в VI–I вв до н.э, Кишинев, Штиица, 1987, c. 40–41; Спароток).

Никулице съобщава и за някои особени видове жилища с овален план, именно тази форма накара някои наши изследователи да говорят за юрти и юр­тообразни жилища при старите българи. Както се уверяваме обаче, жилищата с овален, кръгъл план са местна тракийска традиция.

Бивайки подложена на влиянието, упражнявано от двете Римски империи – Източната със столица Константинопол и Западната, управлявана от Рим, Бъл­гарската държава със столица Плиска, а по-късно Велики Преслав, е поста­вена пред избор да приеме римското или гръцкото християнство, според езиците на които се четат и пишат богослужебните им текстове, или да запази апостолското Христово учение, предадено с усилията на св. Андрей Първозвани (което, макар и пряко произтичащо от посланията на Исус, е игнорирано от ортодокса) още през I век, и да го защити, като му предложи устойчив на заб­равата носител – чрез матрицата на сакралните български азбуки – глаголи­цата и кирилицата, без да твърдим коя от тях е по-древна, нито да ги при­пис­ваме в авторство на Константин-Кирил и Методий.

Много вероятно е глаголицата да е била създадена за периферните народи на тракоариите, докато кирилицата да има своя първообраз в графиките от пещера Магурата, прибл. ок. 40 000 г. пр. н.е., и в тракийските надписи от VII–VI хилядолетие пр. н.е.

Константин-Кирил и Методий не съз­дават нова азбука, а по-скоро предлагат унифициране на един практичен мо­дел измежду различните варианти за изписване на глаголицата. Поради пря­ка­та си дипломатическа работа, бивайки посланик в периферията на Източната Римска империя, в Арабския халифат и при Хазарите, Константин-Кирил уни­фи­ци­ра глаго­ли­цата, докато другата азбука – кирилицата – възниква като на­чер­та­ние ве­кове по-рано, като я откриваме и в Балхара, у народа на балхиките и тех­ните пай­шачи, наследници на тракоариите. Тя се възприема лесно и завинаги в сър­цето и на тра­коарийската диаспора от двете страни на Балкана.

Глаголицата също се сформира в течение на няколко века под влияние  на писмената традиция на орфизма. Не случайно в старогръцките митове и легенди се разказва как „тракът Орфей“ създава първата азбука и от нея впоследствие се развива „гръцката“ писмовна традиция, която е по-пра­вил­но да наречем профанен вариант на тракоарийската.

Изследванията на Стефан Гайд, колкото и спорни да са за част от изследователите по темата, разкриват както хилядолетна тракоарийска пис­мов­на традиция, така и прехвърлянето на тази тракоарийска културна да­деност в египетската, критско-микенската, а по-късно и в елинската пис­мовна система. Идеята за славяни и славянски елемент в тези про­цеси е необмислена. В историческата действителност на Евразия след потопа жи­вее население с общ арийски език и идентичен бит.

Във ведите на Перун се казва, че ариите и русичите са един народ, който произхожда от Доария-Хиперборея. Различията им се коренят в предназначението им, ариите са творци и лидери, докато русичите имат за­дачата да интегрират добродетелите, завещани им чрез ведите. При­със­т­вието на тракоариите на Балканите е породено от качеството им на аван­пост на идващите от север, спасени от изчезналата Доария-Хипер­борея жи­тели. Плодородните земи и горите край сладководното езеро, на дъното на формираното от потопа през 5510–5504 г. пр. н.е. Черно море, се оказват благоприятна спирка за тази велика миграция.

Впоследствие, след IV хилядолетие пр. н.е., Европа и Балканите са об- хванати от трайно застудяване. То е съпроводено с опразване на тери­ториите, населявани от тракоариите на Балканите за почти 1000 години, и с от­лив на население по посока на средиземноморските островни групи, както и към Югозападна Азия и Египет. Това е причина да протече вторичен процес на дифузия между орфизма и шумеро-египетската митологично-ре­лигиозна  даденост. В тази симбиоза основен инструмент е езикът и конк­ре­тно  пис­ме­ността на тракоариите, отпечатали се върху цялата по-сет­неш­на традиция на Югоизтока. Разбира се, по-лесно и безпроблемно е, вместо да се изследва това ос­новополагащо влияние, да се твърди, че „При това положение тракийският орфизъм, който се разпространява в безкни­жо­вна среда чрез мелодекламативното рецитиране и внушенията на сим­волен свещен език, е несъмнено в основата и на елинския, оформен като мис­тична философска и донякъде спекулативна школа с космогония и те­о­гония, с учение за създаването на човека и на неговата душа. От тази глед­на точка той оказва влияние върху питагорейството и неоплатонизма, а някои негови елементи влизат и в християнството.“ (Попов, Д., Тракийска религия, с. 11).

Основна грешка на повечето колеги е еволюционизмът като творчески мироглед; невъзможността да се надрасне схващането, че етническото не се развива в еволюционен план, от елементарното към сложното, или от първо­битното към цивилизационното. Те не отчитат дори самите митологични по­датки, че има процес на деволюция, и че напротив, божест­веното, тоест съвър­ше­ното „преди“, е в основата на пътя, че е фун­дамент на всичко.

По тази причина се стига и до идеята за самооплождането на Богинята-майка в интерпретациите на тракийската митология. Този акт се възприема като свещена биологично-митологична формула, вместо да се разбере, че пещерата като символ-храм на Богинята-майка е синоним на Космоса с неговата свръхспособност да еманира каквото пожелае, без да е необходимо персонифициране на тази генеративна способност със самооплождането. Космосът не е начало, а принцип и като такъв той е несъпоставим с циклите; той нито ги поражда, нито е включен в тях, той ги съдържа. Космосът-пещера и Богинята-майка не се самооплождат, а притежават и еманират качества и представи чрез непознаваемата си същност. Едно от тези качества е Слънцето-огън, което има отношение към етнорелигиозните представи, но не и към принципа на съпоставимост с Космоса.

Прехвърлянето на тежестта от сложната същност на Космоса-майка към битийната кулминация – Слънцето-огън – не е анализ на феномена хиерогамия, а е проследяване на механизма на свиване на космичното до състояние на профанно, което, макар и митологично, не е себе­достатъчно – не му дости­­га сакралност. Още повече че, според ведите, в доисто­ри­ческото небе грее и второто – Раджа Слънце. В астрономически план това второ Слънце обяснява защо планетите от Слънчевата система, спазвайки Закона за дублетност­та, днес се разделят на две групи, пренебрегвайки закона за притеглянето:

1. На Раджа Слънцето, изчезнало преди около 40 000 години – Юпитер, Нептун, Земя, Меркурий, всяка от които има 18 пъти по-малка маса от предходната.
2. На Слънцето – Сатурн, Уран, Венера, Марс, при които има по-сложна, но подобна закономерност на съотнасяне на масите им.

В същия аспект във ведите се говори и за три Луни, тоест не бихме ис- кали да се питаме, ако е имало култ към Луната или Слънцето, към коя точно от трите Луни или към кое от поне двете Слънца е изповядван първоначално този култ.

Космосът-пещера е себедостатъчен спрямо Слънцето-огън, но синът-Слънце, в същото време, не е себедостатъчен без майката-Богиня. Пре­мина­­ването от Култ към Майката, през Лунен култ и накрая прак­тикуването на Со­ларната традиция е всъщност снижаване на свещеното до митологичното; ограничаване е на Сътворението като космически прин­цип до възможностите на мистичен церемониал в религиозното, възприеман като общностен регу­ла­тор на мисленето и поведението в етноидите.

Ведите, донесени от белите богове на Севера, подсказват присъствието на друга психична действителност и на друг етномитологичен механизъм. В тях страхопочитанието към боговете, възприемано като смразяващ страх и изконна вина, не съществува… „Действително в ня­кои от аюр­ве­ди­ческите текстове има позовавания и на божества, но цел на ритуала не би­ло тяхното умилостивяване, а чрез магия да бъдат заставени да служат на определени цели.“

Древните мегалитни обсерватории, като тези в Стоунхендж и в Тракия, наблюдават Космоса, но в тези астрономически проучвания Слънцето е са­мо детайл от тази практика, не я изчерпва. Първоначално култът към Бо­гинята е култ, свързан пряко с Космоса. Луните и вариа­циите на предс­та­вите ни за техния произход ни отвеждат до идеята за глобален катаклизъм, след утихването на който, с изчезването на две от Луните, е променен ме­ханизмът на възпроизводство поради наложителното оцеляване на поко­лението, оставено на защитата и грижите на майката.

Вследствие на тази глобална промяна е създадена друга възпроизводителна технология, в която участието на майката е свързано с първостепенен ко­нтрол, с възпроизводителен алгоритъм, за което говори и митът за съ­т­ворението на човеци от анунаките, тоест за изкуствения произход на хора­та. Едва след този процес е възможна технологията на самооп­лож­да­нето и възпроизводството като вид хиерогамия. Така контролът над въз­про­извод­ството е възложен на майката – основата на рода, а наблюдението над него – на традицията, като технология на устойчив етнически модел, като кул­тур­на матрица.

С изчезването на Раджа Слънцето и на двете Луни се създава нова дей­с­твителност, възниква новата културно-традиционна представа – ведичес­ка­та, – която все още не е религиозна, а предрелигиозна. Религията идва в ет­­ноида след мъчителен процес на оцеляване, усядане и усвоя­ване на ресурси в условията на трайно разделение на труда.

В психологически план утробата-пещера и майката-Луна (водата в ут­ро­бата) предхо­ждат Слънцето-светлина. Първични са за психиката на ново­ро­дения наблюдател. Пренебрегвайки това, астрономическата матрица е под­ме­нена и подложена на контрол от психологическата даденост на тво­ре­ни­е­то – новата колективна представа – религията. Огледало на светската ве­ди­чес­ка традиция става религията, проявена като нейна нега­тивна симетрия, като нейна сянка. Религиозността възниква там и тогава, където и ко­гато космичността отстъпва на церемонията; безкраят се свива до пре­дставата за ко­лек­тивния регулатор на мисленето и поведението – мита. Ведите и свър­за­ното с тях културно-историческо пространство са последната све­тс­ка те­ри­тория на деградиращото в „еволюцията“ си човечество. В то­зи сми­съл магията като технология на ведическото случване е вид космическа технология; способ е за постигане на един­ст­во с космичес­ко­то познание.

Това познание никога не би могло да е под­вла­стно на ид­ео­логическото и политическото, тоест не може да прерасне в държавна религия, тъй като ре­ли­гията в същността си е етническа идеология. Пре­кър­ш­ването на ведическия пласт в човешкото присъствие на Земята е символ на кри­за, пре­дизвикана от глобално противопоставяне – между тра­ди­ционното и на­­ложеното по при­ну­да. Тези, които налагат новата дейст­ви­телност – постведи­ческата, – всъщност задават на човеците друг, противо­ес­тествен начин на съ­ществуване, про­ти­во­речащ на естествената симбиоза с природата. Затова, както ще стане дума по-на­татък, във ведическо-орфическия мит на богомили­те първият човек – „же­ната пол“ – е създаден от най-чистите естествени ма­­териали в една цветуща, пълна с живот хар­монична природа, докато в еврей­ския мит от книга Битие първият човек – „мъжът Адам“ – е сътворен от кал в условията на пуста и без­водна Земя, над която се издига жежката пàра на унищожението.

В тази сложна етнорелигиозна структура остава един звезден портал – култът към Космоса-майка, докато Соларният култ не е проекция на астроно­мически цикли, а вторично, негативно отражение на космически процеси, той е отражение на отражението. Това отражение фиксира като колективна пре­д­с­тава прагматичното усвояване на битието, пряката консумацията и целесъоб­раз­ността на оцеляването. То, отражението, пра­ви непосилен опит за съз­даване на равновесие между представата за космическото и усещането за био­ло­гичното. По тази причина религиозният ритуал разфасова Слънцето-бог, пред­ставяно чрез митологичните герои–близнаци Херакъл и Пеант. Под­реж­да го в структурата на Зодиака, без да твърди, че последният из­чер­п­ва кос­мичността, че е съпоставим с Майката-Космос, защото е колективна, мито­логична предс­тава, а не реална същност.

Дванадесетте свидетели на ритуалното разчленяване на Слънцето (персонифицирано в ритуалите край жертвения дъб от соларните близнаци Херакъл и Пеант) през дните на лятното и зимното равноденствие са дванадесет възможни ракурса към религиозната целесъобразност; дванадесет зодиака­лни проекции на идеологическото; два­надесет проявления на представата за кастова субординация в представите за Космоса, но не са Космос, не го из­черпват дори и като представа. Така зодиакът разсича тялото на космическото единство и го превръща в структура податлива на идеологическо фраг­ментиране, подменя го, за да управлява забравилата космичността си човеш­ка същност. Именно върху разлома ведизъм–религиозност в Индия въз­ни­к­ват кастите и робството, устойчиво възпроизвеждащи се дори днес.

Все пак 28-дневният лунен цикъл и производните му стойности – 14,   10, 7 и 5 – остават като скрити свещени маркери в церемониала и мита. Те недвусмислено открехват пред Богинята-Космос врата към предста­вата за без­края на Сътворението и самопораждането. Всъщност според ведите на Перун това са числата на промеждутъчните реалности, спомагащи на същностите да стигнат до синхронизираните висши миро-пространствени структури.

Всяко вкопчване или вторачване в профанните представи обаче ще вкамени битийната Евридика. Ще прекъсне процеса на възпроизводство на битийното с божественото, ще игнорира храма-пещера – Космоса, – представен в мита чрез образите на психическия център – Орфей – за сметка на осезаемото настояще – Слънцето. Това осезаемо настояще е представено чрез ритуал на спо­нтанна консумация на удоволствия; проява е на екстаз, освободен от задръжки, персонифициран в образа на бог Дионисий – Дион-Исус.

По тази причина в естетиката на мита ведическият фокус – Орфей – е първичен спрямо Дион-Иисус – обожествения Исус.

По същата причина орфизмът, който е първопричина, чрез индуцирана­та от него египетска митологична традиция поражда есейското в Учението за ед­инството и любовта на Назорееца Рави Исус и го пред­хожда.

Чудесата, които Исус извършва, според писанията в Новия завет са битийни вълшебства в контекста на тракийския религиозен магьосник  Загрей – Дион-Исус. Представите за възнесението и възкресението като символи на кос­мическото, от друга страна, са в стила на орфическите мистерии – проекции са на космическия психологически храм на единството – Орфей. Така вече е лесно да разгадаем мотива за убийството на Орфей от вак­ха­н­ките, ка­к­то и да видим защо тялото му е разчленено и захвърлено във водите на ре­ка­та, символ на космическата протяжност, на нещо отвъд циклите и извън ограниченията на религиозния ритуал.

С появата на социализираната и лесна за употреба версия на глаголица­та, съставена според принципите, на които е конструирана праазбуката ва­тан, тра­ко­българското апостолско християнство се легитимира пред кон­к­ла­ва в Рим чрез пламенната защита на светите братя Константин-Кирил и Ме­тодий. В същия миг Дунавска България става поле на стълкновения между латински и гръцки форми на държавното хрис­тиянство, а отвъддунавската – Волжка България – между юдаизма и ис­ля­ма. Този натиск над тракоариите, наричащи се българи, има за цел да ги тласне необратимо към принудително оцеля­ва­не чрез религиозно само­определение, като така ги вплита в матри­ца­та на ис­то­рическата идео­логизация. По-важно е, че от лидери и авангард на ариите българите са принудени да приемат ролята на догонваща държавното хрис­ти­янство пе­риферия. Ислямизирането на Волжка България откъсва жи­ва тъ­кан от тя­лото на българите като естествен евразийски лидер и ги мар­ги­на­лизира до състояние на периферия, принудена да оцелява чрез ком­про­ми­си и самоизолация.

Последователите на Учението на Исус за любовта и единството, дораз- вито от Боносий – богомилите – застават от другата страна на барикадата,   изправят се срещу ре­лигиозните представи. Те надрастват политическото про­тивопоставяне между Рим и Цариград, както и идеологическата претен­ция на държавното християнство. Свещените тракоарийски азбуки глаголица и кирилица и бо­гомилските текстове, написани на тях, са материалният но­си­тел на другостта. Текстовете проявяват посторфическото, предрелигиозно све­тоусещане на българите като етноис­тори­ческо усилие за самозащита от проявената агресивност на идео­логичес­кото, тоест на асимилаторските набези на държавното християнст­во.

По тази причина богомилството запазва характера си на етническо учение, без да се стреми към идеологическата всеядност на гръцкото и римското държавно християнство, без да се превръща в Църква. Богомилството:

• не изгражда централизирана църква;
• не създава класически клир и субординация;
• не институционализира, а залага на харизмата и находчивостта в беседите на лидерите си;
• не възпрепятства чрез посредници възможната директна и интимна връзка на вярващия с Господа;
• не ограничава жената в нейните социални изяви;
• не налага представите си с насилие и не идеологизира.

Богомилството е основният източник на мистицизъм и дорелигиозна, ве­дическа дълбочина, които по-късно донякъде ще се проявят в православието с движението на исихастите. Тези богомилски добродетели ще пре­ми­нат чрез българската азбука от средновековна Дунавска България и ней­ния Царевград Търнов в старите български земи – тези на победената през XVII-ти в. „импе­рия на злото“ – Тартария, – в Киевска Рус, в Московското княжество, в Нов­го­родската република и в останалите тери­тории на отвъддунавските Бъл­га­рии, като за кратко дори ще реабилитират предс­тавите на ведизма там.

Така под влияние и на богомилството мистичната цел на християнския живот за православните вярващи вече ще е:

• богопознанието;
• единението с Христа;
• превръщането на човека в съсъд на Бога;
• трансформирането на профанното светско битие в сакрално съпреживяване на православния мироглед чрез ритуалите и мистиката.

Макар исихазмът да е встрани от темата, нужно е да отбележим, че той е легалното продължение на чистотата, проникновеността и съпротивата, които богомилството успешно противопоставя на държавното християнство.

Темата, скъпи сестри и братя е всеобхватна и занапред ще продължи развиването й, но моля, поне след този текст, да възприемем критичност спрямо критиците на българите и българското, както и спрямо ненужните и непохватни хвалебствия.

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…