АНАЛИЗИ > СТАТИИ
  Фашизмът – спасителят на капитала

Панко Анчев - 07 декември 2019

 

1. 

 В своята забележителна книга „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ Карл Маркс остроумно формулира начина, по който историята неизбежно се повтаря: „Хегел отбелязва някъде, че всички събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първия път като трагедия, втория път като фарс“. (Карл Маркс. Фридрих Енгелс. Избрани произведения в десет тома, т. 3, стр. 152, С., стр. 152, подч. м. – П. А.). Повторението по Маркс е все пак добрият вариант, защото е възможно това да стане или по обратния ред, или вторият път да бъде още по-голяма и по-кървава трагедия отколкото първия. Но като глобално значение той е прав, защото фарсът в историята е поради липса на въображение и за да се накажат с присмех и презрение онези негови автори, режисьори и актьори, които в крайна сметка не се са способни на нищо друго, освен да имитират. Въпреки самомнението им, че са велики в своята оригиналност и мащаб на мислене. Имитаторът, дори когато това му се налага поради неизбежност, въпреки способностите му на политически лидер, е по-жесток и по-смешен, само заради това защото историята му подсказва и налага да свърши, което сам не може да измисли и направи.

Не само събитията и личностите се появяват два пъти в историята. Най-малко по два пъти се повтарят и явленията и тенденциите, които от своя страна пораждат събитията и личностите. Затова е по-важното е да разберем защо все пак „всички събития и личности (а аз ще добавя и явленията и тенденциите, та дори и причините, които ги пораждат!) се появяват, така да се каже, два пъти“ – все едно как и по какъв механизъм. Хегел го е формулирал като закономерност и то наистина е закономерност. Особено в буржоазно-капиталистическата епоха.

Капитализмът е такава икономическа и социално-политическа система, която създава стандарти в производството и в във всичко останали сфери на икономиката, държавата и обществото. Това улеснява функционирането им, а още повече взаимодействието между националните им проявления. Така произведеното или създаденото в резултат на дълъг опит става пригодно в икономика и държава на по-млада възраст, която иначе трудно се приспособява към новите обстоятелства и начини. Големите държава оказват благодарение на тези обстоятелства силно влияние и държат под контрол целия свят.

Производството в системата на капитализма е съпроводено от постоянни кризи, които трудно могат да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат отсранени. Тази кризи са периодични, повтарящи се на определена цикличност и макар новото време да е различно от старото, причините им в тяхната основа и смисъл са едни и същи. Едни и същи са и параметрите и последиците – но пак въпреки различията в обстоятелствата и проявленията им. Карл Маркс е забелязал, изучил ги и е обяснил механизмите на кризите в капитализма. Кризите са и едни от най-важните причини за повторяемостта в историята на модерната епоха.

Другата причина е това, че буржоазното общество съществува постоянно в условия на гражданска война. Тя не винаги е кръвопроливна, не винаги се води с оръжие в ръце и не винаги противостоящите един срещу друг вражи армии и съсловия стрелят и убиват. Най-често протича сравнително спокойно, а понякога изглежда, че е прекратена завинаги – толкова тихо е в обществото и държавата. Но причината не е, че хората са се сдобрили и подписали мирни договори. Тази война приключва окончателно едва тогава, когато   войската на господстващата класа бъде победена от тази на потиснатата и се установи нова обществено-политическа и икономическа система. Защото гражданската война е другото име на класовата борба. Тя е нещо като социално „пертуум мобиле“.

В това „перпетуум мобиле“ протичат процеси, които рязко усилват кризите, а с тях задълбочават социалните конфликти. Понякога кризите са толкова дълбоки и продължителни, че поставят под съмнение изобщо съществуването на системата. Тогава се налага да се търсят защитни средства, които да отслабят натиска, да притъпят конфликтите, за да се съхрани статуквото. Системата въвежда в употреба идеологии, задейства пропагандната си способност, а твърде често и репресивната си държавна машина.

В буржоазната епоха историята ускорява своя ход. Съкращават се периодите между големи политически събития и научно-технически открития; извършват се революции, водят се унищожителни войни, в които загиват много хора. И понеже вече властта не е от Бога, умножават се превратите, а самата власт е нетрайна и подложена на постоянно оспорване и дискредитации от нейните противници и съперници.

Информацията се разпространява мигновено и сред огромен брой хора, а човек придобива усещането, че всичко е около него и с неговото участие. Няма отдалечени точки върху земното кълбо. Ще каже човек, че животът му е постоянно разнообразие, промени, резки обрати. И това е така, но тези промени и обрати си приличат все повече с вече станалите преди – най-малкото типологично. Защото са породени от сходни причини и са довели да приблизително същите резултати. Макар да се мъчат да създадат впечатлението, че са напълно различни.

Затова и Хегел казва, „че всички събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти“.

И точно защото „се появяват, така да се каже, два пъти“, те би сладвало да се прогнозират и очакват. Хегел не казва, а и Маркс също, в каква периодичност става това появяване, но познавайки историята, би следвало да знаем какво евентуално би се случило в едно близко или възможно за прогнозиране бъдеще. Стига да познаваме историята.

2.

Тази динамика е по-скоро усещане, че времето тече прекалено бързо, защото информацията за събитията в целия свят е достъпна за всички и човек си мисли, че сам участва едновременно във всичките – или поне в тези, за които има информация. Но тя и напълно реална, защото рязко се съкращава периодичността на големите и радикални промени – особено на социално-политическите революции, бунтове, протести. Това създава доста обезпокояваща несигурност за системата и капитала. Несигурността става болезнена в края на ХIХ и началото на ХХ век, когато капитализмът навлезе, по определението на Ленин, в своя последен стадий, а именно в империализма. Ленин систематизира и подреди тези белези. Става дума за обособяването на огромен капиталов ресурс по целия свят, който трябва да се използва, но и да се пази от посегателства и пропадания. Капиталът се е превърнал в субект на историята, нейна главна движеща сила. В него се генерира огромна социална енергия, чието освобождаване или неволно изпускане би имало ефект на гигантска ядрена бомба.

Сам по себе си капиталът е мъртъв и няма съзнание за опасностите, пред които е изправено човечеството и които са породени от него. Парадкосалното е, че такова съзнание нямат и тези, които го притежават и управляват и които най-силно мечтаят той да се увеличава. А дори и да го имат, те го пренебрегват и се мъчат да го потискат. Защото за печалбите си са готови на всички! На нечовешки престъпления дори. Ненаситността им и несъобразяването с човека безпощадно и неудържимо ерозира системата, но и поощрява недоволствата и съпротивата. В едно човешко общество не е възможно, а и е недопустимо, безлична сила, колкото и огромна да е нейната мощ, да поставя в абсолютно подчинение човека, да си играе с него и да го обезчовечава. Затова се търсят и се намират защити и съпротиви срещу нея!

Капиталистическата система не е само капиталистът с неговия капитал. Срещу буржоата-капиталист е изправен и води класова борба пролетариатът. Отбелязвам само, че капиталът е далеч по-изобретателен в средствата срещу своя смъртен враг, отколкото пролетариатът срещу капитала. Това му дава много предимство в класовата борба, но въпреки това изобщо не му гарантира толкова желаната от него окончателна победа. И няма да я постигне. Но не защото е слаб и немощен, а понеже историята не на негова страна и времето не работи за него.

Както посочи Маркс, източникът на социалните неравенства и липсата на социална справедливост е алчността на буржоазията и притежателите на средствата за производство. А в епохата на империализма, още повече и днес – във времето на неолибералния капитализъм, този източник са владелците на финансовия капитал. И днес те купуват работната ръка на възможно най-ниската за момента цена и не са склонни да увеличават възнагражденията му над нормата на „екзитенц минимум“. Неолибаралните идеолози, а и левите, се опитват да докажат, че тази несправедливост вече е отстранена и че сега няма пролетариат. Пролетариат има, но цената на труда се повишила, както и нормата на „екзестенц минимума“, затова и във високо развитите държави заплащането в сравнение с бедните е високо. Но пак не толкова, колкото реално струва трудът на работникът. Тази диспропорция може да предизвиква недоволства, които да преминат в протести и бунтове, създаващи опасност за капитала и системата. Виждаме ги дори в Западна Европа, където уж равнището на живота е високо и уж нямало пролетариат. Виждаме ги все по-често и у нас.

Неолибералният капитализъм от края на ХХ и ХХI век е подложен на огромни изпитания. Той трудно се преборва с кризите, в които все по-често изпада; рязко забави темповете на растеж в целия свят; технологичното обновление също намали своя интензитет. Големият му проблем обаче са суровините, петролът и газът. Производителите им вече не приемат диктата на големите икономики и категорично поставят свои условия през тях.

Изобщо състоянието на системата е обезпокояващо и тя е принудена да решава проблема за своето оцеляване.

За решаването на този проблем системата подлага под напрежение целия си ресурс, който има, за да поддържа реда и потиска съмненията, недоволствата, протестите и демобилизира и деморализира политическите субекти в обществото и държавата, чиято дейност е подчинена на борбата срещу системата.

Неолиберализмът е един от най-надеждните и успешно приложени механизми за притъпяване на конфликтите и недоволствата. Той дори сполучи да изведе самия пролетариат от „съзнанието в себе си“ и „съзнанието за себе си“, благодарение на които той бе поел своята историческа роля и отговорност да извърши социалистическа революция и смени системата. Неолиберализмът му внуши чрез левите политически субекти, че не съществува като класа в предишния си вид, защото се е преобразил в собственик на средствата за производство. Неолиберализма успя да убеди всички, че вече не са необходими идеологиите и че противоречията в обществото не са класови и съсловни. Самият пролетариат, по внушение на неолиберализма, обруга комунизма и го представи като зловеща теория и практика, водеща народите до икономическа и политическа безизходица. На тази лъжа се хванаха левите партии и интелектуалци и те охотно се отказаха от идеологията на марксизма и приеха социалдемокрацията като своя политическа философия и практика.

Но обективните реалности са по-силни от пропогандните лъжи и внушения: конфликтите, съмненията и отрицанията, водещи до протести, бунтове и международен тероризъм не престанаха. Дори се изостриха.

Тогава на помощ дойде онова, което още в зората на ХХ век капиталът вече бе открил своето най-надеждно и безотказно оръжие.

Това оръжие е фашизмът.

Ала фашизмът е взривяване на капитализма отвътре, за да превърне отломъците му в империализъм. Преди това той свали маската и красивите му одежди, промени начина му на говорене и поведение и показа колко уродлива е системата и колко жестоки заблуди е внушавала на човечеството с обещанията за демокрация, всеобщо избирателно право, равни права, свобода, братство и солидарност, висока култура, всеобщо образование.

Фащизмът използва предпоставките, които неолиберализмът му създаде, като постепенно, но достатъчно бързо, особено от началото на сегашния век, всичко, което буржоазната епоха бе създала и утвърдила като ценности, бе напълно дискредитирано и в голямата си част премахнато. Духовният живот се профанира, а образованието снижи критериите си и въведе такива учебни стандарти, които позволиха да се върне неграмотността, а знанията да се получават едва в минимална степен. Това е видно не само в България, а и в уж високо образованите и културни нации и държави от Западна Европа. За сметка на това шества масовата култура, разюзданият език, пошлостта, порнографията, липса на нравствени идеали, обезвереността у млади и стари. Да не говорим колко се влоши здравеопазването навсякъде по света. Битовата престъпност придоби огромен мащаб и вече никого не тревожи и изненадва. Да не говорим за теоризма и другите видове престъпност. С тези „крепежни елементи“ се сглобява и утвърждава истинската тоталитарна държава с монопол върху цялата икономическа, политическа и духовна дейност.

3.

В началото на ХХ век, когато назряваха империалистичните войни, в това число и световната, за преразпределение на света, системата бе изненадана от успешната руска революция и създаването на първата социалистическа държава, капиталът бе принуден да намери екстремни решения и средства, за да спре ускорения процес и върне обратно изпуснатия от бутилката зъл дух.

Това екстремно средство бе фашизмът!

Фашизмът е законороденото дете от брака на буржоазната демокрация с капитала, преди всичко финансовия, заченото и появило се на бял свят в нейните зрели години, когато напълно се оголват недостатъците на системата и капиталът трудно успява да установи своето пълно и окончателно световно господство. От една страна демокрацията го възпира и се мъчи да го обезсърчи, обещавайки на масите да ги доведе най-сетне до реалната власт. Но от другата страна масите, кой знае защо, вярват повече на фашизма. Може би защото в него има енергия и обещанията му изглеждат лесно и бързо изпълними. И те реално се доближават до нея и дори влизат в нейните коридори и заемат постове, каквито никога преди не са можели и да мечтаят. Фашистката власт създава впечатление, че е „слязла“ при масите, отворила им е вратите за себе си, прави ги нейните изпълнители. Но при условие, че се разправят с тези, които са против демокрацията и властта на капитала. Тя не им го казва по този начин, но ги подтиква с различни лозунги да се насочат към „опасните елементи“ и „враговете“ на нацията и държавата и да ги накажат сурово, но справедливо.

Буржоазията наложи фашизма като държавна власт в Италия и Германия, за да организира чрез тези две държави наказателната операцията срещу руската революция и родения от нея Съветски съюз. Но и за да „дисциплинира“ вътрешната опозиция в европейските държави, охлаждайки амбициите на комунистическите движения в тях за революционните действия и възпроизвеждане из цяла Европа на руската революция.

Тази схема за проникване и утвърждаване на идеологията на фашизма и установяването на фашистка диктатура е валидна и за България след Първата световна война.

В България схемата е наложена както за да се обезсилят революционните настроения, но и за да се потушат противоречията вътре в буржоазията и нейните политически партии в борбите им власт. И така да се даде ново начало на капиталистичесата система след пораженията в Междусъюзническата и Първата световна война и последиците от Ньойския мирен договор. На фашизма е възложена и ролята да притъпи борбата за власт в господстващата класа и да създаде политически условия за рязко обновление на икономиката и  поемане на нов геополитически курс, подчинен на идеята за ревизия на Ньойския договор и  положително разрешаване на т. нар.  „български въпрос“ чрез окончателното съединение на изгубените български територии. Тази идея се оказва животворна за системата. С нея се преодолява покрусата след двете национални катастрофи.

Насилствено извършената радикалната смяна на посоката на икономическото и социално политическото развитие „надясно“ през юни 1923 г. първоначално даде тласък напред, но после държавата и нейната политическа система започна да изпитва затруднения. И пред България отново изникна въпросът за пътя, по който да върви. Новите икономически и геопополитически условия изискваха от по-малките държави категорични решения, за да се определят с кого да бъдат в предстоящото преначертаване на картата на Европа и света.

Такива решения не мога да се взимат с обществени дискусии, в които никой никого не чува, защото не иска да го чуе. Необходима е друга власт, която да може да налага волята си в управлението на обществото и държавата. Тази власт очевидно няма да дойде в съревнование между политическите партии, а чрез държавен преврат в името на „националното спасение“. Общото съгласие се налага еднолично или от тесен кръг политически водачи, а не „демократично“. Фашизмът предлага именно такъв ефикасен начин. И той е много прост: премахване на партиите, въвеждане на тоталитарно управление, суспендиране на конституцията и избор на нов парламент не е от политическите субекти, а от професионалните съсловия, укрепване властта на монарха, налагане на една-единствена идеология за цялото общество и преследване на несъгласните.

С такава цел бе извършен превратът на 19 май 1934 г. Идеята му по-късн бе продължена и развита от следващите правителства със съдействието, задкулисното съучастие и политическите манипулации на монарха.

Но през есента на 1944 г. този път бе прекъснат и фашизмът не можа да осъществи намеренията си. Той бе осъден и заклеймен от целия свят, но капиталът предвидливо и защото не престава да се стреми към своята заветна цел, го консервира, давайки му от време на време възможност да ни напомня, че е жив и че е готов, щом бъде необходимо, триумфално да сложи ред в Европа и света.

Непосредствено след края на Втората световна война намесата на САЩ и НАТО във вътрешните работи на другите държави и особено в страните производителки и износителки на петрол отвори невиждани преди проблеми за местното население. То бе заставяно да промени рязко начина си на живот, да се откаже от традициите и религията си. В резултат на честите кървави държавни праврати срещу неудобни на Запада местни лидери и на разпалените кръвопролитни граждански войни в Арабския свят и цяла Африка започна масово изселване, но и на създаване цели терористични армии с модерно въоръжение. Те поведоха терористична война със Запада и САЩ и нарушиха напълно спокойствието на всички останали народи и държави. Духът излезе от бутилката.

Тази нова ситуация не може да бъде разрешена от тези, които я провокираха и създадоха. Световните организации също са безсилни да го сторят. Отговорът със сила на силата е нелеп и не доведе до нищо друго освен до ескалация на напрежението и опасностите. Създава се ситуация, в която фашизмът, който бе победен, разобличен и заклеймен след Втората световна война, отново да бъде реанимиран. В началото плахо и като стихийни акции на екстремисти, но после все повече се организираше и с подкрепата на големите държави придоби нова сила и започна да се използва от тях по предназначението, което в началото на ХХ век му бяха определили. Но вече в други условия и като постепенно му отнеха радикалното агресия, от коята сами бяха пострадали. Те, така да се каже, го опитомиха.

4.

Италианският фашизъм на Мусолини и германският национал социализъм на Хитлер бяха идеологии и политически практики. Те имаха свой модел на общественото устройство и функционирането на държавата и механизъм за взамодействието между общество и държава. Силна бе социалната им политика, гарантираща трудовите права на наемните работници. В сериозна степен в тях бе залегнал принципът на социалната обезпеченост на хората и на ролята на държавата в изпълнението на този принцип. Но това са десни идеологии, понеже в тях изключително силен е националистичният елемент, расовият принцип при определяне кому колко и какво да се отдаде. И защото фашизмът е идеология и практика, съхраняваща капитализма и цялата социално икономическа и обществено политическа система, но не чрез демокрация и либерални практики, а с тоталитарни методи. С тези методи капитализмът се опитва да притъпи и премахне класовите противоречия и класовата борба. Т. е. да излезе от непреставащата гражданска война.

Неолиберализмът обаче уби идеологиите. Той уби дори левите идеологии, като убеди левите политически субекти да се откажат от марксизма и да заклеймят комунизма като тоталитарна идеология и практика. Затова и лявото се разми толкова и фактически престана да бъде онзи фактор, който беше в края на ХIХ и през целия ХХ век.

Не е за вярване, но неолиберализмът деидеологизира и фашизма.

За сметка на това деидеологираният фашизъм се натовари с още повече национализъм и расизъм, като се настрои още по-агресивно и безкомпромисно в реакциите си срещу противника, когото, без да е ясно защо, избира в един или друг случай. А може би му го посочват. Тази негова  идеологическа необремененост го прави крайно опасен. Много по-опасен и жесток, отколкото докато имаше някаква стройна и последователна идеология, каквато му бяха изработили Мусолини и Хитлер. Тогава се знаеше срещу кого е тръгнал и какво цели. Сега просто е лесно манипулируем и използваем за целите на капитала, който успешно го държи на дистанция от себе си.

Защо днес на капитала отново е нужен фашизмът, след като достатъчно е обезсилил политическите партии, лишил ги от идеологии и съзнание за класовата борба?

Капиталът се догажда, а и знае „по навик“, че колкото и да отрича класовото съзнание, класите и класовата борба, те обективно съществуват и не могат да бъдат премахнати. Той представя партиите изопачено, обезсмисля ги и ги неглижира в пропагандата, обявява ги за анахронизми, но няма как нито да ги забраня, нито да ги изхвърли от обществената реалност. Поне не веднага, защото не смее все още открито да ликвидира рязко буржоазната демокрация. Прави го постепенно. Защото тя, буржоазната демокрация, колкото и невероятно да е, е един от най-големите врагове на капитала, защото го контролира, държи  го под своята власт и изисква от него да служи на социални цели. Капиталът обаче се изплъзва все повече от нейната власт и контрол. Защото за съжаление в днешния политически свят няма автентична левица и това е негова огромна беда с непредвидими последици. И защото класовите борби излизат изпод политическия контрол на тези, които трябва да ги ръководят, и се превръщат в неуправляема стихия, способна да помете всичко пред себе си. Тази стихия не знае какво иска: тя просто недоволства и мрази. Тя разрушава, без да има намерение после да изгражда и създава. Ако стихията се остави изцяло на самата себе си и не срещне преградата и съпротивата на левицата, а за нейното ограничаване се грижи единствено държавата чрез полицията и другите репресивни органи, последиците ще бъдат страшни. Тя ще мине през всичко. За да останат единствено капиталът и капиталистите. А после? После – нищо!

Деидеологизираният фашизъм, който аз наричам „неолиберален фашизъм“, единствен е способен да бъде контрапунктът на класовата борба в посочения й вид. С тази цел постоянно го реанимират и пускат да покаже неограничените си възможности. Задават му някаква разбираема политическа и икономическа определеност на тази задача и той си знае по-нататък работата. Например: тези изяждат националния ни доход. Или тези са виновни за мизерията. Тези ще ни вземат държавата. И още от този род уж конкретни, а всъщност неопределени заплахи; уж нямащи нищо общо с класите и класовата борба, но насочени именно към тяхната ликвидация или поне значително ограничаване. Те действат върху първосигналната система, не се нуждаят от обяснения и палят бързо кръвта на примитивния човек и на съставената от негови себеподобни маса.

Днес западът използва успешно фашизма и за възбуждане на русофобски настроения в държавите от източния блок, както и за тяхното пълно икономическо и политическо саморазрушаване. Това той прави, защото те са руската зона на влияние и рано или късно ще трябва да отстъпи от тях и ги „върне“ на Русия. Когато те с неговите съвети и икономически и военни помощи се  саморазрушат достатъчно и станат абсолютно безсилни и крайно нуждаещи се от огромни помощи за своето възстановяване, той ще ги върне на Русия, за да я постави в трудно положение. Защото също се нуждае от огромни средства за своята военна и икономическа мощ, за да отделя за другите. Ще й бъде трудно да ги възстанови и в тях ще се нагнетява политическо напрежение. В крайна сметка, бедни и разрушени, ще бъдат вечно опасни зони, които лесно ще могат да се манипулират и привлекат отново към Запада при едно бъдещо евентуално преначертаване зоните на влияние.

Фашизмът ускорява тези процеси и ги задълбочава. Той нищо няма да реши, но едва ли ще му позволят да си извоюва правото сам да решава. Поне засега, докато капиталът е способен да изземе цялата власт и да не позволява никому да я разколебава и отслабва. Но това едва ли ще продължи вечно. Фашизмът е като Дракула – той се храни с кръв и бързо расте и възмъжава. И кой го знае утре как ще изглежда и какъв ще бъде.

Източна Европа е „тайната“ политическа и геополитическа лаборатория, в която се обмислят и залагат експериментите по прилагането на фашизма като свръх разрушително оръжие срещу статуквото, в което капиталът е ограничен от буржоазната демокрация и идеята за диктатура на пролетариата. Както и срещу увеличаващата се мощ на Русия и евразийските икономики.

5.

Фашизмът е напълно реален и в България. Може би не чак толкова, колкото е в Украйна или Полша, но въпреки това не бива да се подминава и подценява. Защото ние тук сме в зоната на въпросната политическа и геополитическа лаборатория, в която той се въвежда в експериментално действие, проверя се пригодността да бъде фактор в отделните източноевропейски държави. Затова ако оставим утре да се занимаваме с него като с реална опасност, ще бъде късно. Тогава той ще изглежда на много хора като единствено спасение и изход от безнадеждността.

Да, България наистина има своя история на фашизма и свой механизъм за неговото въдворяване в управлението на държавата в периода между двете световни войни. Опитът й е поучителен, защото тогавашната българска държава е показала умения да прикрива симпатиите си към него и да го използва сравнително дискретно и в „по-меки“ форми. Този опит е поучителен и аз не съмнявам, че ще бъде отново използван.

Страшното е, че в България все повече се създават условия и обществени настроения, подобни на тези, които бяха характерни за 30-те години на ХХ век.

Расте недоволството от състоянието на образованието, здравеопазването, доходите, безработицата. У младите се е вселила неудовлетвореност, безнадеждност и отчаяние. Икономиката е в тежко положение. Обществото вече е открито безнравствено; престъпността, особено организираната, достига изключително високо равнище и вече е невъзможно да бъде овладяна и пречупена. Икономиката не се развива, липсват инвестиции, пазарите пред нея са ограничени. Обществото не вярва на своята държава и е враждебно настроено към нея. С други думи, картината наистина напомня предвоенното минало. На всичко отгоре за това не се говори изобщо и никой не я анализира като обстановка, в която фащизмът се чувства най-добре!

Изчерпани са вече механизмите на пропагандата да брани системата и да обещава промяна към по-добро. Все повече са недоволствата и все по-остри и по-масови са протестите на различните съсловия. Търпението на населението е почти на пределни стойности, отвъд които не се знае какво ще настъпи. Вярно е, че самата система още не е заплашена, но опасността пред нея е да бъде силно разклатена, след което ще бъде трудно да се успокои и се върне към някаква, дори и относителна стабилност. Рисковете за държавата отвън и отвътре са все повече и е трудно да бъдат предвидени, камо ли отстранени или преодолени.

Най-тревожното е, че днес политическите партии и най-вече левите са напълно неспособни да овладеят своите членове и симпатизанти, за да вкарат в нормално русло недоволствата и протестите. Затова и все повече те ще се ожесточават и не няма да е неочаквано, ако се пролее кръв и загиват хора. За счупени витрини и запалени коли по улиците да не говорим.

Просто няма кой да спре или поне да забави тези процеси.

Няма адекватен на потребностите на настоящето и бъдещето политически субект.

Освен фашизмът.

Веднъж той бе използван със същата цел и показа своята пригодност.

И все по-често ще се напомня, че превратът от 19 май 1934 година сложи край на продължителната политическа агония и отстрани от властта изпадналите в немощ политически партии. С него започна десетилетието, в което в българската държава и в нейното управление се установява фашистката идеология и се въвеждат като политическа практика нейните основни принципи: ограничаване до максимална степен гражданските свободи и права на личността, премахване на политическите партии, репресии срещу несъгласните, диктатура на монарха, тотален контрол над личния живот на гражданите, насаждане на една-единствена идеология, на която се подчинява образованието и цялата духовна сфера, монопол над информацията и въвеждане на цензура. Т. е. положиха се основите и започна изграждането на тоталитарната държава.

През 1934 г., а и след това, съпротивата срещу фашизма както от ляво, така и от дясно е осезаема и все по-нарастваща. Политическата действителност тогава е политизирана в достатъчна степен, за да бъде възможно той безпрепятствено да се разполага в нея. Макар че това той прави с щедрата помощ и съдействие на държавата с всички нейни институции. Голяма част от партиите осъзнават какво носи фашизмът на държавата и народа и с цената на доста рискове му се възпротивяват.

Ала днес картината е диаметрално различна. Парадоксално е, че дори  социалистическата и социалдемократическата левица е подчертано антикомунистическа и понеже са изгубили чувството си опасност от фашизма и реално не го разпознават като свой реален враг, по същество отварят широко вратите пред фашистките идеи и практики да навлизат безпрепятствено у нас и да поразява съзнанието на младите. Младите, които са недоволни от живота си, виждат във фашизма някаква сила, способна да разруши политическото статукво и установи власт, която да е ангажирана с техните безпокойства.

Никоя протестираща маса, когато не е поведена от политически субект с ясна идеология и политически цели, не може да формулира точно и разбираемо за обществото своите намерения, желания и оплаквания. И да поведе хората към справедливост и солидарност, към висок материален стандарт и нравственост. Затова и настроенията на масата и тълпата се променят постоянно през цялото време, докато трае съответния протест или демонстрация. При повишено напрежение вътре в нея, и най-малката провокация може да възпламени такива страсти, че тя да стане неуправляема.

Капиталът обаче точно това иска и към това непрекъснато насочва политическите партии. На него му е необходим фашизъм, задоволяващ се с малко, но хранещ се от безредици, чупене на витрини, разбиване на глави, викове и крясъци. Така се създава видимост, че обществото не е безразлично, че „гласът на народа“ не е заглушаван, че всеки има правото да протестира и изразява мнението си. Нека протестира народът, а ние ще си правим, каквото знаем и искаме – тази логика подчинява обществено политическия живот в България днес. Държавата пък ще наказва „терористите“, които „на своя глава“ създават безредици и нарушават спокойствието на гражданите. Така и едните, и другите ще бъдат доволни.

Когато казвам, че днес дори и фашизмът се е деидеологизирал, не значи, че такъв той ще бъде винаги. При задълбочаващите си кризи на капитализма и поради изхабяването му, но и при липсата на политически субект, който съзнателно и целенасочено да работи за неговото отхвърляне и за установяване на нова система, най-бързо ще се осъзнае „за себе си“ фашизмът. Той води след себе си не класа, а огромна недоволна маса, която при умен и подготвен идейно, политически и управленски водач ще се превърне в могъща революционна сила, която ще овладее държавата и напълно ще я подчини на себе си. И понеже въпросната криза е всеобща криза на системата в цяла Европа, а и в целия свят, нищо чудно фашизмът, ако роди умни и енергични водачи, да успее да постигне целите и намеренията си от преди Втората световна война и заради които запали тази война.

Повтарям, за да подчертая: никоя държава не е способна да се справи с тази опасна тенденция, ако левицата е социалдемократическа, антикомунистическа, деидеологизирана и отказала се от своя класов характер и отричаща класовата борба. Защото тя самата се е превърнала в част от изпадналата в криза система. Такава левица ще търси по-скоро начини да се съюзи с фашистката революция отколкото да й се съпротивлява ожесточено. Нали така беше в Германия и Италия, след идването на власт на Хитлер и Мусолини!

Това ще бъде вторият път, когато събитията и личностите ще се появят в историята.

И затова ще бъдат просто „като фарс“.

Но не ще бъде смешно, а последиците му ще са „като трагедия“, на която краят кой знае кога ще дойде.

 

 

Панко Анчев е български литературовед, литературен критик, публицист, историк и философ. Автор е на книги по въпросите на литературната история, културологията, философията на историята, политологията. Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“. Член на Съюза на българските писатели и българския ПЕН-център. Носител на национални литературни награди. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва