Вече месец и отгоре активно ни занимават с постановките за химическо оръжие. Както срещу отделни личности като Скрипал, така и срещу групи от хора като вече познатите до болка кадри от Сирия. Миналата седмица когато кампанията на СМИ не остави никакви шансове на политиците освен „възмездие за виновните“ започна луда надпревара от предсказания и сценарии – ще има ли „голяма война“ или „големите“ в геополитиката ще използват обстановката, за да изпитат някои от своите нови оръжия и ще се похвалят с резултатите. Всички чакаха „магьосниците“ да извадят от ръкава си „слон“, но те извадиха „зайче“.
След ракетните удари на „новата Антанта“ – САЩ, Великобритания и Франция – заваляха анализите за „постиженията“ – руснаците похвалиха сирийците, че са свалили 70 от над 100-те изстреляни ракети, а американците казаха, че всичките изстреляни над 70 ракети са ударили успешно целите си. Както винаги са твърдели военните историци по време на война истината е по средата на това, което твърдят воюващите страни в комюникетата си. Така че да приемем, че трийсетина ракети са се загубили по пътя по „необясними обстоятелства“.
В това кресчендо на военно-технически и отчасти военно-политически анализи настрана останаха някои други събития, които ще имат по-голямо значение за бъдещето развитие на кризата в Сирия, Близкия изток и в геополитиката като цяло.
*****
През последните две седмици се проведоха много важни срещи и телефонни разговори. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг посети Турция и проведе срещи с министър -председателя Бинали Йълдъръм, с министъра на отбраната Нуретин Джаникли и над един час „на четири очи“ с президента Ердоган; Тръмп разговаря с Макрон и Мей; Макрон телефонира на Ердоган и Путин; Ердоган звъня в Москва, Берлин, Лондон и едва след това в Техеран, като Ройтерс многозначително отбеляза, че „по време на телефонния разговор Ердоган е призовал своя ирански колега да избягва действия, които биха могли да увеличат напрежението в региона.“
Голямата политика за тези, които нямат достъп до нея, се проявява в определени нюанси, които се промъкват в медийното пространство извън тривиалните прес – съобщения и пресконференции.
Официално бе съобщено, че основната тема на срещите на Столтенберг с турските министри е „подготовката за срещата на високо равнище на НАТО, която е насрочена за 11-12 юли т.г. в Брюксел“. Генералният секретар на НАТО даде интервюта и в много турски телевизионни канали, в които подчерта по традиция „важната роля на Анкара като част от НАТО“ и дори посочи, че „решението й да купи руски зенитно – ракетни системи С-400 е независимо суверенно право“. Но трябва да се отбележи, че това посещение на Столтенберг в Турция изглежда в известен смисъл загадъчно. Съобщение за него се появи непосредствено след срещата на върха на 3 – 4 април т.г. в Анкара на лидерите на Турция, Русия и Иран. А на 7 април започнаха известните събития в Източна Гута и сценариите за по-нататъшните действия на САЩ, Великобритания и Франция в Сирия започнаха да придобиват по-ясно дефинирани очертания. Турският вестник „Ватан„ съобщава, че Анкара е била информирана предварително за предстоящата ракетна атака срещу Сирия и недвусмислено е дала да се разбере във Вашингтон и Брюксел, на чия страна ще бъде изборът й между тях и Русия с Иран.
Може да се предполага, че този факт е дал основание на френския президент Емануел Макрон да заяви по канала на BFMTV, че „в резултат на ударите Русия и Турция бяха разделени“. Наистина след това турският премиер обвини Макрон за „популизъм“ на съвместната пресконференция със Столтенберг, като заяви, че това „не съответства на нивото на президента“. Но Чавушоглу не каза, че това е дезинформация, а само изрази възмущението си от организираното от френския президент изтичане на информация. А генералният секретар на НАТО нарече операцията на Съединените щати, Великобритания и Франция в Сирия „ясен сигнал към Русия и Иран“, оставяйки Турция извън групата. Така между 7 април, деня на началото на събитията в Източна Гута и 14 април, деня на ракетната атака, настъпиха качествени промени.
Първо. Сега е очевидно, че военната атака срещу Сирия преследваше главно политически цели. Някои от тях бяха постигнати. Според научния директор на руския институт по ориенталистика Виталий Наумкин „коалицията – САЩ, Великобритания, Франция – успя, макар и частично, да постигне една от поставените от нейните лидери задачи: да вкара клин в отношенията между страните от „тройката“ – Русия, Турция и Иран.“ Наумкин твърди че „турското ръководство предсказуемо подкрепи ограничени атаки срещу сирийските цели. И преди това не беше възможно да се скрият различията в позициите на трите държави от процеса в Астана спрямо сирийския проблем“.
