Предизвикано от съжденията на проф. Георги Найденов в изследването „Неоосманизмът и междуетническите отношения в България“
Очаквах тази книга с нетърпение. Първо, защото това е първата монография за неоосманизма у нас ‒ плод на добре замислен проект в УНСС, и второ, нещо лично ‒ в книгата има социологическа анкета с учени и журналисти, в която участвам и аз. Всъщност анкетата, това е социологическо изследване чрез експертна оценка на рисковете от неоосманистката политика на съвременна Турция за националната сигурност и междуетническите отношения в България.
И ето, изследването „Неоосманизмът и междуетническите отношения в България“, чиито автори са Ивайло Христов, Георги Найденов, Пламен Ралчев и Константин Пудин, е в ръцете ми. Естествено най-напред потърсих страниците в края на книгата с анкетата, и се убедих, че експресната оценка е интересна, дори полезна за политици и изследователи, и коментарите на авторите по отговорите – също.
В идеологическата си основа неоосманизмът, възникнал в края на ХХ век като доктрина на турското общество, се предхожда от елементи на предишни политически течения: османизъм, ислямизъм и пантюркизъм. Пространно, задълбочено, както се полага на академично издание, е разгледан пантюркизмът – идеология, зародила се в края на ХIХ век и развила се в началото на ХХ век, наричана още тюркизъм, туранизъм и пантуранизъм. В основата на пантюркизма е мечтата за създаване на единна тюркска държава в Евразия под предводителството на Турция – Туран или Велик Туран.
Османизмът пък е идеология, възникнала в края на ХIХ век като израз на турския буржоазен либерализъм, но главно като реакция на националноосвободителното движение на нетурските народи в Османската империя. Целта е да се създаде нация (османска), да се формира съзнание за родина (vatan). Детайлно са разгледани периодите в развитието на османизма – през Танзимата и времето на Абдул Хамид, който пък съчетава османизма с исляма.
Очеркът за кемализма е един от най-интересните, макар за Мустафа Кемал Ататюрк и неговите реформи у нас да се знае доста. Кемализмът е разкрит като феномен, разказва се за реформите на Ататюрк и техните последствия за Турция. Очертават се и шестте принципа на Мустафа Кемал за изграждането на турската национална държава: народовластие, национализъм (в духа на френското разбиране за нацията), републиканство, лаицизъм/секуларизъм, етаизъм и революционност. Крайната изостаналост и фанатизмът принуждават Ататюрк да се разграничи от религията, но в конституцията изрично се подчертава, че всички, независимо от произхода и религията, от гледна точна своето гражданство са турци.
В главата за неоосманизма откриваме, че в основата на тази идеология лежи разбирането, че времето на Османската империя е било благодатно за народите, обитаващи нейната територия, в частност благодатно за балканските народи. А Турция като наследник на Османската империя е длъжна де се „грижи“ за интересите на мюсюлманското население на Балканите, да ги защитава, включително и с военна сила. Експанзията на неоосманизма започва след края на Студената война. Характеризиран е като продължение на османизма, като се извършва (ре)ислямизация на Турция и ислямизиране на държавността, в него има враждебност към кемализма. Тази идеология е точна с двойственост, лицемерие и прикрит империализъм.
Проф. Станислав Станилов в политическия си очерк „Новият османизъм“ вижда заплаха и отбелязва: „Новият османизъм е може би най-страшното предизвикателство, защото се опитва да ревизира историята и да отрече правото ни на самостоятелен, на „български“ живот“. Нашите „елити“ не искат да видят това предизвикателство, не го означават с ясни параметри и нямат идея за отговор“. Тези позиции, а и други подобни изказвания на проф. Станилов, като човек с националистически нагласи, се определят в изследването на УНСС като подчертана враждебност към неоосманизма. Тя сериозно дразни автора на главата „Отношението на българската интелигенция и политическа класа към идеологията на неосманизма“. Отварям указателя и виждам, че авторът ѝ е философът, доктор на социологическите науки Георги Найденов, който скоро ще ме увери, че на този свят най-много мрази национализма и националистите. Чуе ли „национализъм“, веднага мръщи чело. Запомнете това име, защото ако продължите да четете, ще станете свидетели на неговия резил като пишман историк, но това не би било голяма беда, ако не беше родоостъпството му.
А ето как проф. Георги Найденов самоотвержено брани Османската империя и неоосманизма от фалшификациите в българската история, в които нарочва колегата си Станилов:
В Османската империя като типично съсловно общество има бунтове на потиснатото селячество. Кланетата при селските въстания в Османската империя не са по-жестоки от въстанията в имперска Русия, или в земите на германците, французите и италианците…
За разлика от други империи и кралства Османската империя защитава успешно своята територия от чужди нашествия и осигурява спокойствието на своите поданици в по-висока степен в сравнение с други империи и кралства. Не се допускали междуплеменни вражди и войни в границата на империята, тъй като раята трябвало да живее спокойно и да си плаща данъците.
Неоснователна била тезата, че Османската империя задържала обществено развитие на „нехората“, сиреч християните. Напротив, християните имали две възможности за вертикална социална мобилност. Първият вариант за вертикално израстване е чрез данъка „девширме“ ‒ „кръвния данък“, чрез който най-здравите и силни християнски деца, откъснати от майките си, получавали най-доброто военно и светско образование, което ги превръща в еничари, но стават част от управляващата класа. Е, загубват езика и вярата си, но в замяна на това са се реализирали. Другият вариант за вертикална мобилност е, когато местни християнски благородници и заможни хора от простолюдието, без да губят вярата си, са назначени на високи постове в османската администрация. Има и такива от български произход, като Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич…
Проф. Найденов говори не като български учен, а като да е висш османски чиновник, само дето не ни убеждава, че Османската империя е страната Аркадия и мир и любов царуват в нея. Той се и жалва, че ние, българите, сме имали велики везири, та даже султани, брои ги до петима, но за съжаление не сме ги популяризирали. Ето по какво милее философът социолог, който още в следваща глава ще се изяви като пишман историк и мистификатор на родната история.
Многократно Станилов споменавал, че ние, българите, сме жертва на геноцид, което според проф. Найденов е висша форма на нихилизъм ‒ отричат се забележителните стопански, духовни и др. постижения на българския народ в един петвековен период. Чета и не вярвам на очите си, та се сетих за Радой Ралин: „Слави се народът наш / с петстотингодишен стаж“. Чудо невиждано: човек, родом българин и на родния български език се опитва да оневини османлиите, сякаш желае да се потулят и забравят многовековните злини.
В петата глава ‒ „Междуетническите отношения в Османската империя преди и по време на Възраждането“ философът социолог се е развихрил на широкото историческо поле, мъдрува върху идеологията на българските националреволюционери – стари и млади, за да стигне до заключението: „Идеологията на Любен Каравелов, Васил Левски и на БРЦК е патриотизмът. А на апостолите и на ГЦРК (Гюргевския) е национализмът. Политическата стратегия на БРЦК е въстание, а на ГЦРК са бунтове. Целта на БРЦК е постигане на политическа независимост със силите на своя народ, а на ГРЦК е да се организират масови кланета между българи и турци, което да доведе до намеса на великите сили и до свободата. „Резнята“ между българи и турци ще събуди съчувствие във Великите сили… европейските държави волею-неволею да се намесят във въпроса.“
Професорът, ако използва израза Априлското въстание, поставя въстание в кавички. Революционно! Иначе употребява „Априлските бунтове“. Прави дълъг мъчителен преглед на разликата между двете форми на въоръжена борба, за да ни убеди, че нямало никакво Априлско въстание, а само някакви си бунтове. Всуе се мори, кой ще му повярва, но ще направи впечатление като „инакомислещ“ в историографията, нещо, което често се случва с българските философи и социолози с либерално мислене, щом встъпят в историята.
Идва ми да му река, както обичал да казва акад. Балан: не умозабълбуквай ‒ и добавям – по Априлското въстание. Все пак накрая професорът се омилостивява към гюргевските апостоли, като преди укоряваше тяхната „стратегия за резнята“ и от морална гледна точка. Но вече доста ги е дискредитирал и омаскарил. Все пак признава, че апостолите на Априлските бунтове изиграват положителна роля в националноосвободителната борба на българския народ, защото цената, която ние, българите, плащаме за освобождението си от османска власт, е по-малка, отколкото цената, която плащат другите балкански народи. Несъмнен е верният усет на апостолите за времето за дигане на бунтове и за резултатите от тях. Така като че ли се поразкайва…
Не може да се приеме разкаяние от човек, за когото не съществува Априлското въстание, който е оплюл и омаскарил борците за национално освобождение… „Ако човек се заеме да пише историята на българския народ, от неговото подпадане под турско иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските възстания, най-много Априлското (1876), чрез което ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.“ Добре би било проф. Найденов да прочете какво пише един негов колега от миналото – проф. Александър Балабанов.
Каквото и да каканиже профeсорът от УНСС, Априлското въстание по всеобща оценка е най-яркият, най-неподправеният и най-драматичният епизод в Българското възраждане. Гюргевските апостоли са успешни революционери, не предизвикатели на „резни“, защото вярно преценяват, че за българско въстание моментът е дотолкова благоприятен, че е в състояние да превърне в триумф дори неговото поражение. Така Априлското въстание става най-важният елемент в новата Източна криза и води до Освободителната война 1977‒1978 г.
Няма милост за национализма у проф. Найденов ‒ за българския, а и за чуждия. Сръбският, българският и гръцкият национализъм превръщали Балканския полуостров в барутен погреб. Българските националисти направили всичко възможно да насадят враждебност между българските турци и българите с християнски произход. Българският национализъм създавал митове, които „разяждат“ българското национално самосъзнание, какъвто е митът за „турското робство“, който възпроизвеждал дълбинни психични представи, както в българската, така и в турската общност в България, у българите – робски комплекс, а у турците – абсурдната представа, че са наследници на империя. Няма да припомням, че национализмът, освен другото, е и самочувствието от идентичността.
И тук с тая глава слагам точка на изложението си заради написаното от проф. Найденов, който направо се е изцвъкал на метеното. А „метеното“ е монографията (като проект и реализация). Върху труда на колегите си оставя огромно петно, за което няма никакъв „Ариел“. С лъжите, с фалшификациите, с откровеното служене на чужди интереси, той надминава много от новите тълкуватели и отродители на историята ‒ неолиберасти.
А в монографията има още разработки, сериозни, в академичен дух – за македонския въпрос, за положението на българите мохамедани, за междуетническите отношения от Освобождението до 9 септември 1944 г., както и през социализма (1944‒1989), размисли за българския етнически модел, за двустранните отношения между България и Турция в различни периоди, за встъпването на неоосманизма у нас, за отношението на ДПС към него и ролята му като представител на турското малцинство, за политиката на неоосманизма и националната сигурност на България, а така също за неоосманистката политика на днешна Турция към Европейския съюз и САЩ. Но в тези разработки, слава Богу, по-малко има пръст професор Георги Найденов.
