И като светна едно ноемврийско слънце – затопли душата на Любо Бояджиев с магическата си енергия, продължи да го огрява някак отвътре, да го пречиства и оздравява, да го променя и зарежда със сила и вдъхновение. Колко ли му трябваше на нашия герой, че да промени негативните нагласи, които го връхлитаха като паник атаки напоследък. Ей го, бодър и жизнен, сякаш друг персонаж се всели в изтерзаното му съзнание и мигом промени нагласите му към живота.
Изведнъж пред погледа му светът се промени до неузнаваемост. Дървета, треви, птици и хора придобиха друго значение, дори застаряващият му и неугледен автомобил, паркиран в двора, започна да изглежда сигурен, непретенциозен за поддръжка и най-вече удачен за работа. Желание за работа, за действие и за всякаква активност премина по цялото му едро, но болнаво напоследък тяло и така енергизира всяка негова клетка, че той се почувства млад, силен и дори непобедим. Очите му продължаваха да попиват светлината на светилото, а духът му се разрастваше и изпълваше неподозираните пространства на материята наоколо, като райски газ в балон, от който всичко започна да се смее, да хихика и закачливо да го увлича в полята на положителните емоции.
Есента на природата и есента във възрастта на героя ни се сляха в едни прекрасни с пъстротата си багри, доведоха оптимистични нагласи и това беше толкова приятно като усещане, че Любо Бояджиев се развесели, започна да диша по-дълбоко и като че ли с неприкрито удоволствие.
– Нищо не е загубено – мърмореше си с бодър тон той, – мога да променя всичко около себе си, но най-вече в мен. Мога. Способен съм, мъдър съм и съм готов да се боря… С енергия и мощ той включи компютъра си, отвори най-проблемните си имейли и започна бързо да ги отмята един по един, да взема отривисти и точни решения, от които му ставаше още по-хубаво на душата. Съживи се, направи си едно силно кафе и докато го отпиваше, съзерцавайки красивата изработка на чашата, разбра, че и технологиите са само инструмент, че животът си искаше живеенето и усилието, от които ставаше смислен и приемлив. Дори телефонът му сякаш стана част от тялото, не го изнервяше с присъствието и звъна си, не го караше да се дразни и ядосва за щяло и нещяло. Спря да вика в него.
– Ще успея – много по-уверено си затананика той и стана друг човек. Всъщност, стана си същия креативен, находчив и гъвкав в делата си вечен младеж, какъвто отдавна не беше се чувствал. Пое си дъх и интуитивно прибра корема си, изправи гръб и се протегна чевръсто.
В това време приятелят му д. н. Габеров, който тъкмо палеше огън в камината на ресторанта в „Имението“ си, неволен свидетел на тази чудновата трансформация, го удостои с внимание и захвана кратък разговор:
– Любчо, има ли нещо, което може да ти се опре днес?
– Само да посмее – бодро и на един дъх отвърна героят ни, – ще го прегазя и ще продължа нататък. Щом дори природата се променя, нищо не може да спре и моето развитие към по-добро.
– Чак сега ли разбра това? – попита докторът.
– Не, но сега съм готов да го използвам – все така бодро и с енергия отвърна Любо. Стана и започна да крачи с чашата в ръка, а всъщност пое по нов път в живота си.
– И най-ниската трева говори с Небето – подкрепи го с реплика Габеров, – радва се на смисъла в съществуването, което ѝ е отредено. Стига да не сънува, че е високо дърво.
