Какво е бъдещето на националните икономики в един все по-глобализиран свят, с още по-динамично нарастващи глобални проблеми?

Според едни държавници, бъдещето е напред – като отрицание на старото, демодираното и „обреченото“. Според други, бъдещето е категорично назад – като отрицание на модното и упадъчното – в посока или на дребностоков капитализъм, или на координиран комунизъм (това са мисловни конструкти, които никога не са били в чист вид). Според трети, бъдещето е неизвестно къде, но трябва да се приеме такова, каквото ще пристигне. На свой ред, някои просто казват че е необходимо да се спазва определен модел, за да се отиде в „царството на единството“ под строгото наблюдение и великодушната закрила на най-силния, например, САЩ или Германия за ЕС. По всичко изглежда, че човечеството или се колебае, или се е разделило на групи, които възприемат развитието и прогреса просто по различен начин. Изглежда, че след Вавилонската кула, днес човечеството отново е заговорило на различни езици.

В много отношения обаче човечеството влиза в ролята на питащ, който колкото по-малко точни отговори получава, толкова по-настойчиво продължава да задава все по-неправилни въпроси.

Да се позовем на някои от ежедневните въпроси: как да се постигне по-висок икономически растеж; как да се увеличи потреблението; как да се намали безработицата; как да се достигнат по-развитите от по-слаборазвитите страни? Това са само няколко от групата остри въпроси, които всички средноразвити и най-слаборазвити страни (II-ри и III-ти тип)- а това е по-голямата част от населението на планетата Земя – ежедневно си задават. Разбира се, списъкът може да бъде увеличен чувствително. Но не това е главното и важното. Същественото е, че тези въпроси произтичат от делничната необходимост. Впрочем, за някои страни и народи икономическият растеж е въпрос на живот и смърт.

Най-развитите страни (I-ви тип) си задават не по-малко сложни въпроси: как да се задържи позицията на лидерство и да нараства силата на въздействие върху останалите; как да се ускори растежът, как да се постигне все по-висока степен на потребление; и т.н. И тази група въпроси са достатъчно остри и съществени за съответните страни и народи, за да бъдат подценявани. Те също произтичат от делничната необходимост и са проблем за постигането на по-висок стандарт на живота. Особено в страни с висока степен на неравенство като САЩ.

Ако действително тенденцията е светът да става все по-глобализиран (свободно движение на стоки, на капитали и на хора), световната икономика ще се развива благоприятно ако: (1) развитието на системата на икономиката не става за сметка на деградация на системата на природата, както не е сега; (2) продуктивността на системата на икономиката нараства по-бързо от продуктивността на демографската система, както не е сега; (3) системата на световната култура – в полза на равенството и братството – изпреварва икономическата динамика и демографската динамика, както не е сега; (4) и най-важното, системата на науката дава по-ускорено и по-пълно технологични и технически решения на проблемите, свързани с оцеляването на природната, демографската и икономическата системи.

Науката обаче е едно, а практиката на съвременността – друго.

1. Изгодите на по-развитите страни и на глобалните корпорации от по-слабите страни

Ако световната икономика се развива благоприятно във всички тези направления, въобще не е гарантирано че националните икономики ще се развиват както трябва и както желаят. Причините могат да се намерят в много фактори и условия:

1. Огромна част от развитите страни имат дългосрочен интерес да посочват други страни като „неуспешни“, като даже им „помагат“ да останат по-слаборазвити. Това желание не е само психологическо, а предимно социално-икономическо. По-бавните темпове на растеж и по-голямата социална стагнация на развитите страни могат да бъдат обяснени с постигането на „етап на зрелост“ спрямо по-бързо развиващите се страни, които са в „етап на растеж“. Това е една от причините по-богатите страни – чрез моркова (заробващи кредити) и тоягата („цветна революция“ или военна интервенция) – да организират възхода и да поддържат „приятелски режими“ в други по-бедни страни. Колкото и да изглежда странно, даже в системата на пазарно интегрирания Европейски съюз се наблюдават страни „на различни скорости“ на развитие – най-слабо развитите – най-бавно, изчислявано по реален БВП на човек.
2. По-развитите страни имат откровена икономическа изгода от по-слаборазвитите страни, понеже по този начин огромните глобализирани корпорации ще могат да се наслаждават на по-изгодни ресурси, производствени и търговски възможности. От една страна, много по-изгодно е да се добиват суровини и материали в по-слабо развити страни, където разходите по добива им са по-ниски. Разходите по този добив са „естествено“ по-ниски както поради по-ниските възнаграждения на работната сила, така и поради възможността за по-евтино пазаруване на местните политици, които да творят изгодни за корпорациите закони. От друга страна, изгодата на глобалните корпорации се развива и по линия на възможностите за изнасяне на вредни, трудоемки или енергоемки производства в по-слабо развитите страни, понеже там разходите по производството са чувствително по-ниски. Поддържането на ниски „свободни пазарни заплати“, необременени от синдикален натиск, е огромно благо за корпорациите. От трета страна, пласментът на стоки с търговската марка на глобална корпорация, осъществяван на „новите пазари“ в по-слабо развитите страни, води до развитие на пазарните територии на тези корпорации. Да печелиш от бедни е доста изгодно, особено ако ги убедиш да спрат или ограничат собственото си производство.
3. По-развитите страни са силен магнит за потенциалните мигранти от по-слабо развитите страни. Но не е възможно, например, 6 млрд. по-бедни хора да се преселят в по-богатите страни като САЩ и страните от ЕС, в които живеят към 850 млн. души. Именно по тази причина по-богатите страни са измислили „демократични“ механизми за подбор и прилапване на по-качествени човешки ресурси от по-слабо развитите страни. Един от тях е привличането на студенти (срещу заплащане, естествено) от по-слабо развитите страни, като по този начин се получават „човешки ресурси“, за които по-бедната страна е плащала доста средства за тяхното развитие, здраве, образование, култура и живот. По-богатата страна „приемник“, не заплаща цент от разходите за развитието на този „човешки ресурс“ на по-бедната страна, това си е повече от чиста печалба! В името на „свободата на движението на хората“. Друга изпитана система е квотната (чрез зелени карти и други евтини методи), чрез която се подбират и изсмукват качествени кадри от по-слабо развитите страни. Колкото повече оголиш кадровия ресурс на по-бедните страни, толкова повече печелиш от вече подготвени кадри. Естествено, за които не плащаш и цент.

Sub sole nihil novi est – нищо ново под слънцето, както са казали римляните.

2. Възможности за възход на средно и слаборазвитите страни

В условията на мощната пропаганда на глобализацията (изгодна за богатите, вредна за бедните) малцина средно и слабо развити страни ще намерят начин за собствено развитие. Това не е невъзможно.

Вариантите за едно по-успешно бъдеще са различни:

1. „Диктатура“ на демокрацията над пазара. Развитието не е еднократен акт, осъществяван за една или за пет години, а процес за десетилетия и столетия. Местните ресурси (суровини и материали, енергия, машини и съоръжения, човешки капитал и т.н.) могат да бъдат използвани по-пълноценно и без да бъдат външно експортирани. Една демократична система би могла да удържи срещу песните на пазарните сирени, стараещи се да омагьосат съвременния национален Одисей. Налице са примери с различни страни, даже с условията на икономическо ембарго, които продължават възхода си напред.
2. Интеграция срещу глобализацията. Когато група страни оценят взаимните си интереси от лична специализация в определени производства в условията на икономическа (а и социална) интеграция, зависимостта от чужди капитали и чужди компании намалява. В по-новата история се наблюдаваха и наблюдават успешни интеграционни модели, които позволиха на някои от най-слабо развитите страни да се изкачат до нивото на средноразвитите страни.
3. Взаимодействие на най-слабо развитите и средноразвитите страни в международните организации и най-вече в ООН. Ако се постигне такова взаимодействие, то мощна част от ресурсите по различни програми за световното развитие могат да се насочват към по-нуждаещите се. Равенството и братството не са „собственост“ на Френската революция, а могат да намерят изражение в глобален план.

Впрочем, България е пример че може успешно да се придвижи от групата на слаборазвитите страни в групата на средноразвитите страни, използвайки именно горните три механизми – при това при две различни социално-икономически системи. Verbum movet, exemplum trahit – Словото вълнува, примерът увлича.

 

Доклад  пред XXIII Международна научна конференция на тема:

„Регионално развитие и демографски проблеми на страните от Югоизточна Европа“.

Университет на Ниш, Сърбия