С каквито и информации да ни заливат за броя на протестиращите в неделя в Атина гърци и да ни убеждават, че става въпрос за „исторически прозорец от възможности“, които ще „станат движеща сила за трансформации на Балканите“ в посока ЕС, естествено, спорът за името между Скопие и Атина остава не само заплетен на този етап, но и все по-малко двустранен.

Че „всеки си има своята Македония“ е известно от поне век. За някои е удобно да се казва, че спорът за името всъщност „завръща национализма“ /Дойче веле/. За „Геополитика.ру“ настоящото македонско правителство, което след ратификацията на Договора за добросъседство и сътрудничество  с България, сега води преговорите за изход от десетилетния спор за името с Гърция, е дошло на власт „през юли миналата година по образците на цветните революции и е оглавено от креатурата на Сорос и корумпиран бизнесмен Зоран Заев“. Явно голямата игра на Балканите продължава, но не е ясно кой ще спечели в крайна сметка и дали ще има поне парче от баница за страните от региона. Защото „подводните камъни“ никак не са малко, а и  цели и интереси се прикриват зад „укрепване на демокрацията по пътя на изчерпателни и убедителни реформи в ключови области като върховенство на закона, конкуренция, регионално сътрудничество и помирение“. Това пише в стратегията за разширяване на ЕС с 6-те държави от Западните Балкани, която днес се представя от ЕК. Е, има думи и като „Членството в ЕС на страните от Западните Балкани е в интерес на Блока от гледна точка политиката, икономиката и сигурността“, което е по-близо до истината.

Балканите някак изведнъж станаха важни за НАТО т.е. САЩ и ЕС, които така настървено упражняват натиск за помирение в региона, че патилите балкански народи инстинктивно започват да гледат под вежди и да се озъртат в желание да се ориентират кой къде е в играта, която за пореден път се разиграва на този европейски полуостров. Или както казва 92-годишния световно известен композитор Микис Теодоракис в речта си пред митинга на площад „Синтагма“ в Атина „ако се предадем, оставаме вратите отворени за трагична историческа лъжа, която може да влезе вътре и да остане завинаги“. За него, както и за 2/3-ти от гърците,  „Македония е гръцка“, което за всеки българин си е лъжа отвсякъде и то брадясала от десетилетия, докато въпросът всъщност е „къде е заровено кучето“.

Защо НАТО бърза и поставя времеви срокове за решаване на спорните въпроси между балканските страни като призовава компромисите по съседските проблеми да се направят до Срещата на върха на НАТО през юли? За да няма възможност Гърция да има повод отново да наложи вето за приема на Македония в Северноатлантическия военен алианс ли? Или защото трябва да се дооформи онзи обръч около Русия, който започва от Балтика, през Полша, Украйна, Румъния, Балканите,включително България, и е известен като план „Триморие“? За целта всички по тази верига трябва да са в НАТО. Или „американците искат да създадат протекторат северно от Гърция, само за да държат в шах руските интереси“, както твърди Кириакос Венополус, председател на „Гръцко решение“, което някои определят като русофилско? Не бива обаче да се надценява смелостта и силата на гордата с древното си минало Гърция, когато остава сама със свое вето в обкръжението на онези геополитически сили, които диктуват на световната политическа сцена, както стана през 2008г в Букурещ на срещата на върха на НАТО. Тогава Македония беше блокирана по-скоро заради „липса на пълен консенсус сред страните-членки на НАТО“, което  остана като епизод от поредно задкулисие на „великите“. И сега Гърция ще се съобрази с натиска и ще лавира между  геополитическите играчи, за да изтъргува повече за себе си, в името на свои дългосрочни или тактически интереси. Включително и по отношение на самата Македония и нейния „идентитет“. Не е ясно само дали на Ципрас няма да му се наложи да приеме извънредни избори, защото „македонският въпрос се явява и нещо като вентил на народното недоволство“, както пишат в „Дойче Веле“. Срещу него не е само опозицията в лицето на Мицотакис или крайно дясната националистическа „Нова зора“, анархистите, консервативно настроените гърци, които са останали „заложници на миналото“, но и мнозинството гърци, които са недоволни от ограниченията, които правителството на Ципрас е принудено да прави, за да реши проблемите с взетите заеми и икономическата криза в страната. Срещу него във връзка със спора за името на Македония  застана и гръцката православна църква, която оспорва и искането за автокефалност на македонската църква. Един вид Ципрас с преговорите за решаване на спора за името обедини срещу себе си и леви, и десни, и църква, което го поставя в повече от деликатна ситуация и може да му коства властта. Засега само ръцете са му вързани, казват вече в Скопие.

