В навечерието сме на една изключително важна, кръстопътна, Нова Година за всички ни.
Това е времето в годината, в което аз се размислям винаги дълбоко за моите цели за идващото бъдеще и разсъждавам върху това как отговорих на предизвикателствата на живота през изминалата година. Може би, това се дължи на възрастта ми, но с наближаването на всяка нова година, аз ставам все по-разсъдителен и все по-оценяващ времето, което имам за споделяне с моето семейство, деца, близки и приятели.
Един от най-големите подаръци, който получавам през цялата година – бе вашето внимание и време да прочитате моите, надявам се, полезни размишления върху икономиката и политиката. Едно от най-сериозните предизвикателства на времето, в което живеем, е заливащото ни количество информация, изискваща нашето внимание. И това, че Вие ми давате част от вашето време е една голяма чест за мен. Моето обещание за 2020 г. е да продължа прецизно да анализирам важните икономически процеси, с уважението, което вие, мои приятели заслужавате.
В този край на изминаващата година съм в особени мисли за България, за нашето състояние и бъдеще. И няма как, макар и съвсем накратко, да не ги споделя с вас.
Ние сме накрая на второто десетилетие на 21-век. И ако то беше твърде успешно за целия свят, за човечеството, за България то се оказа поредното десетилетие на отказа от реформи, на застоя и на изоставането от другите.
По официални статистически данни, второто десетилетие на 21-я век доведе до едно от най-големите в историята подобрения на жизнения стандарт в световен мащаб. Но не и за българските граждани като цяло, независимо от известното повишаване на заплати и пенсии.
Докато за населението на света крайната бедност спадна под 10 процента за първи път в историята на света (при 60 % в средата на двадесетия век !), във второто десетилетие на двадесет и първия век България продължи да е най-бедната страна в ЕС, изоставаща и след Румъния и балтийските страни.
Китай стана втората икономика в света и планира да увеличи двойно своя БВП от 13.1 трилиона USD и доходи през третото десетилетие на века и да доближи китайската икономика до челото на глобалната икономическа структура.
За България, второто десетилетие на 21-я век, бих го нарекъл, „Десетилетието на продължаващото изоставане“.
Днешната ни инженерна инфраструктура в края на това десетилетие може с тъга и гняв да се нарече „Перник“ или „Ботевград“; бизнесът ни „Гинка“, чуждестранните инвестиции, привлечени от България са по-малко от парите изпращани в България от заминалите в чужбина българи; около 3 % от БВП на страната се осигурява от проституция и от кражби и нападения над къщи и апартаменти; вътрешната ни икономика живее основно от еврофондовете – инжекции, структурните реформи са изоставени; здравеопазване и образование – са в плен на архаични и погрешни модели.
Налице е един все още неспиращ процес на обедняване, на продължаващо „гонене” на млади и стари по чужди земи извън България, на обезкуражаване на малки и средни фирми, на индустриална декласираност – всичко това обрисува геометрията на сегашната социална и икономическа действителност у нас; геометрията на достигнатото и невероятната трудност за обръщане на посоката.
И въпреки страшната действителност – не е България, която да не може да се реформира и изправи на крака. Проблемът е най-вече в разочароващата политика на серия правителства и на дълбоките грешки на една отдавна болна политическа класа.
И ни се казва: „..ама вижте как ни хвалят световните кредитно-рейтингови агенции..“.
И икономическата колегия в страната мълчи.
Мълчи и не отговаря на Премиера, че именно до голяма степен, кредитно-рейтинговите агенции бяха сред основните виновници за кризата от 2007-2012 г.
Че, „грешката“ на Standard & Poor’s (S&P), на Moody’s, или на Fitch да оценят честно, правдиво и професионално „цената“ на съществуващите рискове; да покажат слабостите на провежданата или не икономическа, фискална и монетарна политики – по време на икономическата криза – бе директно свързана с конфликта на интереси при тях. Тоест, че на тях им плаща, този чиито активи, дълг или икономическа политика е обект на кредитно-рейтингова оценка.
Не се казва, че тези кредитно-рейтингови агенции загубиха не малка част от своята собствена кредибилност и пазарно и обществено доверие.
Че тяхното „мълчание“ за основни и опасни грешки в икономическата политика – бе официално осъдено от Конгреса на САЩ. И затова, безкрайната вяра в пазара за рейтинги и хваленето с техните розови оценки и рейтинги не е само популистко, но и крайно рисково също.
Всичко това, ако не бъде спряно, ако не му бъде даден сериозен отпор – ще доведе страната до още по-тежки последици.
Точно преди десет години, бях поканен да напиша за списание BG Business Review за неговото издание на 30 октомври 2010 г. моята прогноза за идващото десетилетие за България.
Днес, се върнах нарочно към тази моя статия, озаглавена „България след 10 години: От реалности към модерно развитие“ и там намерих следните редове:
„България е на изключително важен кръстопът и време е заедно да решим: ще вървим напред така, както никога досега не сме се опитвали, или ще продължим да лазим на последното място в Европа? В такъв тежък етап на криза, лидери, политици, бизнесмени, експерти търсят как да променят нещата в дългосрочен период, кога ще започне и как ще се развие възстановяването на икономиката. Бъдещето на света, Европа и България е бременно с нови, неочаквани предизвикателства. Някои от тях, осъзнати и адресирани разумно ще донесат успех за следващите поколения, но други, неглижирани днес, или грешно разчетени, ще създадат още по-големи затруднения пред социално-икономическото ни и духовно развитие.“
„Изключително важен, ключов фактор на каквато и да е промяна или не – е какви обществените отношения залагаме за в бъдеще?
Социалната кохезия на българското общество е пред експлозия поради несправедливото разпределение на дълг и благосъстояние, и засега липсват политики за справяне с този проблем. Той засяга не само маргиналните слоеве. Засегнати са и ще продължат да бъдат българските цигани, гражданите ни от турски произход. Почти главоломно се увеличава частта на населението под границата на бедност. Това са над 1,200,000 български граждани, които са изключени от света на труда и от прогреса на цивилизацията. Започва обедняване и на средната класа. Разделянето на обществото на групи, всяка една от тях заинтересована в своите печалби – води до разрушаване на социалната система. Всичко това на фона на икономическа система, която може да се характеризира като комбинация между: социализъм без планиране, и капитализъм без пари – води до постоянни и все по-дълбоки кризи. Икономическата и социална сигурност на българските граждани е опасно нарушена.“
Днес, десет години по-късно икономическият и социален пейзаж не е по-различен.
И на десетилетието, което чука от тази нощ на вратата ни, бих сложил заглавието: „Десетилетие на сложния и опасен живот“.
Годините, които идват ще бъдат сложни за нас, българите, поради голямото изоставане от другите икономики.
Сложни, но не непреодолими, особено, ако пристъпим към една друга, модерна икономическа и социална политика. Ако се решим да тръгнем по досега игнорираните пътища пред България, ако извършим качествена промяна на досегашния икономически модел и политики. Кризата, нашата собствена, а и външната не само идва. Ние, всеки ден ставаме свидетели на „експлодиране“ на един или друг сектор на българската икономика и на обществено -политическият ни живот.
Ние всички искаме да знаем какво ще ни е бъдещето. За съжаление, бъдещето не ни говори. То просто идва такова, каквото ще е, независимо дали ще ни хареса или не.
Силно реструктуриране на ЕС. Масивни геополитически центрични групирания около САЩ и около Китай. Продължаване и изостряне на търговските войни. Една България намираща се на края на ЕС няма как да не бъде изложена на силните ветрове и скърцания на сменящите се геополитически и геоикономически „архитектонични“ сфери на влияние.
Първите „удари“ на третото десетилетие у нас ще дойдат откъм растящата инфлация, засилващата се политическа нестабилност и икономическа несигурност и задълбочаването на пенсионната криза.
България няма как да избегне кризата на своята икономическа идентичност; на идентичността на своята икономическа структура, ако не реши какво ще прави със своята политика спрямо развитието на индустрията си, на своето земеделие и на икономиката на знанието.
Разширяването на картината на политическа поляризация в страната заедно с наблюдаващата се политическа умора и разочарование от основните политически партии ще продължи да има анти-катализиращ ефект върху икономическият ни растеж. Всичко това не очертава блестящ хоризонт пред българската икономика поне за първите години на новото десетилетие.
С други думи, даже и да предприемем пътя на радикалната промяна на нашия икономически и социален модел, чрез който да очакваме да постигнем едно далеч по-светло бъдеще, първо ще изминем през мрачината на сложността и „цената“ на промяната.
Правителството и националната статистика ни казват, че няма инфлация, но всички виждаме, че реалната стойност на живота се повишава непрекъснато. Стойността на живота в области като – образование, здравеопазване, разходи за дома; за сигурност, за транспорт – се качва по-бързо, отколкото растежът на заплатите.
Но, статистическият агрегиран индекс на повишението на цените – не отразява това повишаване. Нещо повече, секторите, в които цените растат най-бързо, не са тези, в които лесно можем да внесем стоки или услуги отвън. Когато човек се нуждае от болнични грижи или от операция, просто отива в най-близката болница. А, точно тези сектори са най-закъснели от гледище на необходимостта от дълбоки структурни реформи.
Световната революция в областта на знанието продължава с динамични темпове, както се развиват и последствията и предизвикателствата от нея. Но, в България липсва каквато и да е модерна „инфраструктура“ от организационни, финансови и икономически средства, които биха могли да действат като катализатори за развитието на нови технологични венчъри, start-ups, както и иновативни малки и средни фирми.
Без съмнение, усилията ни следва да бъдат насочени към стратегия за силен, устойчив и структурно изчистен, качествен растеж в едно социално осигурено общество с отворена и динамична икономика. Растеж от 6-7% е абсолютно необходим за България, ако искаме да напреднем повече от последното ни място в Европа.
Откъде обаче да дойде такъв растеж и реално постижим ли е той в средносрочен период?
Осъществяването на едни подобни цели изисква няколко основни елемента да са налице: категоричен национален консенсус за ефективни реформи, координирани на национално, регионално и европейско равнище; силно и стабилно, национално правителство, хомогенно в принципите си и политиката си на динамични реформи и прието изцяло в международен план; амбициозно и активно гражданско общество, включено в новия път на България.
Само при тези условия, на разпада на икономиката ни и на социалната ни система може да бъде сложен край и да бъде осигурено бъдещето на децата на България.
Бъдещето ни очаква, колкото и да е сложно. България не е обречена страна.
Пожелавам на всички да имат една от възможно най-добрите си Нови Години, както в личен план, така и в своя бизнес, развитие, образование и просперитет.
