Изтегли в PDF

Димитър Цацов, Таня Неделчева
Към историята на института по философия и социология
(1945 – края на 60-те г. на ХХ в  ), част І
ИК Авангард прима, 2020

….

През втората половина на ХХ век в България се установява нов тип социално-икономическа и политическа система. Коренно се променят ценностните вектори на обществения живот, формира се друг стил и начин на живот. Една от особеностите в интелектуалната панорама в България е доминирането на определена философия, а именно марксизма. В условията на догонваща модернизация философията, респ. марксизмът, придобиват и други функции: „ролята на светоглед, на инстанция, задаваща крайна съвкупност от ценности в едно слабо религиозно и секуларизиращо се общество, каквото е българското… Втората функция на философията в едно бързо модернизиращо се общество е легитимиращата… Третата функция на философията в условията на взривна модернизация е рационализацията на общественото съзнание и създаване на методологии, извеждащи науката като ключов инструмент на развитието“ (Проданов 2012: 133-135).

Ако се ситуира дейността на Института по философия от птичи поглед, той е философски център, в който се развива много ускорено т.нар. материалистическа линия във философията, която възниква в началото на историческото развитие на философското познание. В този аспект мисията му е да продължава тази вековната традиция в историята на философията, като се разработват многобройните философски проблеми от материалистическа гледна точка. В това отношение Институтът продължава съществуващата материалистическа философска традиция в културната история на България, като се прави успешен опит да се акумулират ценни идеи, родени в различни философски контексти – български, немски, руско-съветски и др.. Изследователската стратегия е наложена и от политически фактори, защото след Втората световна война България е в орбитата на влияние на Съветския съюз, в която т.нар. марксизъм (диалектически материализъм) е основната водеща и доминираща философска и идеологическа  парадигма.

Материализмът по принцип е монистична философска тенденция, която като такава се различава от дуализма, плурализма, философския идеализъм, неутралния монизъм и спиритизма. Различията се основават на схващането за природата на субстанциалното начало на битието.

През деветнадесети век Карл Маркс и Фридрих Енгелс разширяват концепцията за материализма, за да разработят материалистична концепция за историята и развиват т.нар. по-късно диалектически материализъм, който е синтез на Хегеловата диалектика, материализма, английските икономисти, утопичните социалисти.

Материалистическите тенденции съществуват във всички национални философски традиции – индийска, китайска, древногръцка и др. Особено характерна е тя в период, в който има бурно развитие на частнонаучните изследвания. Класически материалистически системи развиват френските материалисти: Ламетри, Холбах, Дидро, Хелвеций др. В средата на ХІХ в. Л. Фойербах развива т.нар. антропологичен материализъм. К. Маркс и Фр. Енгелс създават цяла философска система, която по-късно се нарече „диалектически материализъм“. В. Ленин доразвива диалектическия материализъм и по тази причина към марксизма се добавя ленинизъм. В края на ХІХ в. се развива т.нар. вулгарен материализъм на Л. Бюхнер, Я. Молешот и К. Фогт. Съвременните аналитични философи (напр. Д. Деннет, У. Ван Орман Куайн, Д. Дейвидсън, Джери Фодор и др.) действат в широко физически или научно-материалистически рамки. Научният материализъм често е синоним на редуктивен материализъм. В съвременната философска литература съществуват различни теории, означавани като елиминативен материализъм, но материализъм – редуктивен материализъм, материализъм като методология, Християнски материализъм, Критичен реализъм, Културен материализъм, Диалектически материализъм, Икономически материализъм, Метафизичен натурализъм, Postmaterialism, Физическа онтология и др.

Като продължител на материалистическата линия във философията Институтът по философия внася много ценен принос в осмислянето на редица фундаментални и по-частни проблеми.

През последните години се прави опит да се омаловажи значението на разработките на членовете на Института  като се екстраполират върху неговата изследователска дейност политически ангажирани категориални схеми, които водят до наслагването на отрицателни характеристики.  Но такива силни предимно политически абстракции като тоталитаризъм, тоталитарен стил на философстване имат по-скоро  претенцията да покажат мястото на техните автори в съвременната политическа палитра, а не като елемент от изследователски инструментариум.

Изобщо времето на големите разкази отмина; отмина времето и на големите абстракции. Нужно е микроскопско вглеждане и намиране на различията. Нужно е друго, стандартно изследователско отношение към близката философска традиция, което да бъде по-задълбочено, по-диференцирано.

Мнението, че с някакви изключения българските философи от това време (от 40-те до средата на 80-те години на ХХ век) практикуват тоталитарен стил на философстване, е твърде повърхностно, защото прокарва пряка връзка между доминиращата идеология и конкретния процес на „производство“ на философеми. По-голямата част от написаното от българските философи през втората половина на ХХ в. заслужава внимание, не трябва да бъде забравяно, трябва да се изследва в търсене на ценни идеи.

Философстването като човешка дейност е потопено в многослоеста среда – социокултурни, научни, политико-идеологически, философски традиции, етноособености, личностни психологически характеристики и т.н. Всяка детерминанта може да бъде изследвана, но всяка от тях има хоризонт на валидност. Ето защо може да се говори за философска история на философията, където се анализират предимно поставянето и решаването на съответни проблеми, за социологията, социалната психология или психологията на философското творчество.

Реалният историкофилософски процес може да бъде сканиран от различни гледни точки и всякакви опити за неговото едномерно обяснение е методологически неправомерна редукция. Изобщо „правенето“ на история на българската философска мисъл през втората половина на ХХ в., която да се основава само на един обяснителен фактор, например „политико-идеологическия“, е  крайно ограничено. Така се създава бедна реалност за онова, което е протекло в действителната история. Именно поради това показването на фрагменти от живата българска философска история е онази основа, която, от една страна, показва слабостта на едномерния методологически арсенал, и от друга, необходимостта от по-комплексен подход, в който ясно да бъдат очертани възможностите на всеки отделен фактор за обяснение.

Историята на Института е много интересен изследователски казус, защото философията се превръща в един от инструментите и за легитимация на политическата власт като в нея се пресичат сложни траектории – на идеологията, културата, традициите, опитите за догонване в теоретично отношение, опитите за еманципиране от доминиращите големи „братски“ идеологически центрове. Така се създава особеният контекст, в който например идеологическият фактор се разпилява на личностно ниво. Внимателното вглеждане ще трябва да отчете, че наглед единната идеологическа „обвивка“, идейният мащаб, който трябва да се спазва, се модифицира като всекидневна практика на многобройните дейци от българската философска публичност.

Казаното в голяма степен се отнася и до характеризирането на държавната идеология през този период като „марксизъм“ или „марксизъм-ленинизъм“, без да се търсят допълнителни конкретизации. Ето защо онова, което се назовава „марксизъм“ или „марксизъм-ленинизъм“ при една по-стеснена оптика вече се разпада на различни насоки и тенденции. Ако се разгледа само откъм философската му страна, т.е. онова, което се нарича диалектически материализъм, или класическите названия „онтология“ и „епистемология“, така нареченият марксизъм вече е и национално определен. Както вече бе казано, а и доказано, именно доминирането на основнонаучната философия, представена от Д. Михалчев, задава основните проблеми кръгове, с които се занимават българските марксисти от първата половина до 70-те години на ХХ в. (Цацов, 2011). Именно това специфично тематично поле дава основание да се говори за „български марксизъм“. Разгледан предимно откъм неговата философска страна, а не като философия на историята, икономика или научен комунизъм, отново се декомпозира едва ли не на малки общностни „идеологии“.

Общо между тях е цитирането на класиците на марксизма-ленинизма – Маркс, Енгелс, Ленин при защита на едни или други тези и претенцията за единствената легитимна гледна точка спрямо някакъв абстрактен автентичен марксизъм. Вероятно, ако можем да погледнем през окото на наблюдаващия инструктор към идеологическия отдел на ЦК на БКП или на специалните служби на ДС към събитията на т.нар. философски фронт през изследвания период, ще трябва да умножаваме функциониращите на всекидневно ниво образи на марксизма, някои от които могат да се нарекат псевдомарксизъм. Типичен пример в това отношение е т.нар. Сталинов вариант на марксизма.

Ако се търси някаква причинна зависимост, тя по-скоро е от безбройните микроконтексти към израстването на „голямата идеология“. Така тя придобива реалност и само рефлексиращото съзнание я привижда като „шапката“, прихлупила съзнанието на отделните философи. Именно затова личните микроистории са изпълнени с повече реалност, отколкото абстракциите на идеологизираната изследователска мисловност. Това не означава, че идеологията е само някакъв безличен фон, на който се разиграват действителните личностни истории. Как се инструментализира идеологията, как добива отделни релефи в отделните контексти и се използва за придобиване на властови ресурси, ползи, доминации, как дейците се възползват от нея като набор от инструменти за манипулации и аргументации. Но и тук трябва да се търсят степени на идеологическо присъствие. Вземете за пример текстовете на Г. Братоев и по-специално неговата книга „Квантова механика и причинност“ (1968) и да кажем „Историческият материализъм-философска теория и система“ (1988) от Тодор Стойчев, и веднага ще се забележат различната плътност на собствено философските и идеологическите слоеве на двете изследванията.

***

Философският институт в БАН води началото си от 1945 г., когато е създаден под името Институт по философия и образование. Основатели на Института са акад. Димитър Михалчев, акад. Спиридон Казанджиев и новоизбраните академици – Михаил Димитров и Тодор Павлов. През 1947 г. той е преименуван на Институт по философия и педагогика, а от 1952 г. носи името Институт по философия, с което е познат най-вече сред професионалните философи от страната. През 1988 г. институтът е преименуван на Институт по философски науки, от през 1995 г. – на Институт за философски изследвания. През 2010 г. институтът се влива в новосъздадения Институт за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ), заедно с Института по социология и Центъра по наукознание. През 2019 г. звеното е преименувано на Институт по философия и социология (ИФС). ….