ЛИТЕРАТУРА
Роден от самия живот. Думи за Райко Алексиев

Нели Дечева - 04 ноември 2020

Някога, много „някога” или преди повече от половин столетие авторите – писатели, художници, хора на изкуството – обичаха да заменят имената си с псевдоними. Смятаха това за артистично, за закачка и съответствие на настроението, на характерните им търсения и творби. Не е необходимо да си припомняме, че някогашните майстори (и не само хората на изкуството, а високо ценените и обичани истински майстори във всичко) изпипваха работите си до последен детайл – съвестно, с любов и всеотдайност, каквито днес срещаме все по-рядко.

Сред безспорните върхове на онова време е и неповторимият Райко Алексиев – ненадминат смехотворец, карикатурист, остроумен фейлетонист, дълбок психолог на обществените веяния, издател и редактор на не по-малко знаменития хумористичен вестник „Щурец”, който обикновено списва сам в повечето случаи. Идва ми наум разказваният от Павлето спомен – как в кръчмата, където постоянният център на внимание бил ненадминатият Бешков, както бил в стихията си, изведнъж той млъкнал по средата на фразата и под удивените споглеждания на затаилите дъх негови почитатели, изведнъж започнал да се извинява, глътнал набързо чашата червено вино, взел си дудучето и излязъл бързешката. Случило се това, че на вратата се появил Райко Алексиев. А продължението е още по-весело: Райко Алексиев просто заел мястото на Бешков и в кръчмата заехтели смехове и се възцарило веселие.

Разбира се, тук не става дума за каквото и да било подценяване на големия Бешков в полза на Райко Алексиев, а осветяване на една от малко познатите страни на човека, комуто небесата са дарили таланта да разсмива хората, да се загръща с псевдоними като Фра Дяволо, Тома Черни, Щурец, Гратис, Спартакус и т.н.; да възпитава чрез смешните, жалки и страшни понякога постъпки на Гуньо Гъсков. Известно е и с какво нетърпение тогавашните читатели са очаквали появата на произведенията му, на каква популярност се е радвал неговият „Щурец”…

Да се каже, че Райко Алексиев е даровит, не е достатъчно, дарби колкото искаш. Алексиев е между малцината майстори на смеха, които са родени направо от самия български живот. Сметнал, че академията му пречи, усетил, че академизмът и каноничните правила ще изсушат народния живец у него, той „прескача” – като Иван Милев, да речем, до Италия, Франция, Германия… и разбира, че и това не му е било потребно, а трябва да задълбае в народната съкровищница, да зашепи народните умотворения и да се вслуша в неподправения хумор на българина.

И го сторва. В люлчиното време на българската карикатура, във времето на Пелинко, Бешков и Александър Божинов. Техен „съавтор” до голяма степен, когато се отнася до попрището на обществения смях, той създава съвсем свой стил и като слово, и като рисунък. Малко са карикатуристите, които нямат нужда от текст към произведенията си, той е един от тях. А това е кажи-речи всичко за карикатурата. Съвсем естествено е тогава на него да се гледа с възхищение и обич. След налагането на културната „идейна” конфекция като образец и единствено правилна, той беше един белязаните – перото му беше счупено, устата му беше запушена, а той самият – затрит с тенденция никога повече да не се чуе и види.

Но друг раздава правдата на тая земя и въздава по заслуги. Райко Алексиев се върна при народа си, откъдето впрочем никога не беше си тръгвал, – върна се отново такъв, какъвто го обичаше България: остроумен, насмешлив, безпощаден към злото и милосърден към доброто.

За останалото достатъчно красноречиво говори четката и перото му.

Чуйте ги!

 

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ (1994 г.) и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра…