„Повечето от почтените хора са преминали преди това през разузнаването“.
Збигнев Бжежински
Предполагал ли е някога Збигнев Бжежински, че някои от комунистическите държави ще го цитира начело? Сигурно не! Преди повече от 50 години, през есента на 1969 г., бях постъпил току-що в Икономическия техникум в Стара Загора (сега Търговската гимназия). Беше една събота и в третия час имахме физическо възпитание. Отидох до учителя Бенчев и отказах да се включа в отбора за часа му, защото за цяла седмица не бях успял да прочета една статия. Трябваше буквално да я разуча от списанието „БТА – По света“. Селският ветеринарен лекар Атанас Минчев, който ми беше настоятел, ми даваше отделни материали и после в събота след обяд и в неделя, като се прибера на село, педантично ме изпитваше. Статията касаеше Збигнев Бжежински и неговата тогавашна „антидемократична роля“ като зъл противник на социализма и комунистическата перспектива на Източна Европа и СССР. Бжежински беше много сложен философ. Още повече прагматичен политик от висока американска класа. Малко хора в България можеха изобщо да разберат тогава за какво става дума. Няколко години по-късно, след 1969 г. – през 1977 г., той стана съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. Като такъв успя да вкара СССР в Афганистан, предизвиквайки края на утопията ни за равенство и братство. Збигнев Бжежински бе уникум като подготовка, стил и последователен перфекционализъм на антикомунизма му, прокламиран, моделиран и реализиран в най-пълната му мяра само за 20 години.
Ястребът на Студената война – Збигнев Казимеж Бжежински бе човекът, когото политиците от целия свят строго следяха. Ако беше жив до миналата година – 2018 г., щеше да навърши 80 г. Като автор на глобалната антикомунистическа стратегия и на няколко теории, доста смело и точно прогнозира до къде ще стигнат държавите от Източна Европа. Президентът Картър бе рядко впечатлен от новата концепция за американска хегемония и твърде много му се доверяваше във формирането на външно политическата стратегия на САЩ.
Бжежински бе крайно десен при републиканците, т.е. – при самите „ястреби“. Но това не му попречи да бъде категорично против войната в Ирак, запалена от Джордж Буш – Младши. Войната в Ирак Бжежински оценяваше като огромна политическа грешка, от която Америка е нямала никаква нужда. Тревожеше го липсата на анализ за края на ерата, в която свършва световното господство на САЩ, но чак през април 2016 г. публично призна за това. В същото време, приложи концепцията за разширението на НАТО на Изток, но не познаваше в детайли възможностите на олигарсите от Източния блок. Бжежински бе изненадан от огромната манипулация и лъжите в посткомунистическите държави и рязкото обедняване на техни жители. Той разчиташе особено много на държавната регулация и бе учуден много от бързите темпове на раздържавяване и липса на геостратегически контрол в първите години на Прехода в Русия и другите източни страни. Въпреки това, след разпада на Съветския съюз, за който той има твърде голям и съществен принос, изненадващо, през 2001 г. Бжежински заяви: „Моята прогноза за по-дълъг исторически период е оптимистична, защото съм уверен, че Русия се променя. Демокрацията е едно от главните условия за разцвета на Русия. Аз мисля, че това ще се случи след Путин. Можете да считате това за исторически оптимизъм, но аз съм уверен, че сближаването на Запада и Русия е неизбежно и в резултат на това сближаване – Русия ще има огромна полза“.
В случая обаче, да не виждаме силата на Русия днес, значи да сме слепи. Да сме само против Русия днес, не е логично. Да отричаме онази голяма политика, която касае Русия, не е нормално. Затова трябва добре да се изучава Бжежински – сериозно и издъно. За да не се повторят грешките и да не се злоупотреби с времето.
Ние, българите, злоупотребихме с последните 30 години – нито се съобразихме с прогнозите, нито отчетохме реалностите, в които пропуснахме изгодите за държавата. Колкото и да не вярвахме, трябва да споменем, че в такива случаи големите политици следват желязната логика и удачно, съобразявайки се с интереса си, прогнозират бъдещето си. Дали ще вземем за пример Чърчил, или Джон Фицджералд Кенеди, разбираме, че онова което са конкретизирали чрез своя интерес в Русия, е било и в тяхна полза. За големите политици от ранга на Бжежински, приоритет са големите, фундаменталните проблеми на света, а не конкретизацията с детайли от малки държави като нашата. Дори и когато президентът Петър Стоянов го награди с орден „Стара Планина – Първа степен“ през октомври 2001 г., Бжежински прие това с уважение, а не по заслуга. Той гледаше на България като на Задунайска република. Бжежински беше убеден, че ние трябваше да вървим към цялостно ново преустройство, но не вярваше, че това се прави точно и последователно. Той знаеше всичко за България, за дейността на премиера – марксист Иван Костов, за масовата приватизация и утопията на Румен Гечев, за бандитизма, за разбитата индустриална инфраструктура. Тогава елитът на България имаше лошо отношение към него. Всички ранни политолози бяха заредени с прокомунистическата схема за образа на Бжежински като откривател на „новия Виетнам за Русия“ – Афганистан. И понеже определената ненавист и недоброжелателност към него, която той фронтално чувстваше и разбираше, не ни отдели онова сериозно внимание като оценка и база за нашия преход. Призна само отношението ни към Косово и ролята на България за спасяването на българските евреи. Прескочи прехода, защото в този дублиран момент се нуждаеше от обвързването на целите с разбирането на новите водачи за онзи преход, в който държавата да е водеща.
Нашият преход в края на управлението на Иван Костов и старта на Царя, бе в патова ситуация. Натрупването на капитала във всичките му форми вървеше с пълна сила. Колкото капиталът успяваше, устояваше и се замогваше, толкова държавата упадаше. България промени изцяло пазарния си цикъл, отказвайки се от регулативните схеми на държавата. Вместо държавата да продуцира стил към други пазари и да гарантира друг инвестиционен интерес, тя заработи по програмата на Александър Божков за „щастието“ на червените барони. За разлика от Чехия, Унгария и Словакия, ние издъно унищожихме производствени мощности на лека и тежа промишленост, където днес щяха да се запазят над милион и половина работни места. А това щеше да отвори и друга ниша към пазарите ни в Изтока и в Арабския свят, там където бяхме пробили по време на комунизма с огромни загуби. Силата и прогнозите на Бжежински тогава ни трябваха много, както и сега. Иначе защо беше нужно да съсредоточим целия национален стабилитет в ръцете на 20-30 олигарси? Това е фундаменталната грешка в политическата ни реалност. Идва времето, когато вторачилите се в себе си олигарси и в огромните си печалби като злоупотреба от държавата, ще започнат да се самоизяждат. Така е било и в другите държави. Спомнете си и за Италия. Вижте само начеващата война между Валентин Златев и Кирил Домусчиев и преценете колко е важна тя за нашата истина! Както наскоро столичен сайт удачно отбеляза: „Ситуацията изглежда патова, а изходът на битката е непредсказуем. Така е, когато олигарсите съвсем си повярват и превърнат държавата в заложник на корпоративните си игри“. И тогава се питаме – вярно ли е това, което съобщава Валентин Златев за многото танкери, безконтролно влезли в пристанище Бургас – управлявано и стопанисвано от Домусчиев? Или пък онова, което прави господарят на КРИБ, за да установи всевластие като преподчиненост на част от българските работодатели!
Започнах началото със спомена ми като ученика от Търговската гимназия и за утвърждаващата ни омраза тогава и в последствие срещу Збигнев Бжежински. После, когато станах комунист, на ненавършени 19 години, още повече трябваше да мразя Бжежински! А днес, 50 години след това, аз и моите събратя трябва да обичаме и венцехвалим Валентин Златев и Кирил Домусчиев, да браним тяхното богатство. Има ли тук парадокс? Има, и още как – грамаден, не голям! Ние, които защитавахме някаква социална идея за някакво равенство и братство, днес сме в разлома. Ние не можем да повярваме, че Бжежински е бил толкова точен, толкова прогностично ясен, проектирайки нашето утре. Той е проумял твърде рано, че нашата двуличност през комунизма като утопия ще доведе до голямата ни лъжа. А тя е благодарение вече на доказалото се лицемерие към държавата.
Въпреки всичко, ние не можахме да се включим изцяло към очакванията на Бжежински, за наше огромно съжаление. Може би българската народопсихология е далеч по-сложно разгадаема, а също и далеч по-сложно прогнозируема. В това отношение психиатърът д-р Николай Михайлов направи в началото на 2017 г. една удачна класификация на някои характерологични черти на българите по време на прехода. Макар звучащи тежко и унижаващо, твърденията на психиатъра са твърде точни, а и най-вече навременни. Той изрично посочва, че „Българинът е смален човек. Прегънатият свиква със своето нищожество. Кодиран е да оцелява в дребнодушен режим. Масовият човек у нас охотно разменя свободата за сигурност. Бедата е, че след краха на комунизма „разкрасяващото огледало на лъжата“ не беше счупено, а само си смени рамката“.
И тъй като ние често си служихме с „разкрасяващо огледало на лъжата“, до 10-ти ноември 1989 г. и след това – явно и неявно, включихме – лицемерието. Като прагматика, то даде определени резултати в началото на прехода. Кандидат червените барони твърде хитро и нагло се помъчиха да покажат някаква разтревоженост за новото утре. Но много бързо усетиха, че част от тяхното проживковско крило след убийството на Андрей Луканов ще ги забави в забогатяването и се втурнаха вкупом. Това уби адхок утопията на масовия българин. И както удачно посочва д-р Михайлов – „Масовият човек охотно размени своята свобода за сигурност“. Макар че тя сигурността изобщо я нямаше. Къде е била?
-В запазването на работните места?
