– Посланик Радомирски, домакинството на България на Седмата среща на инициативата „16 плюс 1“ породи големи очаквания за вълна от китайски инвестиции в България. Бе открита кредитна линия от 1,5 милиарда евро, ще има Глобален център за партньорство с Китай. Оправдани ли са големите ни надежди или идва време за по-трезви преценки? Накъде са насочени интересите на новата глобална сила?
– Засега бяха потвърдени намерения, което само по себе си е положително, особено на фона на фрапантното изоставане на България да се възползва от китайската инициативност в нашия район. Няма да напомням как само ние изпратихме нашия посланик на срещата в Пекин, докато нашите съседи от региона участваха на най-високо държавно ниво и успяха още тогава да договорят крупни инвестиционни проекти за своите страни.
Инициативата „16 плюс 1“ е регионалният етап за Източна и Централна Европа от стратегическата доктрина на Китай, позната под името „Един пояс, един път“. Тази доктрина прокарва китайското влияние на Евразийския материк и свързаните с него Африка и Близкия изток. Използват се икономически проекти, за които се осигуряват китайски финансови ресурси под формата преди всичко на кредити към държавите-реципиенти. Така например през последните десет години китайските инвестиции в Етиопия са само 600 млн. долара, а кредитните линии –над 70 млрд. долара. И логично в това се вписва създаването на китайска военна база в Джибути. Т.е. след икономическата и финансова експанзия неизбежно се появява и политическата и военна обвързаност. Именно поради това са необходими трезви преценки за всеки проект, който ще разработваме с китайско участие.
Досегашното закъснение не трябва да се подменя с „атака на юруш“, а да бъде внимателно преодолявано при отчитане на цялостната геополитическа обстановка. Но това важи не само за България, а за целия ЕС. Трябва да се има предвид изострянето на американско-китайските отношенията в момента и възможността тяхната ескалация да ни доведе до повторение на абсурдното развитие на проекта за „Южен поток“. Интересите на новата глобална сила все повече и повече ще я противопоставят на досегашния световен хегемон и ние се намираме в един от районите, където техният сблъсък на интереси може да доведе до нежелани последствия за нашата национална сигурност.
– Каква е вашата оценка за дипломатическите връзки между България и Китай в последните години? Бившият външен министър Соломон Паси например подчерта, че България е първата сега съществуваща държава, признала Китайската народна република, а Унгария има в Пекин третото по големина посолство.
– Дипломатическите ни отношения с Китай през последните години са подложени на същия стрес както голяма част от отношенията ни с държавите извън алиансите, в които членуваме. От пълно неглижиране се опитваме да внесем „на галоп“ активизация. Дипломатическите отношения, особено с прагматични държави като Китай, не се изграждат по този начин. Първите две правителства на сега управляващите съкращаваха безобразно посолствата и търговските ни мисии задграница, а сега се активизираха в „новото им откриване“. Прекъснати бяха контакти, аналитично-проучвателната работа на политиката и икономиката на много държави, което не позволява да открием нишите в тях за осъществяване на наши политически и пазарни инициативи. Примерът с Унгария е показателен за това. Бих добавил, че той не се ограничава само с Китай. През 1991 г. ние закрихме търговското представителство в Москва, а унгарците разшириха своето и постепенно изместиха от руския пазар много от нашите стоки, които бяха усвоили значителни пазарни сегменти дотогава.
– Срещата във формата „16 плюс 1“ в София съвпадна с разгарянето на търговската война между САЩ и Китай. Това вдига ли интересът на Китай към региона на Западните Балкани и Източна Европа?
– Тази търговска война в голяма степен е продиктувана от съвременната конкуренция за пазарите, един от които е и Източна Европа. Резултатите от тази война в частност и резултатите от борбата за хегемонен превес като цяло ще определят чии интереси ще вземат връх в нашия регион. Определено обаче ще се наблюдава по-значително и внимателно проучване от китайска страна на политическата и икономическата обстановка във всяка от държавите от очертания от вас периметър, но и на техните взаимоотношения и възможностите за изграждане на транснационални проекти на тази основа.
Китайците официално обявяват желание за сътрудничество с проекта „Интермариум“, който в териториален аспект е аналогичен на китайския „16 плюс 1“. Но според мен „Интермариум“ или „Триморието“, който бе подкрепен официално от президента Тръмп миналата година по време на посещението му във Варшава, има за цел създаването на „буферна зона“ не само между Западна Европа и Русия, но и на преграда за китайското настъпление към нашия континент. Т.е. интерес ще има, но какви ще са реалните последствия от него на тази етап е трудно да се предскаже.
– Политиката на Тръмп ще сближи ли Китай със страните от Западна Европа?
– Сегашните ръководители на традиционните европейски партии са продукт на неолибералната идеология и в този смисъл привърженици на защитаваните от Демократическата пария в Америка ценности. И това ги противопоставя на Тръмп и основната част от Републиканската партия. От своя страна глобализацията е основен стълб в неолибералната ценностна система, а китайските интереси са тясно свързани и зависими от по-нататъшното развитие на глобалистичните процеси. А тези процеси, облагодетелствувайки в известна степен всички участници в нея, предоставят несравнимо по-големи преимущества на големите държави и обединения от държави, като Европейския съюз. Това на този етап е обективна предпоставка за сближаването на Китай със Западна Европа в резултат от политиката на Тръмп „Америка преди всичко“.
От друга страна обаче зависимостта на Западна Европа, особено във военен и политически аспект, продължава да бъде толкова голяма, че е вероятно, ако политиката на Тръмп победи безалтернативно в Съединените щати, да станем свидетели на политически промени в Европа, които ще отстранят от ръководството в ЕС на досегашните неолиберални лидери, независимо дали са от „левия“ или от „десния“ сегмент. При подобен развой едва ли може да се очаква сближаване на Китай със Западна Европа.
– Някои от западноевропейските страни имат прекрасни търговски и икономически отношения с Пекин, например Германия, но са резервирани, когато става дума за китайските инвестиции в източната част на Европа. Защо?
– Източна Европа е пазар, който основните икономически сили в ЕС считат за свой „запазен по право“ периметър. Все по-нарастващото присъствие на китайски капитали буди тревога в тези сили, че това „право“ може да им бъде отнето. Започналата в световен мащаб търговска война ще облекчи задачата на онези западноевропейски държави, които търсят начини да спрат „китайската инвазия“ в Източна Европа. Ще бъдат намерени подходящи за обяснение инструменти, с които ЕС да ограничи, ако не може да спре, навлизането на Китай в региона.
Доколко това е благоприятно или вредно за източноевропейските държави е отделен въпрос и той ще получи адекватен отговор и възможности в едната или другата посока само след като бъдат решени стоящите пред ЕС съдбовни за неговото бъдеще въпроси – на колко скорости „де факто“ ще съществува съюза след 1-2 години, как ще бъде оформено това „де юре“, какви ще са отношенията на Брюксел с основните геополитически сили в започналия да се оформя „многополярен свят“.
– Има различни мнения за нивото и съдържанието на отношенията между Китай и Русия. Някои смятат, че партньорството им е стратегическо, други – че Китай води единствено и само прагматична политика. Вие кое бихте защитили?
– Моето лично определение би било по-балансирано. Смятам, че сегашното състояние на руско-китайските отношения в резултат на все по-ускоряваща се динамика на тяхното развитие създава добра основа за стратегическо сътрудничество в бъдеще. Все още и в двете страни се помнят тежките десетилетия на противопоставянето на двете съседни държави, довели дори до въоръжени гранични сблъсъци.
Изявленията на лидерите на двете страни, които все по-често се срещат и показват нарастващо взаимодействие по важни глобални въпроси, свидетелстват и за тази предпазливост, предизвикана от историята на взаимоотношенията им. Според Путин „стабилното сътрудничество с Китай е достигнало безпрецедентно ниво и (…) взаимодействието с Пекин е един от най-важните приоритети на Москва.“
А Си Цзинпин, отбелязвайки „високата степен и особения характер на китайско-руските отношения“ ги определя като „фактически незаменими“. Още по-интересно беше неговото предложение, направено преди 2 години и то 10 дни след поредната му среща с Путин. На пленум на Централния комитет на Китайската комунистическа партия той е заявил, че Китай е предложил стратегическо сътрудничество на Русия и че Москва може да обмисли внимателно това предложение до 2030 г.
