Отминалата среща на върха на НАТО в Лондон на 03/04. 12. 2019 г. за първи път събра толкова страхове за крайния успех заради сериозните разногласия в навечерието й. Затова приетият единодушно текст на Декларацията се възприема като успех, показващ единство, подплатено с потвърждаване на готовността за взаимна защита между съюзниците съгласно член Пети от Договора и значението на трансатлантическата връзка, способността да бъдат въведени нови сили за бързо реагиране и да се постави за първи път въпросът за бъдещите позиции по нарастващата роля на Китай.
Въпреки това, не можа да бъде прикрит фактът, че основните различия, намерили израз в месеците преди срещата, остават в сила:
▪ По отношение на необходимостта от промени и реформи: самият факт, че генералният секретар Столтенберг, формулирайки седемте задачи на срещата постави на първо място „по–нататъшното приспособяване на НАТО”, преди това държавният секретар на САЩ Майк Помпео подчерта необходимостта от промени; създаването на експертната група, признаването на част от идеите на Макрон в изказванията на други лидери, са признание, че проблеми съществуват; тоест, НАТО знае, че трябва да се промени, но още не е узряло за отговора, как да стане това.
▪ По отношение на разширяването на НАТО остават и дори се разширяват мненията, че това увеличава трудностите, ангажиментите, но и разногласията без да носи повече военни способности. Дори съветникът на американския президент по националната сигурост Робърт О,Брайън не вижда перспектива за приемането на Украйна и Грузия в НАТО, тоест въпросът не стои на дневен ред и САЩ не искат конфликт или война заради Украйна. В НАТО обаче, съществувало мнение, че Украйна не е най–приоритетният съюзник.
▪ По поведението на Турция: независимо от туширането на ефекта от турския ултиматум и опит за бойкот на Плана за подкрепа на Полша и Балтийските страни, остават множеството проблеми с Анкара;
▪ По отношение на скоростта на увеличаване на финансовите разходи като дял от БВП не е намерен общ подход в полза на изграждане на реални способности и справедливо разпределение на тежестите;
▪ По отношение на Русия макар и да надделява оценката за дълго внушаваната заплаха, остават различните мнения на някои страни за необходимостта от диалог и важността му за преодоляване на предизвикателствата, например в процеса на контрол на въоръженията.
▪ По отношение на Китай се очертаха големи различия между САЩ и европейските страни.
▪ На този етап отпаднаха и не намериха почва за развитие предложения от рода на изготвяне на нова Стратегия или внасяне на промени във Вашингтонския договор.
▪ По някои от приетите текстове, въпреки това остават много въпросителни: например различия между Европа и САЩ в областта на развитие на изкуствения интелект за военни цели, както и последствията от обявяване на Космоса като ново, пето оперативно пространство след сушата, въздуха, водата и киберпространството и др.
Разбира се, имаше много дипломатически усилия преди и по време на срещата за по–голямо или по–малко сближаване на някои позиции:
- В изявленията на Ангела Меркел, която преди срещата се бе дистанцирала от провокативната фраза на френския президент за „мозъчна смърт на НАТО”, най–видимо се забеляза сближаване с позициите и предложенията на Еманюел Макрон:
▪ Тя изрази съгласие, че „най–голямият враг” на НАТО е тороризмът и че трябва да има яснота каква роля играе НАТО. С това тя практически възприе искането на Макрон за ангажиране на Алианса в страни, в които Франция напоследък даде жертви.
▪ Меркел засегна и сигнала, даден от Макрон за готовност за разговор с Путин относно предложението му за Мораториум по Договора за ракетите със среден и малък обсег в Европа, което бе отхвърлено от НАТО, защото Русия била разположила такива ракетни системи. Меркел подчерта колко важен за Европа е разтрогнатия от САЩ и Русия Договор за забрана на ракетите със среден и малък обсег и че трябва да се обмисли, как да се влезе отново в диалог с Русия по него. „Европа трябва да има място на масата в този разговор. Това трябва да се обсъди с американците.
▪ Меркел отбеляза като успех и създаването на група от експерти, предложена преди срещата от нейния външен министър Хайко Маас, което подкрепяше и Макрон, но като допълни, че освен по структурни въпроси на Алианса, тя трябва да обсъди и стратегически такива под ръководството на генералния секретар Столтенберг. Последното не бе наистина в синхрон с норвежкото и френското мнение и с право, защото не би могло от Столтенберг да се очаква радикална промяна. Включването на целта за засилване на политическите измерения на Алианса обаче, отговаря на вижданията на Макрон. А призивът на министър Хайко Маас за ново начало на НАТО, всъщност го поставя на едни позиции с френския президент. Стъпка към позицията на Макрон е безспорната теза на германския външен министър, че е необходима по–силна политическа координация в НАТО. Предпоставка за това е да има орган, който едновременно да прави анализи и да подготвя проекторешения.
- Френският президент Еманюел Макрон искаше да наложи генерален дебат за изясняване на въпроси като „За каква цел служи съюза и на кого? Не трябваше ли да се предотврати военната операция на Турция в Сирия?“ От друга страна Макрон не искаше да приема просто така настояването на Тръмп за по–високи разходи за отбрана на фона на едностранното решение на САЩ за изтегляне от Северна Сирия и оставяне на съюзническите сили на Франция и Великобритания без логистична и военна подкрепа да ги остави между фронтовете да се оправят сами.
Макрон се опира всъщност на тезата за „мултилатерализъм”. След лозунг „Америка над всичко”, Европа според него би трябвало да се опре на собствените си сили.
НАТО не трябвало да отхвърля с лека ръка предложението на Путин за мораториум на Договора за ракети със среден обсег, е другата му теза.
Според Макрон трябва да се изгради нова архитектура на сигурност в Европа, която да избистри отношенията ни с Русия. Повърхностните вестникарки съобщения обаче, не бива да заблуждават относно позицията му спрямо Русия, защото френският президент все пак отбелязва „По някои теми Русия е заплаха, но е съседка и партньор”.
Всичко това неизбежно оставя и впечатление за очевидно желание на Макрон да влезе в историята като реформатор. Другата възможност е да се подчини на общия поток на глобалистичните и олигархични виждания за бъдещето на света.
- Очевидна слабост в НАТО е липсата на механизъм за санкциониране, когато страна–членка в преследването на собствен интерес разкъсва общата сигурност на Алианса, както в случая с Турция. За туширане на проблемите с Турция определена роля изигра „четиристранната” среща „Меркел–Макрон–Джонсон–Ердоган”. Не стана известно на каква цена Ердоган отстъпи от ултиматума си за блокиране на решението на НАТО за подкрепа на Балтийските страни, ако не бъде официално призната за терористична кюрдската организация „Отряди за народна защита”. Обсъждането на темата преселване на бежанци в окупираните сирийски територии сигурно е върнало в разговора въпроса за финансова подкрепа от ЕС. Липсата на решение по тревожните сведения за военни престъпления, изселване на местното кюрдско население, отнемане на къщите и имуществото им от арабските милиции, получили военна подкрепа от Анкара и окупирали широка полоса в Северна Сирия между Tal Abjad и Ras al Ain, всъщност дава „карт–бланш” на Турция да продължи тази политика в разрез с основни принципи на НАТО и на демократичната общност. Насрочването на следваща среща в същия формат подсказва по–скоро за отлагане на проблемите и неспособност на европейските лидери да се справят със своя партньор на югоизтония фланг на НАТО, считан за толкова важен в геостратегически план.
- Много важен момент е неуспехът на Вашингтон да наложи изключително конфронтационна политика спрямо Китай. Вярно е, че за първи път се прави опит за формулиране на позциция по Китай. Текстът в комюникето обаче е показателен: „Ние виждаме, че растящото влияние и межународна политика на Китай предоставя както шансове, така и предизвикателства, които Алиансът трябва да посрещне заедно.” Нищо повече. Това далеч не кореспондира с изявлението например на държавния секретар Майк Помпео за Китай като най–голяма „заплаха”. Обяснението е в това, че редица европейски страни имат много тясно сътрудничество с Китай, например Гърция, Италия, Португалия, Великобритания. Само в последната Китай е инвестирал 46,9 млрд евро. Както Лондон, така и Берлин възразяват срещу американския бойкот на китайския концерн Huawei.
- Фокусирането върху военния бюджет като дял от БВП, а не върху изграждането на действителни способности на ВС, целеше да се задоволят претенциите на САЩ, но същевременно да се изтласкат на заден план другите въпроси, които по–сериозно разграждат единството в блока. Дори стегнатата Програма с ограничените до 6 минути изказвания допринасяше за това. От друга страна фокусирането върху финансовия принос води в някои държави и до политическо преиграване с темата. Обществените нагласи обаче са против исканията на САЩ за увеличаване на военните разходи. В Германия например 53% от хората са срещу това. А правителството прехвърля все повече пера в други раздели на държавния бюджет, в резултат на което отговаря на настроенията на хората, а пред НАТО развява друго знаме.
Въпреки американската съпротива срещу стремежа на европейските страни към т.н. автономна европейска отбрана, по линия на ЕС се планират значителни средства в сферата на сигурността за периода 2021–2027 г. Например в новосъздадената Генерална дирекция отбранителна индустрия и космос”– 16 млрд евро; за т.н. „Военна мобилност” − 9 6,5 млрд евро, в Европейския фонд за отбрана – 13 млрд евро, за т.н„ Европейски инструмент за мир”– 10,5 млрд евро. Само тези разходи възлизат общо на 46 млрд евро.
Как се държаха и аргументираха лидерите ?
Интересни бяха промените в поведението на някои лидери. Президентът Тръмп, който критикуваше остро НАТО, изведнъж се появи като съвсем нов човек, защитаващ изцяло военния Съюз и сипещ похвали към европейските страни, увеличили приноса си във финансиране на своите въоръжени сили. Единствените му критики бяха към квалификациите на френския президент Макрон и в края на срещата към канадския премиер Трюдо за подигравателното му отношение към него в кулоарите. Но предупреждението му към Германия още докато беше в Лондон, че ако не увеличи военните си разходи може да й бъдат наложени търговски санкции, сигнализира за съвсем друг характер на отношенията в НАТО, които могат дса последват.
Известна нервност и повишена емоционалност в изявленията на генералния секретар Столтенберг издаваха действително безпокойство за изхода от срещата и овладяването на многобройните различия. В края на срещата той просто се загуби.
Турският президент Ердоган също изненада, като неочаквано и в последния момент оттегли ултимативните си искания.
Макрон застана изцяло зад досегашните си тези и демонстрира сериозни аргументи.
Характерно за Меркел беше изразеният опитмизъм, въпреки напрежението.
Напрежението в усилията да се избегнат или тушират разногласията водеше до отслабване на аргументите на изказващите си. Така например още преди срещата твърдението на генералния секретар Столтенберг, че организацията е била винаги в състояние да преодолее противоречията, не съответства на реалността – например по казуса с Турция. „Главната задача, по която успяваме да се фокусираме“ според Столтенберг е „взаимната защита”, но това също не е вярно, защото на Гърция, която основателно се оплака от безпрецедентното преначертаване на морското пространство от Турция дни преди срещата в Лондон, бе отговорено, че това бил двустранен проблем, по който НАТО не можел да взема отношение. А само преди година имаше заплахи от турски политици, че турски бойни самолети отново щели да летят над Атина. Днес военните й кораби са пред Кипър и Крит.
Има видимо противоречие между това, което заявява генералният секретар Столтенберг, че «нападенията върху стратегически важни сателити или използване на оръжия в космическото пространство може да е решаващо за войната» с официалното присъединяване на НАТО в миналото към общото решение против милитаризация на Космоса. Решението на НАТО на тази среща на върха за използване на Космоса за пето оперативно пространство неизбежно ще предизвика дебат за «необходимостта» от разполагане на оръжия в него, без договорен международен контрол и под риск всяко действие от него да предизвика въпроса за задействане на член Пети от Договора. Отново една прибързана, агресивна, необмислена стъпка.
Цялата палитра от спорни въпроси, основателните опасения от провал на срещата на върха, всъщност попречиха да се проведе дискусия в дълбочина по стратегически важни за Алианса проблеми, ако изключим някои такива, поставени от Ангела Меркел. На този фон не изглеждат никак радикални, а в реда на нещата, въпроси като: Колко и какви ангажименти извън зоната на НАТО съвпадат с основното предназначение на Алианса? Докъде трябва да се разширява амбицията от отбрана към повече сигурност? От какви способности имаме нужда и колко струват? Но те неизбежно биха довели до радикалните предложения за преразглеждане на Вашингтонския договор, за което страните нямаха нито желание, смелост или готовност. Защото, ако бяха влезли в такава дискусия, трябваше да се съгласят с идеите за необходимостта от нова архитектура на сигурността, различна от блоковата, а това щеше да постави въпроса дори за съществуването на НАТО в сегашния му вид. Въпреки че са верни оценките за това, че е остаряла структура, много скъпа, изключително бавна, а вече и раздирана от противоречия и липса на координация, неподготвена за заплахите от нов характер и нарастващите глобални проблеми.
Анализът за НАТО обаче трябва да включва и въпроса, как се оценява като организация отвън, включително от Русия и Китай, а това не го срещнахме дори в медиите. Няма съмнение, че Москва възприема като заплаха насищането на територии до границите й с въоръжения. Показателно е и това, че Русия, която до 2014 г. се стремеше под различни форми да се присъедини към политическата структура на организацията, не отрича НАТО въпреки антируската му насоченост. Тя поставя въпроса, дали без НАТО светът ще е по–добър за Русия. Добре ли ще е ако Гърция и Турция придобият собствено ядрено оръжие, а Полша на основание на концепцията за «Триморието» създаде военно–политически съюз, обединяващ държавите от Централна Европа? Или ако друг американски президент се откаже от военните си задължения по Вашингтонския договор? Впрочем, в стремежа на генералния секретар на НАТО Столтенберг да подчертае единството в НАТО чрез препотвърждаване на член Пети от Договора, той влезе в поредното противоречие: след като е убеден, че Русия не би започнала агресивни военни действия срещу страна–член на НАТО, защо е необходима демонстрацията с толкова въоръжения и военни учения по нейните граници? Нали и в Декларацията от срещата в т.4 се подчертава, че НАТО не заплашва никоя държава? И на учениците е ясно, че икономиката на Русия не би позволила продължителна война, но въоръжението и техниката й са достатъчни за ефективна защита; че Москва няма интерес от разпадане на ЕС или неговото икономическо отслабване. Следователно Западът трябва да има други цели и намерения, които Столтенберг вече не успява да прикрие. Затова въпросите на френския президент Макрон «За каква цел служи съюза и на кого?» и призива на външния министър на Германия Хайко Маас за «ново начало», имат сериозно основание.
Какво общи изводи могат да се направят от срещата на НАТО на 03/04 декември 2019 г в Лондон?
▪ Има необходиост от преодоляване на липсата на стратегически диалог между САЩ и европейските страни или между ЕС и САЩ, което придобива все по–голямо значение.
▪ Верен на твърде забавените си реакции Алиансът бавно ще възприема лансираните предложения за промени в съответствие с предизвикателствата на времето. Експертната група под ръководството на Столтенберг ще стигне по–скоро до козметични, отколкото до значими, предложения за промени. Малко вероятно е при сегашните условия НАТО да стигне до нова стратегическа концепция.
▪ Въоръжаването и демонстрация на сила с военни учения, както и укрепването на т.н. фронтови държави от Балтика до България ще продължи с особена активност и през следващата година.
▪ Турция ще продължи да бъде трудният съюзник в НАТО, отстъпките пред който ще подронват политическите основи и демокрлатични принцини, на които е изграден съюза, а с това и доверието към него.
▪ Западноевропейските страни и САЩ са далеч от намиране на обща политика към Китай, независимо от поставеното начало на тази среща.
▪ Различията и процесите по изграждане на все по–автономна европейска отбрана ще продължат да оказват влияние на евроатлантическата връзка, особено ако Доналд Тръмп спечели втори мандат на изборите през следващата година.
Източник - Поглед инфо