Но трябва да се отбележи, че настоящата криза във формата Астана е във време, когато решението на сирийския конфликт е все още много отдалечена перспектива. И поради това не е случайно, че Столтенберг се оказа в Турция точно сега.
Може да се предполага, че неговата задача не е включвала на този етап разрушаването на ситуационния съюз Русия –Турция -Иран, а по-скоро въвеждането в него на Франция като член на НАТО, което би позволило на алианса по-голяма тежест в предстоящите тежки дипломатически игри. За подобен развой подсказва турския вестник „Хюриет“, според когото с този ход се прави залог на разнородността на ситуационния съюз между Иран, Турция и Русия, където една държава има „идентичността на ислямска република, втората е член на НАТО, а третата се опитва да възстанови статута си на суперсила“, но въпреки това представлява нов модел на сътрудничество, който не съвпада с досега използваните в международната политика шаблони по отношение на Близкия изток.
В тази развиваща се интрига Москва и Техеран засега се въздържат от остра критична реакция към Турция. Те отчитат, че с привличането на Анкара, преговорите на конфликтуващите в Сирия страни дадоха известни резултати и бяха обсъдени проекти на конституцията, изборите и възможните модели на реконструкцията на страната. Вярно е, че ресурсът на политическото доверие към Турция от Москва и Техеран е подкопан, но все още не е изчерпан. Очевидно Ердоган търсеше „лесно“ решение, опитвайки се да носи две дини под една мишница и в крайна сметка само усложни ситуацията в региона. От една страна е оста Америка – Европа, с която Турция е дълбоко свързана икономически и военно. От друга страна, са Русия и Иран, които укрепват позициите си в региона. През следващия период, докато търсенето на политическо уреждане в Сирия напредва, неизбежно ще трябва да се направи труден избор. Ясно е само едно, че този избор ще бъде исторически, тъй като пространството за маневриране в Близкия изток става все по-малко.
Второ. В сирийската игра сериозно навлезе Париж. Макрон заявява настойчиво за възможностите на мисията си за посредничество в Сирия, но преди всичко във формата на диалога между Русия и САЩ. Той казва, че е предупредил Москва за подготовката на атаката срещу Сирия. Турция,надявайки се, че ще бъде възможно постигането на споразумение със САЩ за Манбидж и кюрдите, подкрепи атаката, като същевременно се похвали, че е играла посредническа роля между Запада и Русия. В тази посока Макрон ще изтласква Турция от желанието й да посредничи между Вашингтон и Москва. Турция граничи със Сирия и има неприятелски отношения с Дамаск. Анкара има проблеми с Русия, Иран и Съединените щати в Сирия. Съществува усещане, че Турция се опитва да търси политически решения за Сирия чрез Франция, която, както и САЩ, спонсорира открито кюрдските „народни сили за самоотбрана“ (YPG). В същото време Париж има шанс да играе и с Москва и с Техеран. Франция се обяви против предложението на Тръмп за преразглеждане на ядрената сделка с Иран. Да не забравяме, че точно след избирането му като президент на Петата република Макрон заяви, че той, като лидер на една от държавите на нормандската четворка, има свой собствен план за разрешаване на конфликта в Донбас. Френският президент потвърди участието си в международния икономически форум в Санкт Петербург. Следователно се подготвя срещата му с Владимир Путин, а самият Макрон ще се стреми да стане основен модератор или важен участник в мирния процес в Сирия.
Това само потвърждава прогнозата ни от януари тази година, че активността на Макрон ще продължи да търси постепенното изместване на Германия от водещата й роля в оста Берлин – Париж.
(Цитат от статията ми „Геополитически промени и основни конфликтни точки през 2017 година“:
„Рязко се активизира дейността на президента Макрон в края на миналата и началото на тази година. Доказателство за това са три, свързани с него големи събития. Първото беше с двусмисленото му споменаване за възможността от „Фрекзит“, последвано от безпрецедентната среща на френски президент с директорите на 140-те най-големи транснационални корпорации и с речта на Макрон на Давоския форум. Именно след речта в Давос започнаха да се проясняват целите на стоящите зад Макрон сили.
Безпрецедентната правителствена криза в Германия създаде предпоставки за превръщането на „голямата коалиция“ на ХДС/ХСС с ГСДП от ситуационна, временна, в постоянна, което от своя страна означава отново връщане към обединяването на разделените след войната национална и социална идеи. От друга страна с това се създават предпоставки и за рязкото увеличение на влиянието на Франция, която въпреки икономическото си изоставане от Германия, предявява претенции не само на равноправно, но и на обособено лидерство във френско-германския тандем в частност и в Европа като цяло. На нейна страна е преимуществото, че след излизането на Великобритания, тя остава единствената ядрена сила в ЕС. Тази ситуация започва да има прилики с моделът на Антантата преди Първата и на френско-британския съюз преди Втората световна война. В този контекст могат да се разчетат както споменаването от Макрон за „Фрекзит“ ( и при това в интервю за ББС), така и сбирката с ТНК във Версай, на който Франция бе провъзгласена за център на световните инвестиции. И най-накрая – програмната реч в Давос, чиято основна тема бе за кризата на демокрацията и за възможността – стъпка по стъпка, държава след държава – от трансформирането на глобализма в национализъм.
