– Кап, кап, кап… – звучеше пълният с листа непочистен улук пред верандата на Любо Бояджиев, преливайки от дъждовната вода.
– Пук, пук, прас… – му отвръщаше с високомерно самодоволство огънят в камината насреща.
– Мър, мър, ъъъър… – кефеше се и котакът в скута му.
Само в душата на героя ни се чуваше едно амелодично „скръъъц, скръццц“… И този асинхронен стържещ и раздиращ звук разкъсваше ранимата душа на бай Любо отляво надясно и отвън навътре. Дори продължаваше по-надълбоко – в мислите и в спомените му, а защо не и във вените и в мускулите му? Както биха казали платените политолози от казионните медии, дезинтегрираше го до състояние на социален саморазпад. Мъка, усилие и болка се стичаха по артериите му и от това го боляха краката.
Все пак възвишената натура на героя ни усещаше заплахата, както управляващите напоследък предусещаха краха си, и това премеждие допълнително изпълваше изпразнената от положителни емоции и оптимизъм същност на Любо Бояджиев с прилепчива и досадна тъга. Дори покрай нея всичко останало изглеждаше лепкаво, мазно и нечисто, а чувствата на бай Любо бяха като муха, станала наивна жертва на нечия неумолима паяжина.
Нишките на тази екзистенциална безизходица оплитаха всеки светъл порив на мисълта му – стягаха го и го обездвижваха като набързо нахлузени чужди обувки. Да признаем очевидното – не му се мърдаше от дивана, колкото и изтръпнал да беше от дълго лежане и бездействие гърбът му. Нищо, че го наболяваше в оперираните отдавна прешлени.
Все пак това състояние си имаше анамнеза и тя бе свързана с последните притчи на приятелят му – д.н. Габеров, в които някак иронично като че ли докторът се отнасяше към чистата същност на личността на бай Любо.
Ей го вчера, докато зареждаше на бензиностанция в провинцията, служителката погледна колата му, а после и името в картата му и възкликна:
– Да не би Вие да сте бай Любо от притчите в интернет? Много си приличате. Супер! – и като го погледна със зелените си очи, го разби напълно. – Някак симпатичен сте ми, да знаете…
– Хъм, ъм… отвърна изненадан героят ни, който тъкмо щеше да изстреля обичайния си комплимент към хубавелката. – И какво, ако съм? Нещо безплатно давате ли за това?
– Много сте забавен – отвърна момичето. – А този, който Ви описва, приятел ли Ви е наистина? – и тръгна да обслужва следващия.
– Вероятно – отвърна героят ни и оттам нататък задълба във въпроси за същността на приятелството, а и за вредата от славата.
– Дали наистина да не възроптая срещу ироничните писания за мен? Или да помоля доктора да ме представя по-уважително. Все пак май вече съм известен. Неудобно е дори в провинцията… Нима това заслужих в живота си – ирония и сарказъм? А ироничен ли е, или е „забавен“, както каза момичето? Какво всъщност става? Пука ли ми наистина? Не съм ли дебелокож за мнението на другите? А и кой го знае как ще реагира докторът, ако му направя забележка? Може и да не разбере правилно и да ме нападне по-открито… А напада ли ме всъщност? Ох, пак ме заболяха краката…
– Кап, кап…, пук, пук…, мър, мъррр – течеше си мелодично и синхронно времето извън тялото на дивана, докато в самия Любо Бояджиев то се бе прилепило към тъгата и не помръдваше.
– Здравей, Любчо – чу той в телефона си гласа на доктора, – много унило звучиш.
– Така е, защото ме иронизираш напоследък – дори не се въздържа бай Любо.
– Е, приятелю, осата има само един зъб, а се облича с кожата на тигъра. Няма страшно. Не боли толкова. Да не ти пука. Не е лично, просто славата все още не ти понася – отвърна докторът и на мига го спаси от последващи терзания.