Така че двете държави внимателно и предпазливо се движат по пътя на все по-голямо сближение, доказателство за което са започналите от миналата година съвместни военноморски учения, в които руски кораби участваха в общи с китайците маневри в Южнокитайско море, а китайски – в общи с руските кораби в Средиземно море.
Тази ситуация в най-общи линии напомня обстановката преди 50 години, когато поради конфликта между СССР и КНР Вашингтон осъществи преобръщането на формулата „2+1“ в своя полза.
– Каква динамика се очертава според вас в триъгълника САЩ-Русия-Китай?
– Много е вероятно САЩ да се опитат да повторят онази комбинация на американската външна политика, чийто архитект е Хенри Кисинджър (ползваващ се и сега с известно влияние върху Белия дом). Срещата в Сингапур на Тръмп с Ким бе „реверанс“ към Китай, а тази, която предстои следващата седмица с Владимир Путин – към Русия. Вашингтон е с усложнени отношения със съюзниците си и агресивно търси проблеми в руско-китайските отношения, които, ако не открие, ще се опита да създаде, за да ги използва за раздалечаването им. В крайна сметка, глобалният триъгълник функционира според схемата „2 срещу 1“ и в него страната, срещу която другите две се комбинират, е губеща.
Както в началото на 70-те, така и сега, американските сондажи се провеждат и в двете посоки – към Москва и към Пекин. И всяка от двете столици се приканва да избира между другата столица и Вашингтон. Очаква се една от тях да бъде разколебана и да „клъвне въдицата“, след което американският план ще получи веществен израз и от сферата на дипломатическите маневри ще прерасне в реална политика.
Схематизацията на този сценарий не отменя значението му. Разбира се, че реалността е по-богата и „по-многофакторна“, но по същество събитията от описаната схема изглеждат като много сходни с това, което се случва в действителност.
Характерно е, че американското „раздалечаване“ на Русия с Китай намира израз и в сферата на санкциите, където на всяка страна заедно с „камшика“ се предлага и „морков“; така те са поставени пред избор, който логично според Вашингтон ще ги води към сблъсък помежду им.
– Каква е разликата между сегашната ситуация и тази от втората половина на миналия век?
– В началото на 70-те години отношенията между Москва и Пекин бяха в етап на дълбоко идеологическо разделение и военно-политическа конфронтация. Но тогава ситуацията на Корейския полуостров почти нямаше ефект върху тях. Пхенян по онова време привидно маневрираше между Москва и Пекин, но всъщност последователно се привързваше към Китай. Сеул пък беше под строгия контрол на Вашингтон и проамерикански диктаторски режими се сменяха във властта. Строго погледнато, потенциалът за южнокорейско сътрудничество с КНР и СССР беше нулев.
Но сега ситуацията е различна. Ясна илюстрация на факта, че Пекин и Москва много добре разбраха същността на опортюнистичните нововъведения в американската политика, е неотдавнашното посещение на южнокорейския президент Мун Же Ин в Русия. Следва да се отбележи, че през цялото време на развитието на ситуацията около Северна Корея и нейната ядрена програма сеулският лидер държеше ръка върху пулса на събитията и не следваше фарватера на политиката на Съединените щати. Напротив, той действаше на свой риск, свързвайки различни интереси и неизменно подлагайки рамото си на Ким Чен-ун.
Поради това може да се смята, че този ресурс на „свързваща връзка“ между двата театъра на военни действия на настоящата хибридна война ще продължи да действа. От действията на Русия и Китай личи следното: те смятат, че ключът към успеха в тази трудна ситуация както за Москва, така и за Пекин се намира в политиката, при която, без да отказват контакт с Вашингтон, постоянно координират своите действия, като не позволяват да бъдат „раздалечавани“.