Макрон разбира се говори как да се даде нов импулс на глобализацията и да бъде заставена тя да даде положителни резултати. Но гаранция за успеха на глобализацията в сегашния й вид няма и поради това споменатата алтернатива за развитието на национализмите се превръща в реален сценарий.
Този сценарий на глобално развитие, разбира се, не е единствен. Още повече, че той е радикален и изключително рисков поради непредсказуемия характер на събитията. Точно така обаче се случи в навечерието на Втората световна война, когато както им се струваше, англичаните (които бяха предвидили всичко дотам, че дори и кадровата им политика беше подчинена на тези планове) се препънаха в непредсказуемостта на Хитлер. Поради това развитията водещи към горепосочения сценарий следва да се следят и анализират внимателно. В световната политика случайностите са много рядко явление.
От такъв ъгъл можем отново да подчертаем важността на факта, че по време на миналогодишната визита на Тръмп в Париж разногласията между двамата лидери отстъпиха пред демонстрациите на „нерушимото единство“ на САЩ и Франция. Това, както и „Брекзита“ са фрагменти от голямата глобална игра, в която ставките са интересите на световния олигархиат от една страна и от друга – оцеляването на човечеството. Предстои Европа да се ориентира на какво ще заложи.“
През следващите месеци се очакват срещи на Макрон с Тръмп в САЩ и с Путин в Русия. Важни решения ще бъдат взети на 12 май, когато САЩ ще трябва да извършат сертифициране на споразумението между „шестицата“ и Иран за неговата ядрена програма. Тоест, в Близкия изток се заплитат нови остри геополитически интриги с увеличена критична маса. Може би това е била идеята, която президентът на Турция се опитал да внуши на иранския си колега, според цитираното по-горе съобщение на Ройтерс. Това е важна подробност, показваща наличието на екзистенциален регионален фактор на опасност. Посланикът на САЩ в ООН Ники Хейли заяви, че САЩ няма да изтеглят войските от Сирия, докато не изпълнят задачите си. Тя също така предупреди, че Вашингтон ще започне нова ракетна атака срещу Дамаск, „ако отново осъществи химическа атака“. Както показва практиката, все по-лесно може да се стигне до още една подобна атака. На следващия ден след речта на Хейли в ООН Тръмп каза, че поддържа тезата си за изтеглянето на американците от Сирия, но все още не е определил дата за това. Тази непредсказуемост става все по-опасна.
Събитията обаче могат да се развият и по друг, по-различен сценарий. „Уол стрийт джърнал“ съобщава, че Тръмп планира да замени американската армия в Сирия с контингент от арабски сили, а не да отстъпва територии на турските войски, както иска Анкара. Тези сили трябва да заемат територията, контролирана от американската армия. Според изданието, помощник на новия съветник за националната сигурност – Джон Болтън – вече е осъществил контакти по този въпрос с ръководителите на разузнавателните служби на Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Катар и Египет. А саудитският външен министър Адел ал-Юбайър каза „ние обсъждаме със Съединените щати изпращането на войски в Сирия“. Сега Турция, заедно с Иран и Русия, действа като гарант на уреждането в Сирия. Изпълнението на американския проект, ако материалът в „Уол стрийт джърнал“ не е дезинформация, ще подкопае процеса Астана и ще продиктува нуждата от нови формати на преговорите за сирийското споразумение. В същото време така наречената арабска коалиция в Сирия ще изблъсква Иран от Сирия и ще пречи на Турция. Може да се появят и нови проблеми за Русия. При такъв сценарий обективно интересите на Москва, Анкара и Техеран, дори и при наличието на някои различия между тях в Сирия, ще продължат да съвпадат по други въпроси.
Но между тези три страни все още няма стабилна ос срещу Запада. И в края на краищата, както пише немското издание Handelsblatt, „всички членове на“ тройката „ще трябва да направят избор в Сирия не само в тактиката, но и в стратегията за действие“, ако наистина искат да преобърнат сегашната ситуация. „Новата Антанта“ използва сегашната неопределеност на „тройствения алианс“ за да постигне отделянето на Турция от него и в средносрочен план да осъществи прехвърлянето на процеса на разпад в отношенията между Русия и Иран.
Войната в Сирия не свършва, а постепенно се развива в регионална конфронтация с все по-опасни геополитически последствия.
