Ти ме срещна в дните на неволите –
Помниш? И каква промяна!
Чуй, от всичките ми пролети
тая беше най-засмяна.
„Ти ме срещна“ из цикъла „Триндафилите“ от „Люлека ми замириса“ 1919 г.
Тя е последната, която прекрачва жизнения му праг. В миналото критиката се задоволяваше да говори за вдъхновителката срамежливо, между другото и повече от ъгъла на любопитната фактология. Така и Евгения Елмазова, с литературен псевдоним Марс, остана извън живота на този, който написа за нея вдъхновени стихове. Какво е времето тогава? Народната покруса от двете национални катастрофи предстои тепърва. Литераторите от кръга „Мисъл” се самокоронясват пред олтара на националната ни литература и сипят огън и жупел по поета с мека шапка и бастун, който всеки ден минава край Народния театър. След „Под игото” и песните против войната трябва да се роди нещо ново. Това, че навлиза в нов литературен период се усеща и от писмата му. Спокойствието му изненадва. Рисува го Бешков. Той рисува и Евгения. Карикатуристът проявява тънък усет за шарж и артистична линия на перото. Впрочем рисунката на Бешков е реверанс и към Вазов, и към Евгения. Тя е загадка за обществото. Коя е тя? Българка или чужденка? В началото и поетът като разлиства страниците на „Народно единство” се учудва на нейното име. Едва ли си е мислил, че точно тя ще влезе и ще остане в последните години на живота му. От 1906 до края!
По-късно по софийските улици хората се обръщат да я видят. Очарованието й идва от изискаността и светския такт, от културната осведоменост. От това време са останали и нейни снимки.
В първата косите й са бухнали на едри кичури! Погледът е сведен, тя цялата излъчва самочувствие, което респектира…
Един есенен ден на деветстотин и пета. Евгения пътува с трамвая до Горна баня. Неочаквано след нея там слиза и поетът. Преметнал пардесю върху лявата ръка, с неотменния си бастун и мека шапка – отива да види снаха си, която живее в Горна баня. Заговаря я, разбира къде и с кого ще проведе излета си, и обещава да дойде.
Не минава и половин час – и ето, че Вазов се задава. Евгения е със съпруга си д-р Михаил Елмазов и приятеля му, редактора на вестник „Народно единство”.
– Ще му кажа за твоите разкази във вестника – усмихва се редакторът Георгиев.
– Да не сте посмял! Аз съм млада в литературното поприще и не бих желала да се знае кой се крие зад този псевдоним. Пред него съм просто Евгения Елмазова.
Вазов не изглежда разочарован, когато заявява, че не е намерил снаха си у тях. И както става между литератори, повежда се разговор за последните литературни новини.
- Бай Георгиев, кажете за Бога, коя е тази Евгения Марс? Нали тя пише подлистниците на вашия вестник? Аз редовно го чета. Словото й има дарба. И какво е това име? На английско ми мирише…
- Българка е, господин Вазов, и е седнала в този момент до вас.
Това е запознанството (всъщност, срещали са се и друг път, но за пръв ги представят един на друг).
-Голяма чест е за мене да ви поздравя като мой колега.
- Какъв колега съм аз, господин Вазов!
- Разбира се, че сме колеги. Аз не мога да ви кажа с положителност каква стойност имат творбите ви, но съм ги запомнил. А това, мисля, че е вече нещо…
И се обръща към Георгиев:
– Изпратете ми, моля ви, вашия вестник. Искам обстойно да се запозная с разказите на госпожа Евгения Марс.
Вероятно тогава Вазов пише:
Мисля колко страст и сила
излъчва този образ леп,
с каква любов е работила
природата света над теб!
Една друга снимка. Във Венеция. На площад Сан Марко. Гълъби. Поетът, тя и синът й Павел. Широкопола шапка и дълга рокля. Наоколо гълъби, гълъби…
Днес знаем какво е била тя за поета. Тя е причината и вдъхновението за „Люлека ми замириса”. Тази стихосбирка Вазов счита за най-лиричната, за най-хубавата! Своя лебедова песен!
В зряла възраст Вазов среща младата си муза. Дните се изпълват с копнения и възторзи. Едно след друго се раждат произведения, проникнати от преклонение пред родната природа, пред любовта и простите човешки радости. Песни и пътеписи, вдъхновени стихове и страници, много писма.
„…Драга Женичка,
И друг път ми се е случвало да падам в такова психическо състояние – спомням си – сегашното ми обаче е много мъчително. И както друг път, и сега се обръщам към тебе, да ми простреш ръка за помощ. Само твоята нежна душа е способна да ме излекува от недъга ми, само твоето любящо сърце може чародейно да ме възроди. Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, комуто съм се кланял, жената с лъчезарния лик, която съм боготворял, в твоите ръце е животът ми. Ти само можеш да осветлиш този живот, ти можеш да го погубиш. Но ти винаги си била добра към мене в минути на страдание, само с теб съм се споделял, да излея бляновете и мъката на душата си.
Друго същество нямам на този свят!…”
Има един неин пастелен портрет, нарисуван от Руска Маринова. И тук тя не е загубила от онова живително излъчване. Очите й са необикновено изразителни. Миналото е спомен. Но жив. Всички помнят четвъртъците в гостоприемния й дом. Ето – Стоян Михайловски подръпва сатирична брадичка и приказва с Вазов кротко. А е било време, когато щом Вазов се качи от едната врата в трамвая, Михайловски слиза от другата. Сега тихата топлина на дома й ги сдобрява.
Дребният Цанко Церковски е свит и тих. Димо Кьорчев слуша новото действие от пиесата на Кипров „Кърджалии”, а Вазов се надига към автора: „Кръвопиец! Защо изби всичките си герои?”
Маестро Георги Атанасов сяда на пианото и нахвърля нов марш, докато Стоян Заимов разказва вицове и назовава присъстващите и неприсъстващите с имена от зоологията. Наскоро България е отбелязала юбилея на литературния си патриарх и Евгения го съветва: „От дарението си купи една маса, че тая вече ще се разпадне от старост!”
В дома-музей на патриарха на българската литература Иван Вазов на ъгъла на „Раковски” и „Ив. Вазов” ни посреща същата олющена и изтъркана от писане маса. Тук времето е спряло, за да можем да видим къде се е градил българския дух, а историята е придобивала блясък и величие.