Русия има възможност да влияе на САЩ чрез противоречията между Израел и Европа (политиката по Иран), а Китай е в състояние да направи това поради дълбоката си обвързаност със севернокорейските въпроси. Русия е геополитическата военна противотежест на Вашингтон, а Китай – геоикономическата.
Има и точки на сериозно противопоставяне със САЩ: за Русия това са Сирия и Украйна, а за Китай – Южнокитайско море със „слабото звено“ Тайван и борбата за съответните проливи, преди всичко Малакския, през който преминава по-голямата част от световната търговия по море. Посочените обстоятелства доказват, че в тактически план допълването на конфликтните точки и на преимуществата на Москва и Пекин им създава повече интерес към запазване на сътрудничеството, отколкото към заместването му с ориентация към Вашингтон.
Това означава, че триъгълникът има по-голям шанс да остане триъгълник, а не да се превърне в желания за Вашингтон формат „2 + 1“ (или „2-1“). Задачата на Америка в този случай ще бъде да форсира събитията. А на другите два геополитически центрове на влияние – да забавят „голямата игра“ и да не позволят на Вашингтон блицкриг, включително чрез стратегическа дезинформация и дезориентация.
На Запад руско-американско статукво с участието на Израел и на Изток китайско-американско с акцент върху сближаващите се Кореи са гаранция за глобална стабилност. Но само при руско-китайско взаимодействие, тъй като в противен случай неговото отсъствие се превръща в сума от дестабилизиращи фактори.
– Имате ли прогноза как ще се развие срещата Тръмп-Путин, която светът очаква с огромен интерес, и може би със страхове?
– Световните медии са пълни с прогнози и сте права както за огромния интерес, така и за все повече прозиращите страхове от евентуалните последствия от тази среща. Може да обобщим различните прогнози в няколко групи.
Най-многобройни са тези, изразяващи опасения, че преговорите между Путин и Тръмп ще се превърнат в законспириран опит да се споразумеят за общ фронт срещу главния враг и на двамата – либералната глобалистка общност. При този сценарий всички спорни към момента въпроси ще бъдат оставени за решаване в бъдеще, а обсъждането на всички основни теми на дискусията ще бъде за отвличане на вниманието, поради което и заключителната декларация ще бъде формална по своя характер.
Истинският дневен ред на срещата на Путин и Тръмп обаче ще бъде съставен от точно определени отделни преговорни точки, имащи за цел разбиването на глобалната „дълбока държава“ и създаване на канали за бъдещо непублично взаимодействие по тази стратегическа цел между двамата лидери.
Тези интерпретации на срещата не предлагат пробиви по основните тематични области. Те насочват към алтернативен, таен дневен ред на преговорите между двете суперсили.
Подобно споразумение осигурява продължително сътрудничество между двамата лидери на няколко етапа. През първия Тръмп помага на Путин да се премахне либералния клан в Русия, който е свързан с „клинтоноидите“, а през следващите етапи Русия, САЩ и Китай ще сформират троен алианс за управлението на света, където ще бъдат определени нови сфери на влияние. И Путин ще има възможността да подкрепи усилията на Тръмп по пътя. Разбира се, това е дългосрочна стратегия, истинското значение на която няма да се рекламира, а ще бъде прикривана с обичайната реторика на противопоставяне и съперничество за успокоение на тези сили, които Тръмп и Путин все още не са победили. Най-подробно тази теза се разработва от руския аналитик Михаил Хазин.
Друга група скептично настроени анализатори смятат, че преговорите между Путин и Тръмп няма да доведат до съществени промени, тъй като позициите на двете страни са дълбоко вкоренени в геополитически противоречия и всякакви преговори могат да бъдат само опит да се окаже допълнителен натиск върху противника, което е нереалистично. С една дума, всичко е според Киплинг: Западът е Запад, Изтокът е Изток и колкото и да се движат един към друг, те няма да слязат от мястото си. Следователно, не трябва да очакваме никакви пробиви по основните линии на конфронтация като Иран, Сирия, Украйна и Европа. Тук прави впечатление анализът на израелския аналитик Яков Кедми.
Трети сценарий се предлага в анализ на руския вестник „Комерсант“, който по всяка вероятност има за цел да ограничи прекомерните очаквания, с които са натоварени някои медийни прогнози за предстоящата среща в Хелзинки. Според него дневният ред на разговорите вече е изготвен, страните са постигнали съгласие по съвместното изявление след срещата, в което не се предвижда импровизация и всички стъпки са точно съгласувани. А тези стъпки се свеждат до следното:
1. По настояване на глобалисткото крило в Конгреса на САЩ, който даде съгласие Тръмп да се срещне с Путин, американският президент ще поиска писмено съгласие от страна на Москва да не се намесва в американските избори. Москва, разбира се, ще откаже, тъй като това би било индиректно признание за нейна намеса през 2016 г. В същото време Москва ще направи изявление в смисъл, че тя никога не е правила и не възнамерява да осъществява подобни намеси. Това изявление ще бъде прието от двете страни и ще даде възможност на Тръмп да го покаже у дома като важен ангажимент, който той е успял да спечели и то в навечерието на междинните избори за Конгреса през ноември. Така Тръмп, дори ако не отстрани напълно руската тема преди тези избори, то значително ще я отслаби и ще улесни евентуална победа на поддръжниците си. А Путин, който пасува, ще му помага в това.
2. Украйна ще бъде най-официалният обект на обсъждане. Страните ще се ограничат до деклариране на своя ангажимент към Минските споразумения. Истинското решение на проблема ще бъде извадено от обхвата на срещата и предадено в ръцете на помощниците, които ще трябва да подготвят стъпка по стъпка нова „пътна карта“ за решението на украинския въпрос. Преди изработването на тази карта ще бъде изготвен и съгласуван подход за окончателното място на тази страна в новата политическа карта на света. Много интересно е съобщението в тази връзка, че известен брой известни личности са върнати от Луганск и ЛДНР обратно в Русия, което давало основание да се предполага за наличието на предварителна договореност по украинския въпрос между Москва и Вашингтон.
3. Ситуацията в Сирия ще бъде подробно обсъждана. И не поради това, че Асад сега е доста по-силен и по-близо до победа от всякога, нито от това, че САЩ се безпокоят за сигурността на Израел и искат чрез Русия да отдалечат Иран от израелската граница. Това ще бъде обсъдено. Но основното, което вълнува Тръмп, е съдбата на нефтените полета в Даир Ес-Зора. И причината не е само в нежеланието да се даде на Асад ресурс за укрепване на икономиката. Факт е, че САЩ вече са инвестирали големи капитали там, а сега Асад ги е лишил от тях. Предотвратяване на експроприацията на американските активи в Сирия е основна тема за Тръмп. Това е, което той ще каже на Путин и по този начин ще оправдава позицията си, защо не може просто да се оттегли от Сирия без да се реши този въпрос. Тръмп ще поиска гаранции от Путин, осъзнавайки, че САЩ могат и сами да решат този въпрос с военни средства, но това ще доведе до нежелателни политически издръжки за САЩ. И ще струва много пари, а Тръмп няма нужда от авантюристични разходи извън САЩ.
4. Санкциите ще бъдат най-кратката тема от разговорите. На първо място, поради факта, че решението за тях се взема от сега преобладаващото мнозинството на неоконсерваторите в Конгреса, и докато там няма необходимият брой поддръжници на Тръмп, да се обсъжда тази тема е „губене на време“. И поради това в проекта на официалното изявление нищо не се споменава за санкциите.
Тези три групи прогнози оформят цялостна картина на контекста, в който ще разговарят Путин и Тръмп в Хелзинки. Във всеки случай срещата между Владимир Путин и Доналд Тръмп ще бъде много трудна. Успехът й може да бъде напълно неразбираем от пръв поглед.
Основното нещо е да се изгради нова комуникационна система между двете държави. Това ще бъде първата пълноценна среща между Доналд Тръмп и Владимир Путин. Можем само да им пожелаем успешни преговори.
Интервю на Таня Джоева
Източник - Епицентър