АНАЛИЗИ > СТАТИИ
  Пролетариатът, капиталът, капитализмът

Панко Анчев - 14 август 2020

  Капитализмът толкова промени външния си вид, че дори и философите и идеолозите марксисти повярваха, че духът и същността му са вече други. Не може да се отрече на капитала умението да познава и осъзнава себе си във всичката си зловеща безчовечност и така да се превъплъщава, че да изглежда красив, благороден, човечен, загрижен за света и безсрамно да лъже, че е готов да жертва себе си заради благото на онеправданите и страдащите. Това умение размекна отрицателите му дотолкова, че охотно да се оставят на грижите му. Те започнаха да убеждават себе си и тези, които имаха историческата задача революционно да преобразуват света чрез отнемане от капитализма и буржоазията средствата за производство, за да установят нови икономически и обществени отношения, че сега това е безсмислено, защото вълкът не само козината си е сменил, но и нрава. Щедрият капитал ги убеди, че е настъпило друго време, в което е необходимо да мислим по друг начин и да откриваме други, по-важни и съдбовни проблеми пред човечеството от проблема за общественото устройство, класите и класовите борби.

Но реалностите не са такива, каквито някой ни е внушил така да ги мислим.

Неолиберализмът успя да внуши на цялата социално-политическа мисъл, че днес капитализмът е съвсем различен от „класическия“, че се развива по нови закони и изпълнява нова мисия. Понятието „класически капитализъм“ успешно бе трансформирано в „отречен от самия капитализъм безчовечна идея“. Той станал по-благ и грижовен за хората, защото от него бяха извадени традиционните за „класическия капитализъм“ категории като пролетариат, класи и класова борба. Така теоретично бяха префасонирани най-съществените характеристики на обществото, валидни за всички предишни времена. Според неолиберализма днешният капитализъм е качествено различна социално-икономическа система, което й осигурява правота да бъде символът на „края на историята“.

Левите мислители и идеолози, да не говорим за политиците, охотно се съгласиха с този тезис. Това им съгласие е прекалено подозрително, за да бъде пренебрегвано и прощавано. То говори или за слаба и несистемна теоретична подготовка, или за продажност и предателство към идеите и интересите на тези, на които се бяха посветили да служат като идеолози. Според мене и двете причини трябва да бъде приети за верни. Тези идеолози не случайно определиха краха на социализма и разпада на СССР като доказателство за неверността на марксизма като социално и политическо учение в неговата цялост. Това бе и триумфът на социалдемократическия ревизионизъм. Дойде неговото време да доминира напълно в лявата идеология и политическа практика.

Провалът на социализма като система и разпадът на СССР нанесоха много тежък удар върху левите сили. Социалдемократическият ревизионизъм се превърна в основното ляво учение и политическа практика за левицата. Последиците за нея твърде бързо се проявиха и тя по същество престана да съществува.

Левицата престана да съществува, защото се отказа от основополагащите принципи на социалистическото политическо учение за класите и класовата борба, за необходимостта от идеология на тези класи и тяхната борба, за класовия характер на политическите партии като политически изразители на класите. Левицата се изпразни от съдържание, понеже вече е неспособна да определи кого изразява, за какво се бори и какво иска да постигне. Тя се оплете в общите принципи за справедливост и премахване на бедността, после се увлече по екологията и човешките права, в това число правата и на т. нар. „малцинства“. И така напълно се оттегли от политическите процеси и отвори вратите пред тероризма, хаоса, абсурда и извращенията в световната политика. Нейната безпомощност носи огромни беди на човечеството! Да не говорим за България.

Левицата умря, ала това не означава, че проблемите, които тя бе длъжна да решава, и целите, които историята й бе възложила да постига, вече не съществуват. Или че наистина класите и класовите борби са престанали, а пролетариатът е мъртъв заедно с партиите, които го изразяват политически.

