Берлускони през 1994 г., Доналд Тръмп през 2016 г. и Еманюел Макрон през 2017 г. превзеха с взлом върховете на три големи западни държави, като извоюваха изборни победи още от първи опит. Тези три политически фигури се различават чувствително като личности, психологически черти и възраст, както и по контекста на появата си. В един пункт обаче те си приличат – вкарват в политиката мениджърството и прехваления си опит от бизнеса. Те са шефовете на „държавата-предприятие“. И не са единствените, които прилагат този, както изглежда, разрастващ се модел. Можем да споменем също Маурисио Макри в Аржентина, Андрей Бабиш в Чехия – той казва, че „ръководи държавата като семейно предприятие“, или Реджеп Ердоган, който иска „да управлява Турция като предприятие“ [1].

Както често става, Италия беше лабораторията, а Берлускони – пионер, първият, който се самопровъзгласи за президент предприемач. В началото на 1990-те години Италия измисли отговор на новото международно положение, което вече не противопоставяше Източния блок на „свободния“ свят. В политиката влезе „нов“ човек, дошъл от комерсиалната телевизия и търговията с недвижима собственост.

Няколко години по-късно други елементи, изфабрикувани от бизнеса, започнаха, подобно на марките, да преминават от единия свят в другия. Така от „Тръмп Организейшън“ марката Тръмп влезе в Белия дом. И въпреки че Макрон произлиза не от света на бизнеса, а от финансовата инспекция, съставена от висши функционери, подготвяни за централната администрация, най-вече за Министерството на икономиката и финансите, краткият му професионален път го води в продължение на 4 години из банковия сектор [2]. Той вкара в управлението на държавата характерния за езика и мисленето на бизнеса импортно-експортен речник и действа като ръководител на голяма, решителна и ефикасна корпорация.

Културна хегемония

ЕФЕКТИВНОСТТА, като и полезността, са характерни за инженерното мислене – майката на едно управление, чиято цел е да неутрализира политическото мислене. В името на ефективността политиката възприема властовите техники на бизнеса и мениджмънта. Вече не става въпрос за „вярвания и установена памет, с други думи, за символи“, казва политологът Люсиен Сфез [3]. Така политиката се свежда до харизмата на президента мениджър, който обещава ефективност. Държавата, разглеждана като апарат, се конкурира и доближава до предприятието. След това технологизираната политика се свежда до „décisionnisme“ (решаването) – термин, въведен от немския юрист Карл Шмит в „Политическа теология“ (1922 г.), за да обозначи един определен начин на взимане на решения, а именно: авторитетно и решително, без да се мисли за последствията. Политиката, сведена единствено до „момента на решението“, в крайна сметка „унищожава идеята за легитимност“. Това премахване на символите опростява понятията – от политиката до държавата, от държавата до държавния глава, който взима решенията. Става така че, от една страна, държавата се свежда до една техническа рационалност, а от друга страна, голямата компания, кредитирана с нова легитимност, въвежда хегемония и норми, които да запълнят пукнатините в политиката. Свещенният характер на властта остава, но тя е разпокъсана, раздробена, извън държавата, разпиляна в множество фикции, най-вече технически, произведени от експерти по комуникация, мениджмънт, технически и икономически науки.

Появата на шефове на държавата-предприятие маркира един критичен момент в дългия исторически процес на либералното управление, започнало през XVIII век, което философът Мишел Фуко нарече „голямата фобия към държавата“ [4]. Малко след победата на абсолютизма през XVIII век антидържавната реакция започва да се развива паралелно с развитието на индустриализацията. Двете движения – държавофобията и триумфът на най-големите предприятия, или корпорации, кипяха дълго, преди да достигнат апогея си през 1980-те години. Днешната предъвквана баналност за „криза на политическата представителност“ обозначава всъщност едно дълбоко явление, а именно системния преход между отслабването на държавата-нация и засилването на корпорацията, чиято сила се корени в технико-икономическата и мениджърската рационалност. В днешния специфичен момент двете институции се преплитат, тъй като предприятието допринася трикратно за пропукването на държавата: чрез управленската догма, чрез приказките за ефективно действие и чрез фигурата на шефа на предприятието. Така се създава една хибридна институция. Този преход води, от една страна, до самоограничаване или деполитизиране на държавата, сведена до администрация и администриране, а от друга – до политизиране на предприятието, което разпростира властта си далеч отвъд традиционната си дейност – производството.

За да стане ясно какво се случва, появата на президенти-предприемачи трябва да се постави в историческа перспектива и така да се види дълбокото преобразяване на политиката. Само генеалогията позволява да се мине от днешното състояние на политиката към бавната работа на политическото. Институционното време на държавата-предприятие е далечно ехо на държавата-църква от Средновековието. През XII-XIII век държавата и предприятието представляват в действителност „два производни продукта“ от една и съща институционална матрица – тази на Църквата [5]. По-късно, исторически погледнато, се наблюдават три по-големи форми в метаморфозата на държавата. Първо, църковната държавата, продукт на Грегорианската революция (XI-XII век), която разделя и йерархизира духовната власт на папата и временната власт на императора. Второ, суверенната държава, асоциирана с революциите през XVI-XVII век, с Немската реформация и Английската революция. Трето, държавата-предприятие, продукт на индустриалните и мениджърските революции през XIX-XX век.

