Фактът, че в Грузия се подготвят за политически катаклизми, беше забелязан от по-внимателните експерти още когато през февруари по време на посещението си в Баку президентът Саломе Зурабишвили повдигна въпроса за необходимостта от завършване на делимитацията на границата между Грузия и Азербайджан. Проблемът за принадлежността към храмовия комплекс „Давид Гарей” („Кешики” в азербайджанската версия), част от чиито постройки се намират на територията, контролирана от Баку, излезе отново на преден план.
Тогава мнозина приеха тази новина като „кавказка екзотика“. Но само до момента, в който не стана ясно, че на тази основа в Грузия започнаха да се надигат чувства, които заплашваха да се превърнат в грузинско-азербайджанска конфронтация както на политическия фронт, така и дори на военния.
Зурабишвили лично се заангажира с тази деликатна тема. „Като президент на Грузия аз считам, че това е едно от основните ни задължения – да дадем на страната си постоянни граници, без които ние няма да имаме окончателно определена територия и няма да укрепим до края независимостта си. За мен това е един от най-важните въпроси“, каза тя. Това даде основание на опозицията да я обвинява, че се стреми да „подкопае грузинско-азербайджанското стратегическо партньорство”, докато други сили заявиха, че „този проблем на Тбилиси ще му се наложи да го решава в много по-тежка обстановка”.
Грузинският патриарх Илия II също допринесе за ескалацията на въпроса като, от една страна, призова властите на Грузия и Азербайджан „да решат въпроса за границите, които досега не са договорени, за да могат да поддържат приятелски отношения между двете страни“, но от друга каза, че „създаването на сериозни проблеми между Азербайджан и Грузия е желано от друга сила, която, за да постигне своята цел, за съжаление, намира подкрепа както в едната, така и в другата държава”. Според така предложената логика президентът Зурабишвили, която инициира проблема „Дейвид Гареджи”, работи в интерес на т.нар. „трета сила“. Но такава сила не беше изрично посочена.
Моментът беше добре фиксиран от немски експерти. Един от тях, ръководителят на представителството на германската фондация „Хайнрих Бьол“ в Грузия, Стефан Майстер, предупреди, че в бъдеще някои части от грузинския политически елит, особено поддръжниците на Михаил Саакашвили, биха могли да използват християнската проблематика като допълнителен инструмент за сериозно въздействие върху вътрешнополитическия дискурс в страната, за да постигнат успех в борбата си с управляващата партия „Грузинската мечта“. Проблемът беше само в каква посока – Азербайджан или Русия – се насочва вектора на този дискурс.
Баку, с помощта на тънка и оперативно бързо реализирана дипломация, успя да неутрализира проблема за себе си към момента. Но когато западните и многото грузински информационни портали започнаха да се запълват с послания и коментари, че само Москва може да действа като „трета сила“, тъй като е „заинтересована да усложни отношенията между Тбилиси и Баку“, стана ясно, че ситуацията се променя фундаментално. Експертите обърнаха внимание на призива на Зурабишвили към Запада „да се повдига грузинската тема на всички срещи с Русия“. Тя каза, че „Тбилиси, който следва естествения път на интеграция с Европа, е под силен натиск от Москва“ и очерта фактора на „петата руска колона в Грузия“, която, разбира се, ще действа срещу властите.
При визитата си в Тбилиси през тази пролет директорът на Центъра Байдън, Михаел Карпентър, в интервю за автора на проекта „Гранична ЗОНА”, Егор Куроптев, очерта следните позиции. Първата. Русия води срещу „Грузия, единствената демократична крепост в региона, хибридна война“. Вторият. Грузия „изчезна от политическите радари на Вашингтон през последните две-три години“ и трябва да се направи всичко възможно, за да си я припомнят на Запад. На трето място. Сега „Грузия не се движи в най-добрата посока, поради което грузинското правителство трябва да бъде подтиквано към евроатлантическа интеграция”, унищожавайки „потенциала за преход към авторитарно управление”.
След като политическата почва в Грузия беше достатъчно „утъпкана”, остана задачата определени сили да я вкарат в епицентъра на засилено политическо внимание. Но едва ли мнозина са смятали, че първият акт на сегашния грузинския театър ще започне във връзка с началото на Междупарламентарната асамблея на православието в Тбилиси и появата на протестни изяви срещу участващата в него руска делегация. Президентът Саломе Зурабишвили обяви, че „Русия е виновна за организирането на протести в Тбилиси“ и „петата колона, която тази държава управлява, може да бъде по-опасна днес, отколкото откритата агресия“. От своя страна Саакашвили заяви, че демонстрантите в Тбилиси са против режима на „Иванишвили, чрез когото Русия контролира Грузия“.
По тази логика излиза, че „руската пета колона“ в Грузия се противопоставя на „руския представител Иванишвили и правителството, което той е назначил.“ Самата Зурабишвили вярва, че Саакашвили, призовавайки грузинците да протестират, „действа в интерес на Русия“. В същото време руският депутат Сергей Гаврилов, който се оказа в центъра на скандала в Тбилиси, смята, че „в Грузия се прави очевиден опит от радикални екстремистки сили да извършат преврат“. Без напълно да се изключва възможността такъв опит да е бил осъществен, трябва да се отбележи, че подобен вариант е осуетим преди всичко от отсъствието в Грузия на политически обединено опозиционно движение и факторът на дълбоко разделение в обществото.
Най-вероятно събитията ще започнат да се развиват според баналния сценарий: ще има някакви оставки в грузинските властови структури, което може временно да намали емоционалния заряд на радикалната част от грузинските политици, които правят всичко, за да се предотврати нормализирането на отношенията между Москва и Тбилиси. Също така е малко вероятно да се засили желаната от някои кръгове във Вашингтон „стратегическа любов, основана на омразата към Москва“ между Тбилиси, Баку и Ереван . А подобно желание се подхранва от подготовката за създаване на все повече и по-близки плацдарми до Иран във връзка с ескалиращия конфликт между САЩ и тази държава.