Една от най-големите лъжи, на които левицата повярва и сама се включи в тяхното доказване, е, че, щом капитализмът не е вече оня стария, „класическия“, то и пролетариатът е изчезнал. Тази лъжа бе нужна на продажната левица, за да оправдае мимикрията си и да прикрие престъпленията, които върши срещу работническата класа, социално онеправданите и към тези, които страдат и не знаят как да воюват за правата си.

В своята история капитализмът често е променял своя облик, защото се развива бързо и лесно се приспособява към новите условия. А усъвършенстването на технологиите доведе до рязко ускоряване скоростта на движение на стоките, услугите и парите. Ускорената размяна позволи да се съкрати времето за производство и потребление, а от там и до възстановяване на вложените средства и отвори възможности за по-големи и по-бързо печалби. Увеличеното производство позволи да се въведат по-действени механизми за разпределение и преразпределение, а това от своя страна  повиши и равнището на живота в голяма част от света – особено в Западна Европа и САЩ. Там бедността достигна до твърде ниски показатели и сякаш окончателно притъпи социалното напрежение.

Промени се и технологията на производството. То вече изисква много повече интелектуални сили отколкото физически. Работникът промени външния си вид, а също и образованието си.

Следвоенният капитализъм придаде ново значение на т. нар. „дребна буржоазия“, обявявайки я за „средна класа“ и я направи антипод на пролетариата, от чиято революционност и политическа непримиримост основателно се страхува. Както и да я наричаме, дребната буржоазия никога няма да въстане срещу капитализма. Тя може да провъзгласява, че ще направи всичко възможно, за да го „преодолее“ (както е записано в Програмата на БСП), но никога няма дори да посмее да помисли, че ще го премахва. Тази класа лесно се манипулира и се купува евтино, защото й е добре с малкото и не претендира за власт и революционни промени в общественото устройство. Освен това е прилично обезпечена със собственост, която й гарантира прехрана и прилично съществуване. А собствеността, малка или голяма, създава зависимости със системата.

Неолиберализмът внуши и на лявата политическа мисъл (която се оказа доста зле подготвена теоретично, но и морално-политически!), че щом една система се е променила в някаква степен, тя изобщо не е същата и повече не се подчинява на законите, по които е съществувала до промените. Но Маркс и Енгелс много пъти предупреждаваха, че това не е вярно и че и социалните системите се подчиняват на законите на диалектиката и че докато количествените натрупвания не преминат в качествени изменения, системата е същата. Макар и външно и несъществено да изглежда друга. Животът поражда различни нови явления, но те не винаги са причина за същностни трансформации, които да доведат до нова социална структура, нов начин на производство и нови икономически отношения. Но нашите идеолози се поддадоха на изкушението и определиха накичилия се с бели якички работник за качествено нова фигура в системата на труда, наложила и нова система на икономически отношения. И че при тези отношения този работник не  е пролетариат и че пролетариатът вече не съществува!

Все пак, през последните 15-20 години политическата мисъл започна да реабилитира Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а заедно с тях, но малко по-плахо и бавно, и тяхното учение – марксизма. Вече им се признава анализът на капитализма, но не и революционната им теория. Дори свенливо започнаха да говорят за капитализъм, ала до пролетариата още не са дошли. Напомням обаче, че частичната и едностранчива „реабилитация“ е дело на неолиберални, а не социалистически пропагандни институти с цел да повишат доверието в себе си като обективни анализатори на обществената действителност и многообразието на света, а не защото са признали и възприели същността и смисъла на марксизма и са се съгласили с него. Като отрежат една част от учението, а другата я възхвалят, те се надяват да заслужат доверие в своята „обективност“. А и да насочат лявата политическа мисъл към подобен подход. Трябва да им се признае, че изобретателността им даде и продължава да дава резултат. Лявата политическа мисъл започна да попоглежда към Маркс. Но като го очиства от революционната му теория и особено от тезиса за необходимостта от диктатура на пролетариата в началния етап след социалистическата революция, от класовата борба и учението за ролята на пролетариата в модерната история.

Но не само пролетариатът е обявен за несъществуващ от неолибералите. Наложи се един порочен подход, който изобщо не разглежда обществата като класови. Говори се някакви съсловия и социални групи, но те според анализаторите са с характеристики, които не им отреждат политическа роля. Говори се за богати, социално слаби, онеправдани, безработни, индустриалци, но признаците, поради които са се формирали, не са политически, а отношенията им помежду им преминават винаги през държавата и обществените организации. Тези групи имат или нямат претенции към държавата за своето физическо съществуване и оцеляване, но не и към властта и собствеността върху средствата за производство. А разделението „ляво – дясно“ е само в сферата на управлението и политическото говорене. То няма някакви специални качества и характеристики; от самата личност зависи къде да се определи – най-вече по време на избори.

От тук и понятието революция за тях придобива чисто технически характер, зависещо от формата на извършваната промяна – дали е мирно или насилствено. А не от характера на самата промяна, от движещата й сила, от носителя й и от крайната й цел. Всичко това запазва относителния мир в обществото, притъпява противоречията вътре в него и гарантира „демокрацията“, т. е. илюзията за някакво народовластие, осъществявано от всеобщото гласуване. Властта се идентифицира с личности, събрани в една или друга партия, а не с характера на собствеността на средствата за производство, с икономическите отношения и класово-антагонистичните противоречия.

Въпросните социални групи нямат класово съзнание. Те са с непостоянен състав, а претенциите им са винаги свързани с доходите и с възможностите да намерят работа. От време на време се появяват техни лидери, които заплашват, че ще ги поведат, за да победят на изборите и те да управляват. Но разбира се от това нищо не излиза, защото нищо не може да излезе.

В анализите си на класите и особено на пролетариата Маркс и Енгелс изхождаха от отношението им спрямо собствеността върху средствата за производство. Частната собственост определя и социално-класовото разделение на обществото и съзнанието на отделните класи. Пролетариатът, както пише и Маркс в „Светото семейство“, е роден от частната собственост в брака й „по сметка“ с капитала. Дете от такъв брак не може да обича и бъде обичано; то подозира и не обича родителите си и им желае нещастия. То бе оставено на произвола на съдбата и трябваше само да се грижи за себе си, да чертае само планове за бъдещето си и да крои заговори срещу безотговорните си родители.

През последните тридесет години обаче те са напълно спокойни. Няма кой да ги безпокои. Ако те сами на себе си не си скроят някой номер, никой не разклаща спокойствието им, не ги заплашва, че ще ги унищожи. Защото пролетариатът изгуби своето класово съзнание. Мозъкът му бе поразен и увреден, затова и престана да мисли класово-политически. Това даде основание и на левите интелектуалци и идеолози да обявят неговата смърт.

Но как ще умре класа от рода на пролетариата, само защото е изгубила класовото си съзнание, а условията й на съществуване са останали същите. И причините, поради които трябва да съществува и функционира, не са отстранени. Пролетариатът е жертва на идеологическата агресия на неолиберализма и предателския конформизъм на социалдемокрацията. И на предателствата на партиите, претендиращи някога да бъдат негови политически изразители и водачи. Вярно е, че той също е променил външния си вид, а и в някаква степен материалното си положение и равнището на живота, както и че трудът му в доста отрасли на икономиката и производството е по-лек и производителен. Вярно е също така, че за една част от него работното облекло е почти официално. Вярно е също така, че и домовете, в които живее, са прилични и съответстват на по-високо обществено положение и заплащане на труда. Това не може, а и не бива да се пренебрегва и отрича. Защото е факт.

Този факт показва единствено, че в някои държави капитализмът реално е повишил равнище на живота на хората, внедрил е нови технологии, издигнал е равнището на производството и е осигурил на доста хора добри условия на труд и живот. Това обаче не означава, че дотолкова се е променил, та да имаме основания да го смятаме за напълно различен, т. е. различен по същество, а не само по образ, от „класическия“.

