Историческата съдба на България, определена от нейното геополитическо положение, е неизменно свързана с различни филства и фобства. Тази амбивалентност на нейния исторически път е особено силна при преходите, при завършването на един исторически цикъл и настъпването на друг, при разместване на силите, които определят световната политическа динамика.
В българо-руските отношения винаги съществува силно противоречива динамика. От една страна, изконното народностно уважение и преклонение пред по-големия “брат” и от друга, българската политическа система, в която се раждат русофилството и русофобството. Много точно е изказването на Пенчо Славейков: “Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавият залог за културата на духа в нашия по-нататъшен живот и развитие. Както виждате, началата на две най-хубави неща за живота на един млад, енергичен и жизнеспособен народ като нашия, ние ги заехме от русите, от великите наши братя”.
След Руско-турската война през 1878 г. в България започват противопоставянията по отношение на Русия. Доскорошните спонтанни русофили се превръщат в яростни русофоби.
Борбата между русофили и русофоби фактически отразява
сложните интереси на великите сили
на Балканите и по-специално в България. Местните политически елити се оказват на страната на едни или други геополитически въжделения. Известен със своето русофобско отношение е Захари Стоянов, който казва: “Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!”
По повод на българското русофобство особено красноречива е репликата на Чърчил, докато в Ньой през 1919 г. наблюдава как българската делегация подписва договора за Първата ни национална катастрофа: “Така се пада на народ, който вдига оръжие срещу своите освободители!”
Българското политическо пространство през първата половина на ХХ в. е пресечено по линията русофили – русофоби. Народната партия на Каравелов е русофилска. Такива са различните земеделски движения. Само в БЗНС има определено западно влияние. Радикалната партия на Н. Цанов също споделя топли чувства към Русия. Такъв е и Политическият кръг “Звено”.
Благоевата партия до 20-те години на ХХ в. е русофобска, защото счита царския режим в Русия за реакционен, но след това е русофилска. Народно-либералната партия е русофилска, но национално-либералната е русофобска. Що се отнася до различните фашистки и националсоциалистически обединения и партии, по принцип са германофилски, което означава и русофобски. Създаденият през 1942 г. Отечествен фронт е от русофилските партии и организации – Политически кръг “Звено” (до 1949 г.), Българска работническа партия, Български земеделски народен съюз “Александър Стамболийски” (Пладне), Българска работническа социалдемократическа партия (обединена).
Както се вижда,
русофилството и русофобството
не са синоними на ляво и дясно
и в границите му съществува широко политическо разнообразие. Между русофилство и русофобство през първата половина на ХХ век и тези в края на ХХ и началото на ХХІ в. има принципна разлика. През последните десетилетия като цяло ляво ориентираните политици или политически организации са в една или друга степен русофилски настроени, докато десните имплицират по-силно или по-слабо русофобски настроения.
През този период в България особено силно се проявяват и германофилските настроения, подклаждани от царската институция и българското офицерство, което независимо от русофилските си чувства след Освобождението, поради създаването на българската армия, постепенно се ориентира към немската военна организация (в резултат на произхода на българския княз Фердинанд).
В същото време се засилват русофилските настроения сред българския народ, особено след революцията от 1917 г. Редица видни български интелектуалци пропагандират извършеното в Съветска Русия – Димитър Михалчев, Асен Златаров и др. Боян Пенев, като анализира формирането на българската интелигенция, специално подчертава ролята на руската литература за облагородяването на българския суров нрав. В своята студия “Нашата интелигенция” той е категоричен: “Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представлявала днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи ние най-силно сме повлияни от руската литература. … Мисля, че дори и този дух на идеализъм и общественост, доколкото го притежаваме – и той ни е внушен от Русия. Тъкмо в това е грамадното й значение за нас. Съзнавайки, че тя е сторила най-много за възпитанието на коравата българска душа, ние я чувстваме като наша втора родина. И все още не сме оценили достатъчно нейната заслуга”.
За дълбочината на народностните настроения, свързани с Русия, говори следният факт: като не успяват да накарат българската власт и цар Борис Трети да изпрати войници на фронта срещу руснаците през Втората световна война, Хитлер получава съгласие у нас да бъде обявена мобилизация на доброволци. Записват се само 74 човека!
–-
Текстът е част от доклада „Динамика на русофилство и русофобство в България“, представен пред национална научна конференция на тема „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.