-В запазване на стандарта на живот?
-В запазване на условията на труд?
-В запазването на сигурността на социалното осигуряване или само в лъжата?
Никъде! Едва сега, 30 години от прехода ние четем обратната страна на надеждата и онази сигурност, на която се надявахме. Масово се отрекохме от 300-та политически партии, масово отбелязваме, че 450-те частни болници и лаборатории не ни лекуват, а ползват достатъчно добре бюджета, масово осъзнаваме, че за моловете ни трябват далеч по-сериозни доходи. И тук вече сравнението не ни дава мира. Нима лъжата и стартовото лицемерие се превърнаха в онази лелеяна мечта като опора на българската демокрация? И тогава започва оплакването. И неслучайно след Костов, Царя, Станишев и Доган, оплакванията станаха твърде много и уж неразбрани. Да, точно тогава, същият Збигнев Бжежински, за когото по-горе стана дума, през 2009 г. пред Чешката национална телевизия изрично и остро заяви: „Източноевропейците да престанат да се държат като малки деца и да започнат да решават проблемите си сами, а не да пътуват до САЩ, за да се оплакват от руската агресия. Например, Москва се опитва да възстанови влиянието си в Източна Европа, като използва икономически интереси…………. Не трябва да се драматизират нещата, а да си дадете сметка, че щом има такъв проблем, отговорността за неговото решаване е на самите вас – източно европейците“.
Добро утро. Ако наистина осмислим сериозно мащаба и гордостта на Бжежински с това, което казва психиатърът д-р Михайлов, не виждаме от другата страна на барикадата. „Не“ гордият силен и смел за действие българин. Макар че е с държава от над 1300 г., със 700 г. робство, няколкото века на странни боляри като господари, 2 Световни войни и половин територия за последните 100 г., 50 г. комунизъм с утопия за равенство и той – българинът бил вече друг. Нищо подобно. Той, българинът, както посочва д-р Михайлов е коренно различен от това, което казва и очаква Бжежински, за да се оправя сам. Той, българинът е „прегънат вече със своето нищожество. Българският човек е исторически подмятан, докато накрая, види се, е успял да се презре. Прегънатият наистина после свиква със своето нищожество“.
И то е заради лъжата. Лъжата и лицемерието, което се ползва за основна опора на българската демокрация, е най-силният самоунищожителен стил на самоизява, като оценка и действие на днешния българин. Българинът повярва на всички – на политици, на олигарси, на всички, от които зависеше бъдещето му. Но днес разни като Иво Прокопиев доказват, че са психодеформирани, за да не носят съдебна отговорност за многото милиони, които получиха и похарчиха. Други свръх богати министри, трети – крупни земевладелци и богаташи разпределяха държавата почти 3 десетилетия като на изполица и заем. И това състояние съвсем не е за подценяване. Това състояние беше без оценка. И днес също няма оценка. Това състояние не дава за нищо гаранция, защото демагогията на лъжата го е завладяла напълно, а лицемерието го е прихлупила.
По едно време преди 45-50 години угриженият български селянин гледаше в каскета на Тодор Живков с някаква надежда за някаква нова сила или поне за някакво приказвано псевдо равенство. Но по-късно започнаха строежите, купиха се апартаментите и хората си отдъхнаха за някакъв частичен успех. Днес всички сме наполовина в чужбина. Няма я оная надежда. Има я само лъжата! Има я само лъжата, гарнирана с политическо лицемерие, което е явно и безкомпромисно за всички. Трябва да се мисли и да се работи твърде целенасочено. Организацията на академиците, организацията на българските родолюбци, силата на единението трябва да се мащабира по друг начин. На масата на сцената на първо място трябва да се обяви – как е излъган българинът? Защо е излъган и може ли да бъде толкова лъган? Може ли българската демокрация да бъде обяснявана само с лицемерие и нагла лъжа? Възможно ли е да претворим друг стил за ползуваното безпаричие и да се организираме само следейки? Първо – на нашия интерес, който може да промени съдържателния елемент на стила на очакванията, или по-скоро вече заработената демокрация! Трябва да заработим друга демокрация!! Трябва да си решим демокрацията не с фалшиви лъжи на олигарсите, а само с реална работа! Работа, работа и много работа от всички здрави и годни български граждани ще доведе до промяна на стила за възприемане на демокрацията. Трябва да осъзнаем най-важното – след 30 години лъжи, Демокрация без работа няма. И фалит на онези посредствени олигарси. Фалит, заради грубата лъжа с държавата и закона. Това е единственият ни шанс за промяна на дилемата – за коя ли демокрация съкрушихме доста от постигнатото, макар и с много мъка? Новото отрицание е далеч по-тежко като философия на прехода. Дано да го осъзнаем и приемем – само и само като „отрицание на отрицанието“. И тъй като ни убеждават, че изразът „дано“ е доста вече ненадежден, остава да се осланяме само на истинската работа. На многото работа, в името на новия българин в нова България като държава!
