Всекиму се случвало да жали за някой, който си е отишъл от този свят – да му е нужен, да страда, че вече никога няма да го види, да го чуе, да усеща присъствието му. Особено потребни на живите са артистичните хора, солта на живота, без които всичко би било иначе – делнично и монотонно.
В такива случаи човек изпитва дори обида към природата (колкото и парадоксално да звучи това), че с неумолимото си равноправие отнема и това, без което не можем. Утешително е, че сътвореното остава, за да ни съпътства и да ни напомня за творците, когато само сянката им витае наоколо.
Разлистя ли книгите на Асен Христофоров, образът му оживява пред очите ми. Виждам го седнал на една от кръглите масички в писателското кафене. Масивен, като че вкоренен, едро скроен и някак объл и топъл, излъчва тишината и светлината на хляба върху софрата. Очите му – вдълбочени навътре, спокойни и ясни, те заглеждат, за да създадат заедно с широката му и щедра усмивка впечатление за едно вече възрастно дете. За един рядко естествен човек, който живее с простотата на дъжда, ветровете и волните птици. Не защото животът му не познава бури и превратности, не и защото всичко при него е било спокойно и ясно като изгрев (нима не помним чернилката, която се изля върху неговите блестящи „Скици из Лондон”). Не, той не просто спореше с естеството (човек, птица, дърво и т.н.), а внимателно го изучаваше с огромното желание да го разбере, защото не искаше да му се противопостави и да го заробва за собствена полза. Той другаруваше с формите на живота. И е щастлив този, който го е слушал да разговаря с хората или е наблюдавал как съпреживява природата. Излъчваше и нещо бонвиванско, но в жизнелюбивия смисъл, не като самопоказност. Навярно тази естественост иде от това, че е градско чедо, че е живял сред цивилизовани люде на Запад, че на науката и като млад, и като професор винаги е гледал сериозно. Не може изтънченият му свят и артистизмът да не оставят белег и върху външния му вид. Затова сред полята и горите, усоите и планинските дебри на Рила той винаги е изглеждал като пустинник. Отшелник от друг звезден свят. Свят на мацакурци и иманяри, на планинци и скитници – техните образи кръстосват „В дебрите на Рила”, движени от любов, търсещи любовта.
Защо говоря всичко това? Ами защото то е главното за един писател – певец на природата, какъвто беше Христофоров. От всяка негова книга – „Скици из Рила”, „Вуцидей” или „Откровения”, от всеки ред и дума струи бистра реч, сияе образност, която е само негова – многоцветна и в същото време правдива, без сантименталности и предвзетост.
Ако читателят усети неправдоподобност някъде, тя ще е от друго естество, не в смисъл на невярна наблюдателност, а на чувствителност, която прави обичайните неща в живота и природата необичайни. И човек възкликва: Виж ти, как не съм го забелязвал досега! Майстор на слово, колкото интимно и съпреживяващо, толкова и впечатляващо: водопади от ухания, езерни стъклописи, симфонии от пейзажи и хора, които живеят в сговор с природата и света. Даже несгодите на планинците от Искърьовете в трудната им борба за насъщния са белязани с някаква пантеистична преданост към природата – неговите герои страдат, но се и радват така, че външният човек се чуди дали не е попаднал на друга планета. И наистина, след като отдавна живеем с Киплинговите живи картини, с класическите пасторали и приключенските сюжети на Джек Лондон, не махваме пренебрежително с ръка, а се взираме още по-внимателно в това, което той ни дава, за да заобичаме собствения си свят.
Ако пред нас застанеше самият автор и види възторга ни, сигурно пак би възкликнал както някога пред Петканов: „Абе нищо особено не съм направил”, но и ние също като Константин Петканов, ще му отвърнем: „Авторе, мисли си каквото си щеш, ние разбираме, че си от ония, които знаят какво е отговорност пред словото.”
Да, Асен Христофоров беше отговорен пред словото.
След пътеписите на Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Стефан Станчев се нареждат и тези на Асен Христофоров, той е нашата пътеписна енциклопедия. Реалистична и поетическа. Онова достояние, което ни връща към истината за земята и хората. Есен е. Лятото гасне някъде далече зад хоризонта. Вървя в ласкавия следобед по улиците на неговия град и знам, че ще го срещна, че лицето му изведнъж ще засияе между множеството лица като долетял от небесата топъл дъбов лист.
