АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Агресивна атака срещу разделението на властите

Димитър М. Иванов - 10 юли 2020

Това, което целият свят, международни агенции, посолства и всички ние наблюдаваме да се случва в София вчера и днес, а и в предишните дни и седмици е един безпрецедентен опит да бъде разрушено конституционно установеното „институционално съвместно съществуване“ между президентската институция и изпълнителната власт.

Един крайно отрицателен опит за репутацията на институционалните практики в българската държава.

С него се цели да се узурпира ролята, функцията и влиянието на мажоритарно избраният държавен глава.

И да се наложи цялостното асимилиране на властта и на институцията, която им пречи, за да се стигне до доминиране на една формула на псевдо-национален съюз, в който управляващите коалиционни партии действат еднолично и без особено съобразяване със законодателната власт и с президентската институция.

По същество, това е реалният преврат, който някои се опитват да наложат.

Съвместното управление между президент, пряко избран от народа и премиер от друго политическо мнозинство, не е уникален случай нито за България, нито в световен мащаб. Подобни случаи има в много други страни по света, но никъде мярката за едно цивилизовано разделение и разпределение на властите не е прескочена толкова грубо и арогантно от изпълнителната власт, както в България. Прескочена, пометена и довела до игнориране и до счупване на един от най-важните критерии за успеха на една страна – капацитетът за единство, за обединяване на нейните граждани в името на прогреса на нацията и техният собствен прогрес.

Начинът, по който правителството иска да управлява и да употребява институциите, отрича всяка възможност за водене на един конструктивен и цивилизован национален дебат по основните политики за развитието на България. Не позволява дебатът в национален мащаб да се води по начин, който уважава правата и различните мнения на българските граждани. Не им позволява въобще да бъдат нито ковачи на политиката, а още по-малко арбитри на това, което се случва в страната. Превръща ги единствено в безмълвни обекти или на блюдолизни клакьори на политиките на един правителствен диктат.

И ето тук, във фокуса на всичко това, се състои реалният ефект на принципа на Монтескьо за разделението на властите.

Няма как президентската институция, принуждавана с насилствени интервенции, да се съгласи да бъде инертна и да „легне в едно легло“ с изпълнителната власт и с моделът на управление, наложен от ГЕРБ и неговият премиер в продължение вече на 10 години. Такъв случай би означавал тоталната смърт на демокрацията и политиката у нас; на възможността за плурализъм на мнения и идеи.

Насилствените, грубо занаятчийски методи на „инструментите“ на изпълнителната власт, нецивилизованите методи на комуникация и на изясняване на споровете; директната заплаха за юмручна разправа; незачитането на конструктивните мнения, гледища, законодателни предложения на президента и президентската институция – доведоха без никакво съмнение България до една остра институционална криза.

Тази незапомнена в последните 23 години криза съсипва за пореден път репутацията на България в целия свят, както и установените след прехода демократични принципи и практики.

Всичко това, се случва на фона и в епицентъра на острата коронавирусна епидемия, удряща страната ни и на идващата вече изключителна тежка икономическа и социална криза.

Доверието на бизнеса и на домакинствата в икономиката ни се изчерпва с всеки изминат ден. Значими макроикономически равновесия започват да се срутват под тежестта на едно управление без достатъчна компетентност, без дълбок и дългосрочен анализ на международната конюнктура и национален консенсус. Основни трудности, пред които е изправена страната ни – като нарастване на безработицата, инфлацията, затваряне на редица външни пазари и намаляването на поръчките от чужбина, външно-търговският дефицит – са маскирани и завоалирани от гръмки пресконференции, в които по-елементарен и груб начин се жонглира със статистическите данни и с икономическите закони. С други думи, симплистично казано, налагат се решения и политики със силата на пропагандата, разпространявана от политико-партизански медии.

Трябва някой да е твърде несъзнателен или да се прави на такъв, за да не разбира, че българските граждани не могат да продължават да бъдат манипулирани. Че те не могат да видят никакъв ясен хоризонт на развитие на националната ни икономика, освен този за една икономика, поддържана от евроинжекции. А и тази европейски фондове, даже и обещаната голяма помощ от ЕС чрез новосъздаденият Фонд за Възстановяване на Европа – не са гарантирани че идват на автопилот у нас. Както те, така и евентуалното приемане на България в ЕРМ–II, идват въпреки качеството на управлението на сегашното българско правителство, идват според политическите приоритети на ЕС.

България е изправена пред сериозни трудности и предизвикателства, а самите български граждани се страхуват вече твърде много за своето икономическо и социално бъдеще, за своята работа, за своите доходи и пенсии.

Вече най-малко от десетилетие България се нуждае от огромна и бърза модернизация в икономически, социален и в образователен план и всичко това се бави и отлага от един правителствен мандат до следващия мандат.

Страната стои пред политическа промяна и пред необходимостта от нов икономически модел на развитие, особено сега, когато е изправена пред двойния шок на световната икономическа рецесия; пред криза както на предлагането така и на търсенето. И пред огромни геополитически и геоикономически рискове за цялата световна търговия. Целият свят навлиза в една нова ера, която очевидно ще бъде белязана с края на много големи утопии и с дълбоки промени.

Но по-важно от всичко е запазването на принципите и устоите на демократичното управление. Може ли на фона на всичко това, едно правителство да иска да монополизира всички мнения, политики и решения и да отрича всяко алтернативно мнение, всяка различна политика, всеки дебат? Може ли да иска да подчинява даже и Парламента на своите виждания и решения.

С криза между институциите, достигаща до конституционна и респективно политическа криза, с липса на национален консенсус и конструктивизъм по основните перспективи на развитието и прогреса на страната ни, България днес е достигнала до само една възможност; само един възможен избор за преодоляване на този катастрофален импас.

И това са незабавните предсрочни избори.

Не може едно управление да продължава само и само, за да бъде във властта. Една страна, една демокрация, се управлява само и единствено заради възможността тя да просперира и да донесе икономически и социален прогрес на всички свои граждани без никакво разделение.

 

 

Димитър Иванов е професор, доктор на икономическите науки. От години живее и работи в Лондон.