Да. Прощаването на  грешката на другия извън формалните процедури само за един ден в годината и посланията по телефоните отдавна е духовна институция в битието на православните народи. Вероятно не само на тях.  То е част от душите и поведението на личностно правилно изградените хора. В крайна сметка прошката преминава през дълбокото разбиране, че всички сме грешни и през обоснованото предположение, че  ти не си над другите разумни продукти на Създателя и от поставянето ти  в този смисъл на мястото на съгрешилия. Добрите хора прощават – трудно или лесно на ближните си и на недотам такива.

На себе си обаче дали можеш да простиш ? Ето това е въпросът, според Шекспир. Опитите за това са много по-малко и са много по- болезнени. Илюзията за успех в случая заменя самоопрощаването с други понятия − самоизвиняване, самооправдание, чувство на безпомощност пред непреодолимата задача. Интелигентният човек попада в капан. Освободил е проформа другия,но не може да освободи себе си от усещането за провал. Дори точният анализ на собствената ти грешка не те спасява, а увеличава глътките на горчивата течност. Защото те сблъсква с безвъзвратно отминалото време на грешката и паметта за нея. Паметта,която иначе е полезна за самоизграждането. Тук тя е болка за собствения неуспех.

Не можем да върнем времето. За миговете на щастие, според Гьоте, ни е хубаво. За собствените ни грешки,  не е. Но помага занапред чрез надеждата, че няма да повторим препъването в този камък. Обаче само за мислещите и свободните духом. За робът е по-лесно. Бори се за свобода. Свободният се бори за съвършенство.

Грешка, самоанализ, самоотричане и надежда, че утре ще бъдем по-добри към себе си.

За другите е ясно. Вече им простихме.