В края на XIX век, и най-вече с управленската революция, големият бизнес разширява своята сфера на дейност и навлиза в политиката, за да установи културна хегемония, така както публичната власт беше подчинила теологично-религиозната област, за да получи своя суверенитет. Държавата, която в началото се облагодетелства от свещеността на Църквата, на свой ред губи свещения си характер и се свежда до един технико-административен апарат. Социологът Торстайн Веблен смята, че от началото на XX век предприятието е главната икономическа институция на капитализма [6]. Но тези две институции – държавата и предприятието, не са само една икономическа и техническа мощ, а също така културна и социална.„Институциите, напомня философът Венсан Декомб, са начин на мислене и начин на действие“  [7]. Затова с разрастването на индустриалните революции интелектуалното производство на обществата преминава от една институция в друга: „Политическото съзвездие на индустриалните общества стана аполитично, а това, което беше аполитично в индустрията, стана политично“, твърди социологът Улрих Бек [8].

След Втората световна война, за да се избегнат нови криминални и катастрофални заблуди и грешки на политическите ръководители, кибернетиката и мениджърството се съюзиха в името на един автоматичен проект, който щял да бъде още „по-ефикасен“. Тоест, човечеството ще „се организира научно“, както обявява още през 1848 г. младият Ернест Ренан [9]. Да се управляват обществата като машини, означава, че хората най-после са станали податливи на програмиране. През 1948 г. доминиканският свещеник Доминик Дюбарл пише за кибернетиката: „Може да мечтаем за деня, когато една машина за управление ще осигури (…)очевидно липсващите днес глави и обичайни механизми на политиката“ [10]. Това, което отец Дюбарл си представя като държавен кибер-Левиатан, е напът днес да се осъществи под формата на една голяма групировка, например „Гугъл“, „Амазон“, „Фейсбук“, „Ейпъл“ или „Микрософт“. Такъв е и политическият проект на Силициевата долина, според журналиста Филип Вион Дюри: „Това, което предлага калифорнийската мисловна конфекция, е едно общество на автопилот, саморегулиране чрез алгоритми“ [11]. Едно от гурутата на Силициевата долина, Тим О’Рейли, обяви, че е дошло времето на „алгоритмичната регулация“ и че правителството трябва „да влезе в епохата на Big Data(големите данни)“ [12].

Технизацията на политиката води до неутрализиране и деполитизиране на държавата от големите предприятия, които я обезоръжават по начина, по който тя го направи с Църквата. На кръстопътя на кибернетиката, мениджърството и либерализма държавата-предприятие се налага след падането на Берлинската стена, което маркира апогея на критиката срещу държавността. След този момент държавата се развива, като комбинира три измерения: технологично – в полза на цифровото и алгоритмичното управление [13]; неомениджърско – в името на ефективността; и неолиберално – което разпространява фобията към държавата, както се вижда от трудовете на Фридрих Хайек, обществото „Мон Пелерин“ и Чикагската школа. Хайек проповядваше „да свалим политиката от престола“ в името на т.нар. „спонтанен“ ред на пазара: „Политиката е заела прекалено важно място, тя е прекалено скъпа и вредна, изразходва прекалено много умствена енергия и материални ресурси“ [14]. Което, разбира се, възкачва на престола предприятието. Основателят на групата „Билдерберг“ и на Тристранната комисия Дейвид Рокфелер констатира през 1999 г.: „През последните години се разви тенденция към демокрация и пазарна икономика в много части на света. Това намали и отслаби ролята на правителствата, към което бизнесмените са благосклонни (…). Обратната страна на медала е, че някой трябва да заеме мястото на правителствата, и ми изглежда логично това да бъде бизнесът“  [15].

Във времето на хипериндустриализацията и на свързания с нея светоглед, една истинска индустриална религия, корпорацията се превръща в новата политико-културна сила. Появата на държавата-предприятие разлага политиката. Затова политическата система произвежда собственото си отрицание, като се насочва към предприятието. В този момент политиците на антиполитиката провеждат една пасивна революция (по Антонио Грамши), тоест една реставраторска революция, насочена към такова реформиране, което по-добре запазва стария ред. Правят го, като обръщат критиката на политиката към себе си. Деполитизирането на политиката и неутрализирането на държавата отварят пътя към политизиране на предприятието, към една „корпокрация“. Според социолога Колен Круш, „напредъкът на постдемокрацията“ е в основата на „растящата политическа власт на предприятията“  [16]. Ето защо реполитизация на политиката е възможна само чрез разширяване на гражданското общество отвъд публичната сфера, и по-специално в предприятията.

Le Monde diplomatique
 Превод Венко Кънев