Потвърждението е в частната собственост, наемния труд, начина на разпределение на благата, икономическите отношения в системата, в която и днес живеем. Разделението продължава да бъде такова, каквото е било и преди: на такива, които притежават средствата за производство и по тяхната воля се разпределят произведените блага, и такива, които продават своя труд и получават онова, което притежателите на средствата на производство благоволят да им дадат. А то и днес е само за да се задоволи  техния „екзистенц минимум“, колкото и той значително да е повишил равнището си в сравнение отпреди сто години. Но това не бива да ни заблуждава и да  ни кара да си вярваме, че този факт е достатъчен да отчитаме качествено изменение в социално-икономическата система. Или да твърдим, че работник с висока заплата не е пролетарий. Само социалдемократ може да обяви собствената си глупост и предателска същност за политическо учение и да я квалифицира като „преодоляване на капитализма“.

Определящото за пролетариата не е за колко получава за своя наемен труд, нито за колко продава и му купуват работната сила, а това, че продава своя труд, за да съществува. „Наемният труд, подчертава Карл Маркс в „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ Капиталът, буржоазията и буржоазното общество следователно са немислими без пролетариата. Защото организацията на труда, която са създали, е немислима без него. Капитализмът нищо от това не е променил и не може да промени. Затова и не се опитва. Капиталът знае докъде да усъвършенства формите на своето проявление. Защото отвъд тях ще се разруши и изгуби. А е още рано за подобно бъдеще!

Но тогава е рано да погребваме пролетариата, и то само защото се бил облякъл с бяла риза и понапълнил портфейла си банкноти. Пък не всички пролетарии се обличат така, защото работата им е все още доста тежка, мръсна и изморителна. Нека не се заблуждаваме, че всички са седнали пред компютрите и измислят програми. А и не са чак толкова много тези, чиито джобове са издути от пари. Колкото и пари да получава един работник, успешно продал труда си на капиталиста, едва ли ще са толкова, колкото държат в банковите си сметки хора като Сорос и Бил Гейтс. Но именно Сорос и Бил Гейтс твърдят, че днес пролетариат не съществува, защото наемният труд е запратен много високо и няма условия за класово разделение, ненавист и борби.

При т. нар. от неолибералите „класически капитализъм“ авангардът на пролетарската класа бе индустриалният пролетариат. Работещият в индустрията бе най-близо до капитала, боравеше с машини, техника и технологии и това изискваше по-високо образование и култура, поради което и получаваше повече. Този авангард (или „елит“, както е прието днес да се говори за по-богатите и по-известните) днес работи във високите технологии. И на него историята възлага отговорността да поведе хората на наемния труд.

Днес не само неолибералите смятат, че няма пролетариат, но и левите сили. За съжаление самият пролетариат няма „съзнание в себе си“. Той не се осъзнава като класа и не изразява общи претенции за своето положение в обществото. Затова е и лесно манипулиран, заблуждаван и по-лесно се справят с претенциите му за по-високо заплащане. Синдикатите паразитират на неговия гръб, заблуждавайки го, че бранят интересите му.

Но защо е важно пролетариатът да се осъзнае като класа „в себе си“ и „за себе си“?

Капиталът устрои своето общество по един много коварен и, бих казал, подъл начин. И предишните общества са били несправедливи, основани на неравенства, дори и на принципа за собственост върху човешките души. Но тогава това не е било осъзнавано като несправедливост, защото този, който притежава хора, е бил длъжен да се грижи за тях. Религията (особено християнството!) е регулирала несправедливостта в човешките отношения и е изисквала определени правила и норми, забраняващи унизяването на човека. Затова и почти не е имало брожения и протести с политически характер. Буржоазията обаче отрече този принцип и обяви свобода, равенство и братство между хората, даде на личността права „по природа“, т. е. още от рождението й да бъде равна на другите. Но по-късно сама отрече тези свои принципи, задължавайки този, който не притежава средства за производство, макар и свободен по своята природа, да бъде заробен чрез труда, който продава, от буржоата. И да работи за своето физическо оцеляване, но и за богатството на своя капиталист. Капиталистът присвоява на безценица труда на работника, плаща му недостатъчно, а на всичко отгоре нехае за съдбата му, не се грижи за него, не е склонна да му помага, когато изпадне в беда, не се съобразява с исканията му. Капиталът и капиталистът зависят от пролетария, а той не е в състояние да се възползва от тази им зависимост. Той всъщност ги държи в ръцете си, но те разполагат с неговия живот. Това е парадокс, който не се среща в предходните общества.

Капиталистът има съзнание „в себе си“ и „за себе си“, но не му се нрави, когато и пролетариатът придобие съзнание като неговото. Защото знае какво ще последва и как ще се развиват по-нататъшните им отношения.

Осъзнавайки се в себе си, пролетариатът ще отвори очи, за да види кой какво притежава и какво значение има за обществото неговият труд. Но и как е оценяван и възнаграждаван. Това съзнание е политическо! То е необходимо, за да се получи необходимото сцепление вътре в класата, за да отстоява тя не само синдикалните си, но и политическите си права. И да придобива политически задължения, свързани с управлението на държавата. За да не бъде повече онеправданата част от обществото.

Съзнанието „себе си“ неминуемо поражда „съзнание за себе си“. Т. е. за истинското място в обществото и ролята, която е поверена на пролетариата в историята.

В „18 брюмер на Луи Бонапарт“ Карл Маркс определя двете крайности в капитализма: капитала и наемния труд. Те са и носещата конструкция на системата. Маркс разобличава социалдемокрацията като политически субект, който иска да примири тези две крайности, „да отслаби тяхната  противоположност и да я превърне хармония“. От там произлиза и нейната конформистка и предателска роля. Защото целта на пролетариата в класовата борба с капитала е да премахне въпросните крайности, за да ликвидира капитализма! А не да ги отслаби и хармонизира. Това е същността на неговото „съзнание за себе си“.

Когато пролетариатът е осъзнат като класа, той създава своя политически изразител за участие в политическия живот на държавата. Той създава тази партия, за да претендира чрез нея за политическа власт и управление. Не партията го търси, за да му предложи услугите си, а той я ражда и я натоварва със задачата да говори от негово име. От своя страна тази партия  работи за класовото му осъзнаване и за поддържане на съзнанието на необходимото равнище и с нужната чувствителност към промените в обществените условия.

Партията идеологизира тези процеси, осветлява пътя, по който трябва да се върви, анализира обстановката, оценява я и формира политиката, която трябва да се води в класовата борба. Тя определя целта и средствата за нейното постигане. Така партия и класа стават едно. И колкото по-здраво е това единство и колкото по-вярна е идеологията която го мотивира, толкова по-силна е партията и толкова по-реална и възможна за постигане от класата е голямата цел за ликвидирането на капитализма.

Точно поради това неолиберализмът излъга, а превзетата от социалдемокрацията европейска левица прие за истина и убеди европейския пролетариат, че няма класи и класова борба и че самият той е измислено от Маркс понятие. На тази лъжа повярваха и изплашените до смърт водачи на управляващите в държавите от социалистическия блок комунистически партии. А на формиращото се след реставрацията на капитализма съсловие на наемния труд бе внушено да се радва, че капиталът, за разлика от социализма, ще го направи богато и свободно.

Става ясна причината, поради която и левите идеолози и политици се отрекоха от Маркс и по същество изоставиха пролетариата, излъгаха го, както излъгаха цялото общество, че идва време на материално изобилие, щастие и радости до края на света.

Никоя лъжа не е вечна! Време е да се върнем в началото, за да тръгнем по пътя, който нарочно бе затрупан, за да бъде ликвидирана автентичната левица и нейната идеология.

Предстои много работа; ще видим дали ще се намерят работници…

 

 

 

 

Панко Анчев е български литературовед, литературен критик, публицист, историк и философ. Автор е на книги по въпросите на литературната история, културологията, философията на историята, политологията. Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“. Член на Съюза на българските писатели и българския ПЕН-център. Носител на национални литературни награди. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва