Откъде и кога небето притъмня толкова, че направо затисна душата на Любо Бояджиев под ръмящата си, сива като камък тежест?
Не стига, че днес, в почивния си ден, и без друго беше решил да се натовари противоестествено за същността си – да прочете поне десет страници от последната книга на д.н. Габеров. А сега и тази тягостна ноемврийска обстановка. Да си призная, героят ни трудно се справяше със сложните изречения и специфичната терминология на приятеля си… Ако изобщо се справяше.
Все пак здравото му и едро тяло си беше котва в бурното море на емоциите и не веднъж телесните му нужди го бяха спасявали от ненужна загуба на енергия в интелектуален план. А като дипломиран икономист Любо Бояджиев пунктуално държеше на сметките и целесъобразността във всяко начинание. Освен в яденето, разбира се. Но това беше друго…
Както никога в живота си не беше губил апетит, така и не обичаше да губи каквото и да било друго нещо. Пресметлив си беше, но донякъде. А докъде? До безкрайните селения, в които се простираха комерсиалните му интереси. И защо му беше да чете мъчни текстове и да се напряга точно сега, рано следобед, почти привършвайки дългия си обеден ритуал, за който, както вече споменахме, нямаше нито краен час, нито неуместно блюдо? И какво ли е искал да каже докторът с фразата: „Духът предхожда материята, както дъхът – препускащия кон“?
То е ясно, че няма едно мнение за първенството на духа или на материята, но тук Габеров някак си ги е обвързал едно за друго, дори го е завъртял сякаш едното не само не може, а дори произлиза от другото… И обратно. Взаимосвързани са за него.
– Всъщност – помисли си Любо Бояджиев, – и при мен май е така. Хапването е удоволствие, а удоволствията ме правят гладен и трябва да се заситя, с удоволствие да ям. Парите, работата, успехите в начинанията, водят само до едно – до преживяване на удовлетворението от живота. Те също са храна за удоволствието от живеенето. Дори при мен е по-завъртяно – светна му лампичката изведнъж, – не само ям и се кефя, като ям, но и най-големият ми порок, яденето, си е най-голямото преживяване в живота ми. Ежедневно и непрекъснато. Вдъхновява ме да живея, и като живея, се радвам, като ям, за да продължа да живея и да консумирам – и парите, и работата, и успехите в начинанията…
Излиза, че съм битов философ и дори кулинарен мъдрец. Защо да чета повече, като мога да похапна още малко? А мога и книга да напиша, както си ям.
Но защо е споменал „кон“. Да не би да намеква за мен и за моята надареност? Но откъде ще знае за тези неща. Хванал ме е. И не е редно да ме разкрива, като знае. Лично е. А дали знае, че това, което знае, е нередно да се знае от всеки? Или просто е написал „кон“, защото е видял кон? Както аз си казвам паста, когато я видя пред себе си. Преди да я изям. А като има друго, си казвам „друго“…
Всъщност, кое е първичното, видът на храната или апетитът? – мислеше си той.
– Аз съм перманентно гладен, но ми се прияжда, като видя храна. Като не виждам храна, не ям. Значи яденето е удоволствие, когато гладът се утоли с храна. И понеже е удоволствие, тя ми се струва вкусна. Гениално – измърмори си Любо Бояджиев и почти се задави, защото докато мислеше върху тези философски постулати, не спря да яде. Всъщност продължи с яденето и като спря да мисли. А обедът препусна отвъд духа – в материята…
