– Шайзе, шайзе, – повтаряше си на чист немски език, с акцент от хасковската езикова гимназия, Любо Бояджиев, докато очите му бодяха мъглата по пътя за Кърджали.
Не стига че автомобилът не му беше по мярка, ами и тази извънредна пътна обстановка го караше да се чувства като надянал вълнен чорап на главата си, през плетката на който едва виждаше, докато се опитваше да се ориентира накъде да кара.
– Маркировка никс, светлоотразители капут, а самочувствие плохо –мърмореше той, преминавайки на езика на съпругата си. На това отгоре лек, но настойчив глад терзаеше тялото му, а това беше непоносимо. Отзад, в багажника, имаше и саламче, и домашен хляб, но как да спре и да стане жертва на идващите след него слепци в мъглата? Жив сакатлък. Да не споменаваме за любимата му ръчно изработена ножка, остра и удобна, с която героят ни си представяше как реже саламчето на тънки резени, а после тънките филийки вкусотия надробява на ивици, и като ги поставя в хапки хляб, ги мушва в устата си… Една след друга… Глад. Нахален и настойчив. А отпред все тоя белезникав, плетен на една кука чорап и все тази неизвестност.
– Ох, – възкликна измъченият човек, докато си представяше онази вкусна обстановка толкова наяве, че му се стори, че се поряза по невнимание с ножката. Дори погледна на светлината на километража към пръста си, преди да излезе от ролята на доволен гастроном.
– Май се сдухвам, но по-лошото е, че няма изход. То и как да има изход в този чорап.
Времето си течеше, обвито в пяната на мъглата, като пяна от бира около спукан кег, и нищо друго не се случваше. Дори телефонът на Любо Бояджиев, предвидливо закачен за хендс фри, безучастно тъмнееше на мястото си, невидим в тази слеповата обстановка. Всичко се скъси и смали, дори сякаш животът му стана късоглед и започна да прескача на къси пасове пред съзнанието му, без взаимовръзки и обусловености. За кратко му се стори и безсмислен, но за много кратко. Все пак напрежението на очите му като че ли извика към живот третото око и този нов, невъзпрепятстван от мъглата хоризонт го тонизира, че дори го развесели. Представи си как на края всичко свършва с топла вана, а после и с приятелска беседа, дори усети вкуса на виното, с което приключва вечерта, преди да си легне доволен… Спасение и уют.
– И защо ми е цялото това блъскане? На кого и какво още доказвам – запита се Любо Бояджиев. – Шайзе, товарищи…
Отби набързо колата, отвори багажника и сграбчи ножката.
– „Светът има много посоки, ако не си една от тях“, – цитира той припряно приятеля си д.н. Габеров, и захапа отрязаното току-що парченце от салама без хляб, защото беше на диета.