В Македония също има недоволство и протести, въпреки че нямат нищо общо с познатата масовост от близкото минало. И там обществото е разделено и само албанците не се вълнуват от факта, че в Солун при провеждането на хилядния митинг срещу използването на „Македония“ за име на северния съсед е изгорено националната знаме на „Скопие“, както казват в Гърция. Албанците в Македония отдавна си веят само своите албански знамена, често придружени от турски. Сега и езикът им стана „държавнотворен“, което укрепи управлението на Зоран Заев на този етап. Масло в огъня налива и някакъв професор от Свободния университет в Тетово, който заявил в ТВ-предаване, че „Македония никога не е била гръцка, а Солун винаги е бил основният културен център на албанците при тяхното възраждане“. Ти да видиш при тази Солунска гимназия, която е обучавала десетилетия плеяда български възрожденци, революционери, български политически дейци, общественици и редови граждани от тези земи, но с българско самосъзнание. И докато организация като Световния македонски конгрес организира на 27 февруари протести за защита на конституционното име на Македония, за отмяна на закона за употреба на езиците, изтегляне на прословутия наш Договор за добросъседство, Ердоган намира за уместно да каже, че „искането на Гърция за смяна на името на Македония е несправедливо и ние никога няма да оставим нашите братя сами и ще бъдем винаги с тях“. Колко удобно е да се създават конфликти и неразбории на Балканите, които ще „изискват“ закрила и намеса. В Македония има достатъчно население изповядващо мюсюлманска религия /до 30%/, така че Анкара има почва да прилага политика за влияние и вмешателство във вътрешни дела. Познато, нали? Ситуацията е напрегната до степен, че редица наблюдатели предвещават предсрочни избори и в Македония,защото пропастта между албанците и православните в страната, между самите православни относно политиката на настоящото правителство и външният разнопосочен натиск създават условия за политически  сътресения. САЩ са убедени, че само членството в НАТО може да спаси Македония и Босна и Херцеговина от разпад, но подозренията са, че стратегическите цели на Вашингтон са други и се отнасят до отношения с Москва.

Все пак очакванията да се стигне до приемливо решение за името на Македония не са се изпарили, защото „това е спор за бъдещето на Балканите в Европа“. Това се казва по нашите медии. Но когато човек отиде в Македония и види как нашенци масово купуват по пазарите им плодове, зеленчуци, ориз, млечни продукти и колбаси, дори „жолта ракия“ от техните селскостопански производители, защото са „истински“ и „като тези на баба“, тогава  си дава сметка, че членството има и друга страна на монетата. Това го знаят на Вардара т.е. не са забравили онова „“да“ на членството, но не на всяка цена“. Видно е, че ще платят цената, както го направихме ние. Щастливи и доволни ли сме? Кой ни пита!  Потупват ни по рамото. И за това не ни е виновен ни ЕС, нито НАТО. Историята в момента е на наша страна, както казват експерти. Въпросът наш е да съумеем да не пожертваме интересите си в името на робуване на илюзии. Пък дори и да са поднесени с уверения за добросъседство или съюзническо приятелство. След фанфарите около подписването на Договора за добросъседство обаче, България сякаш отново се дистанцира от проблемите, които заливат региона, включително около спора за името между Скопие и Атина. Интересите ни винаги са били за братски отношения с Македония, чиято независимост не само сме признали първи, но и отстояваме безотказно. Знаем си, че няма да ни разрешат единение. Но обществото ни не е наясно какви условия искаме да се изпълнят от Скопие,за да живеем в разбирателство и  добросъседство. Не става въпрос само за паметниците на наши исторически личности в центъра на Скопие или отпадането на „българска“ пред „фашистка окупация“, както пише в учебниците по история в Македония. Признахме ли езика и ако е така, това означава ли, че признаваме „идентитето“ на страната? Гърците искат промяна на конституцията на Македония, за да си гарантират отказ от претенции за малцинство и история, а ние? Само на думи ли ще остане казаното от Зоран Заев, премиер, че сме имали общо минало? България не само трябва експертно и конкретно да обоснове интересите си, но и да се ангажира с процесите, които текат в момента в Македония и региона като цяло. Нали сме председатели на ЕС! Времето на декларациите мина. Ситуацията е такава, че ескалира напрежение и има вероятност правителства да падат. От което все някой ще се възползва. Каквото и да ни говорят, протестите на гражданите имат своето отражение върху събития от този род. И това ни е познато. Само с натиск няма да стане. Тук са Балканите и съпротивата срещу натиск е обичайно явление. Важното е да се преговаря, защото достатъчно сме воювали и накрая все балканците сме плащали сметката. Колкото и да се смятаме за велики.