ЛИТЕРАТУРА
Пътят към сърцето. Думи за Стефан Дичев

Нели Дечева - 10 октомври 2020

Напусна ни внезапно, дни преди рождения си ден през 1996-та, малко преди да навърши седемдесет и шест. От върха на времето пътищата изглеждат като драснати с тебешир през полето на живота – неговият път е осеян с книги, станали любими на поколения българи; белязан е с усилия и съмнения, с неравности и редки мигове спокойствие. Не се наемам да обрисувам пътя на писателя – гложди ме съмнението, че неволно ще попадна на оная жила, която насища словесната тъкан с патос и ще се наложи да го компенсирам с изброяване на заглавия – действия излишни, а и до голяма степен тавтологични, когато говорим за писател от ранга на Стефан Дичев.

Неговият дебют е в средата на миналия век – в далечната 1954 г. публикува първата част от романа си „За свободата” и славата неочаквано се стоварва върху него. „Стоварва”, защото рядко в ония времена начинаещ писател се сдобива с такава известност за толкова кратко време, както Стефан Дичев. Нека не забравяме, че непосредствено след размразяването българската литература набира височина, отърсва се от догматизма и схематичните концепции за повествуване на действителността и се появяват творби, които днес с основание причисляваме към класиката – „Тютюн” на Димитър Димов, тетралогията на Димитър Талев; сред дебютите се отличават имената на Г. Марков, В. Попов, Й. Радичков, Н. Хайтов…

Историческата тема отново заема своето запазено място и четивата, осветляващи миналото, се радват на все по-голям читателски интерес.

Едно от имената на големия исторически роман е Стефан Дичев. Той навлиза в българската литература още с първите си творби. Това е време, когато още е живо ехото на големите български писатели, творили преди 1944 г. и сравненията са неминуеми. Една част от тях са изолирани от съвременния обществено-политически живот с обвинения за сътрудничество с предишната власт; други са репресирани, немалко произведения са поставени под възбрана. Това обаче не пречи на авторитетните издания да се смятат за образци и да се правят сравнения с тях. Нерядко завистливите езици обвиняват някой новопоявил се и застанал под прожекторите автор в плагиатство. Точно такава клюка бързо се разпространява и около първата проява на Стефан Дичев – завистливите езици разпространяват години наред слуха, че „За свободата” всъщност е роман на Фани Попова – Мутафова, която не може да го публикува поради прегрешения към новата власт. Стефан Дичев е огорчен, но клеветниците не униват. Самата Фани Попова – Мутафова  поднася на писателя извиненията си – всъщност за грях, към който тя няма никакво отношение. От дистанцията на годините можем да си представим колко неочакван е бил успехът на „За свободата”, какъв отзвук е намерила книгата сред читателската публика, за да разпали завистта на други писатели към Стефан Дичев. Иначе постъпва големият Димитър Димов – един ден той среща младия си колега, прегръща го през рамо и му разказва как също е познал жилото на завистта след появата на романа му „Осъдени души”, издаден в края на 1938 г. Възпитаният, дипломатичен и деликатен Димитър Димов споменава пред Дичев как разпространявали слуха, че уж бил намерил ръкописа у някакъв убит в гражданската война в Испания интербригадист. А той самият заминава на специализация в Мадрид цели шест години след приключването на войната.

Но да оставим нашенските нрави – за тях няма да стигне поредица от романи. Стефан Дичев още се радва на успеха на първата си книга и преглъща горчилките на завистта, когато му попада една биография на Александър Македонски. Съпругата му Лиляна Дичева си спомня как тя е станала причина в продължение на много дни с вълнение да разговарят за човешката съдба през вековете; за това колко си приличат диктаторите във всички времена и как историята гордо отбелязва победите и шумните успехи на вождовете, а запазва позорно мълчание и изобщо не се интересува от страданията и усилията на обикновените хора, върху чиито плещи се стоварват тежестите на войната и мира и чиито живот често зависи от приумиците на един или друг владетел.

Тук е мястото да отбележим, че традицията на историческия роман намира своето достойно продължение в съвременната българска литература през 60-те години и впоследствие. Като говорим за засиления интерес на писателите към нея, нужно е да кажем няколко думи за това. Знайно е древното правило, че който владее настоящето, владее миналото, а който владее миналото – владее бъдещето. Изграждането на човека, възпитанието на новите поколения е немислимо без познанието за историята на народа, към който принадлежат. Ненапразно всички завоеватели на първо място се втурват да заличат историческата памет на завоюваните (свидетели сме и днес как това се случва с българската историческа памет по време на безкрайния „преход” към хипотетичната наша „демокрация”). Историческият роман е особен вид „прочит” на историята – невинаги спазващо абсолютно известните факти, художественото повествование, което използва сегашно историческо време, има за цел не преразказа на събитията, а тяхното тълкуване от етична и естетическа, а понякога – и от политическа гледна точка, която е в контекста на обществения идеал на съвремието. Случва се обаче гледната точка на автора да се разминава понякога с фактите в полза на идеализирането на епохата, героите и ситуациите, от които зависи историческата съдба на дадена страна и народ, с цел внушаване на патриотични чувства, национална гордост и самосъзнание – както е с поредицата „Потоп” на Хенрик Сенкевич, с романите на Уолтър Скот, а и със знаменитите приключения на мускетарите, описани от Александър Дюма. Всъщност, независимо от количеството художествена измислица в него, историческият роман е своеобразен анализ на описваната епоха и е опит за обобщение на нейните най-съществени характеристики.

Откакто съществува човешкият свят, той непрекъснато е подложен на опити да бъде прекрояван и непрекъснато опитите на тираните да го прекроят завършва с трагедия за народите. С намерението да покаже релефно човешката драма на фона на военните успехи и триумфа на победителите, започва подготовката си за бъдещия роман Стефан Дичев. Вече споменахме какъв е подтикът за това начинание, а от спомените на съпругата на писателя научаваме с какво търпение и последователност в продължение на години Стефан Дичев е изучавал всички намерени информации по темата – от исторически четива до белетристични опити, посветени на Александър Македонски. „Завоевателят на миражите” нарича своето творение Дичев – заглавие повече от удачно, дори само ако го погледнем от фактологичната му страна. Разбира се, образът на загиналия едва на 33 години прочут пълководец винаги ще привлича вниманието, а и възхищението на хората: ученикът на Аристотел едва 20-годишен става хегемон на т.н. Коринтски съюз и без да губи сражение, създава империя от древна Гърция до днешен Пакистан.

Създаването на съвременно художествено произведение, посветено на онази епоха и образа на Александър Велики, е задача, която не е по силите на всяка дарба. Талантът на Стефан Дичев обаче приема предизвикателството, макар че писателят е убеден, че пише книгата само за себе си, че това ще е поредната „книга в чекмедже”. Лиляна Дичева е верен помощник на твореца – тя е, която търси, намира и превежда нужните текстове от немски, италиански, английски и френски; редактира написаното, грижи се за битовите подробности. Трябва да отбележим, че без подобна симбиоза идеята навярно нямаше да стигне до своя завършък. Впрочем, Стефан Дичев не завършва своето капитално творение „Завоевателят на миражите” – животът не му дава тази възможност. Но той е постигнал най-важното: постигнал е автентичността на античното време и на събитията в паметната 336 година преди новата ера, показал е утопичността на идеята да се осъществи свят без граници (достатъчни са примерите с Тамерлан, с Наполеон, с Хитлер и Сталин). Дичев обаче е показал и една друга страна – метаморфозата на самата идея, мутацията на благородното на пръв поглед намерение в потисничество и несвобода. Показателни са страниците, които третират моментите, когато военните успехи променят характера на Александър – и оттам как се променя същността на начинанието, неговата идейна субстанция и то се превръща в инструмент на потисничеството.

Три десетилетия авторът на „За свободата” и „Пътят към София” работи върху обемистия си ръкопис. Приживе излиза само първата част на романа (изд. „Български писател”, 1993 г.). Писателят успява да създаде трилогията „Завоевателят на миражите” в обем от 740 страници, но тя остава недовършена. Дичев е искал да напише още една част със смъртта на Александър. Лиляна Дичева приема за свой дълг издаването на трилогията и след кончината на съпруга си я публикува в изд. „Мултипринт”, 1999, с неин послеслов и картина, със съзнанието, че това е един пробив за българската литература, която достойно навлиза в световните проблеми.

И ако проследим развитието на историческия роман у нас през последните петдесетина години, няма как да не забележим именно стремежа към обхващането и анализирането на световните проблеми – всъщност, вечните общочовешки теми и проблеми, погледнати през оптиката на историческото четиво в тяхната пълнота и мащабност, допълнени и интерпретирани през вдъхновението на твореца. Българският исторически роман роди цяло съзвездие писатели, чиито имена и творби са станали христоматийни – Вера Мутафчиева, Емилиян Станев, Димитър Мантов, Слав Хр. Караславов… И безспорно – Стефан Дичев със своите монументални творби, с цялостното си творческо и личностно присъствие, очертало верния път към сърцата на читателите. Ние помним как беше посрещнат неговия знаменит роман „Пътят към София”, който – претърпял няколко издания – намери филмовото си превъплъщение в едноименната лента на Николай Мащенко и събираше пред телевизорите милиони българи. Пиша тези редове с надеждата, че прекрасното ни литературно наследство в недалечно бъдеще отново ще пробуди интереса на кинотворците и нашата героична история ще измести сладникавите и пропагандиращи насилието и асоциалното поведение чуждестранни сериали и филми, които ежедневно ни заливат от малкия екран. Българският исторически роман заслужава това – той отдавна е проправил своя път и е заел полагаемото му се място в нашата литература. По този традиционен коловоз вървят и днешните талантливи последователи – автори на исторически четива, за които съвременния прочит на националната история е неотменна част от народностното ни самосъзнание и възпитанието на следващите поколения българи.

Неотдавна навършиха сто години от рождението на Стефан Дичев – този оригинален и разностранен талант, една от най-ярките фигури в съвременната духовна панорама на България. Да си припомним, че като директор на авторитетното издателство „Народна култура” той основа знаменитата поредица „Световни романи” и това го прави съучастник в създаването на прочутата българска преводаческа школа; че поставя началото на известното списание „Космос”. Че целият му съзнателен живот е посветен на културното развитие на родината и че именно смелото, задълбочено и художествено защитено навлизане в националните и световни исторически теми и днес го определя като един от най-интересните ни словесници. Нашият съвременник, българският писател Стефан Дичев.

 

 

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ (1994 г.) и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра…